Вячеслав Шишков
Угрюм река (84)

16

… Тази нощ инженер Протасов се заседя у Нина. Прохор не нощуваше често у дома си. Работата го заставяше да прекарва понякога нощта някъде на участъка, в завода, в кантората на управителя на мина „Достан“ или просто в тайгата, до огъня, по тунгуски.

— Андрей, вие трябва да ме придружите най-малко до пристана.

— Не зная дали ще бъде удобно.

— Но аз не мога да пътувам сама!

Протасов забави крачка по мекия килим и с особена нежност погледна Нина в лицето. Сега той чувствуваше някаква вътрешна подчиненост спрямо нея и това ново иго го радваше. Но радостта му беше нетрайна, съзнанието за отговорността пред високата революционна идея, в служба на която той полагаше сили да се обрече, бързо я отминаваше. Не, по-добре да бъде свободен докрай!

Нина почти долови неговото мятащо се настроение.

— Седнете, Андрей — каза тя развълнувано. — Трябва да поговоря за много неща с вас.

— Страхувам се, Нина, че вашият мъж ще бъде против моето пътуване с вас. — И Протасов, усещайки вътрешно раздвоение, седна по-далече от Нина. — Скоро ще бъде открита навигацията… Маса работа. Прохор Петрович ще почне да протестира.

— Нищо подобно. Сигурна съм, че мъжът ми ще бъде доволен…

— Така ли мислите? — И Протасов се изплаши.

— Не мисля, напълно съм убедена в това.

Протасов се изплаши още повече и рече:

— Това би било великолепно.

 

 

Прохор се върна в къщи на другия ден привечер. Цялото селище вече знаеше за нападението в тайгата върху златния керван. Сутринта препуснаха натам каваци с един възрастен офицер, следователят и двама урядници.

Приставът се яви в селището чак към пладне. През тази тревожна нощ той уж беше гонил спиртоносци на новия златоносен участък. Като научи за произшествието, той хапна набързо и също тръгна нататък в най-мрачно настроение. Наденка легна болна, плачеше в леглото, молеше се на бога: жал й беше за офицерчето…

Мина седмица. Приставът свирепствуваше. Хванаха в тайгата трима спиртоносци и двама скитници. Чрез изтезания приставът ги принуди да признаят, че са нападнали златния керван. Разпитваха казаците. Офицерчето откараха в града. Затворът в селището още не бе готов: откараха в града скитниците и спиртоносците.

Посред нощ Прохор почука у пристава.

— Кой е?

— Отвори.

Прохор влезе с вълка. Наденка се улови за главата, тя се мъчеше да се усмихне, ала широко отворените й очи изведнъж се наляха с мътилката на страха.

— Да ме убиете не можете. — И Прохор седна в ъгъла, до масата. — Вълкът ще разкъса и двама ви. Освен това аз стрелям не лошо и… изобщо не ме е страх от вас… — Той сложи до себе си браунинга.

Приставът загърна халата си и се спогледаха с Наденка. Наденка се смръзваше, а на пристава мърдаха мустаците и бакенбардите.

— Прощавай, Прохор Петрович… Но аз се догаждам, че си мръднал.

— С вас човек всякак ще мръдне — мрачно, обаче със спокоен глас отвърна Прохор.

— Може би ще пийнеш едно чайче с конячец?

Краката не държаха Наденка и тя приседна на стола.

— Не, благодаря — рече Прохор. — Страх ме е от твоето коняче. — Аз с мое си… — Прохор извади от джоба недопитата от младото офицерче бутилка. — Ела насам… — Той почука с пръст по етикета на бутилката. — Виждаш ли марката?

— Виждам — пошепна с побелели устни Наденка.

— Дай две чашки — за себе си и за Фьодор Степанич.

Движейки краката си като лунатичка, Наденка му подаде. Вълкът клечеше до господаря си. Прохор наля двете чашки.

— Пий!

Без да трепне, Наденка зажумя и изпи чашата.

— Фьодор, пий!…

— Не мога, остави ме.

— Аз не дадох на следователя тази бутилка, намерена на мястото на нападението. Не дадох и твоята, Фьодор, перука с брадата и твоята шпора. Когато ласото те е хванало, ти си паднал и си се закачил с шпората за стремето.

Приставът силно се изчерви, спусна се към Прохор и с изкривена уста удари с пестник по масата. С внезапен скок вълкът го събори на пода. Наденка запищя. Приставът стана, шмугна се в другата стая и тръшна вратата след себе си.

— Надежда, не бой се — каза Прохор. — Жена ми заминава за дълго време с Протасов, ти ще се преместиш при мен тутакси щом тя замине. Ще бъдеш моя. Казвай кой е циганинът?

В очите, във всеки мускул, във всяка капчица кръв на Наденка се отрази страшната вътрешна борба. Тя мъчително търсеше отговор в себе си. Немееше.

— Е?

Тя завъртя безумно глава и закрещя:

— Не знам!… Нищо не знам!… Миличък мой, Прохор Петрович… Ангеле! — Лицето, очите и устните й се смееха, по бузите й течаха сълзите на страха и надеждата.

Вратата се открехна. През стаята прелетяха и паднаха пред краката на Прохор ботуши и шпори. Вратата пак се тръшна. Зад вратата викаше и псуваше приставът.

— Обичаш ли ме?

Наденка заплака още по-силно, засмя се, цяла се устреми към Прохор като стомана към магнит. Но вълкът се озъби.

— Кой е циганинът?

— Не питай. Не питай… — плесна ръце и шепнеше тя. — Та той ще ме заколи… Цяла съм в синини… Спаси ме, миличък…

— Пий!

Пряко сила, цяла замряла, цяла настръхнала, Наденка отчаяно вкара в себе си втората чашка отрова, намръщи се, плюна, затресе глава и краката й се подкосиха.

— Ми-ли!…

Като се докосваше до нея с погнуса, Прохор я завлече до канапето, отиде до затворената врата, ритна я силно с ботуша:

— Фьодор, ела.

Приставът излезе гордо в парадната си униформа с медалите, с кръста: гаранция, че Прохор не ще се осмели „да оскърби мундира“.

— С какво мога да ви услужа?

— С нищо… Ти изобщо не можеш да ми служиш… — задушавайки се от вътрешен гняв, рече на срички Прохор. Той трепереше, търсеше с ръце опора във въздуха. Седна тежко.

Приставът стоеше до печката; изразът на лицето му е измъчен, зъл. Цял настръхнал, той се беше приготвил за кървава схватка.

Прохор го гледаше с омраза и минута-две не можа да произнесе нито дума. Силният Прохор, непобедимият Прохор — пред него всички треперят — по силата на обстоятелствата отдавна е поробен от този човек. Да имаш цялата власт, цялата сила, цялото богатство и да бъдеш под ботуша на едно нищожество!

Едва се овладя да не се разреве със злобен плач. Замахна и удари с пестник по масата, заскърца със зъби и — още миг — щеше да се хвърли върху пристава. Страшните му очи, от които се боеше дори вълкът, накараха пристава да се примъкне по-близо до вратата.

— Никой не ни чува. Наденка сама се отрови — с глух, някак си ръмжащ глас захвана Прохор. — Исках да ти кажа, че така не може да се живее. Аз не мога повече. Измъчвам се, разбираш ли, измъчвам се. На краката ми има гири. На сърцето ми камък, върху камъка — твоят крак. Ние не можем да живеем заедно тук. Или ти, или аз. Знай, ако почнеш да упорствуваш, ще те унищожа.

— Не може ли без заплахи, мили мой — махна приставът с ръка по мустаците си и като звекна с шпорите си, важно седна в креслото. — Аз не служа на теб, а служа преди всичко на господаря император. — И като наду дебелите си бузи, приставът изпусна цял мях въздух.

Прохор се разсмя издевателски:

— Подлецът, фалшификаторът на пари, разбойникът при големия път — не е слуга на царя.

— Какво, какво?! — чукна приставът с шашката в пода и бичите му очи страшно се завъртяха.

— Дай да говорим спокойно. Не крещи — рече Прохор. — Аз прекрасно разбирам и съветвам и теб да разбереш, че до не много отдавна, при желание, ти можеше да ме погубиш. Но сега, когато разбрах кой си ти, не ти мен, а аз тебе ще погубя.

— Не чак толкова бързо… Ха-ха!…

— За три дни! — стовари пестник по масата Прохор. Вълкът скочи.

Приставът се разсмя изплашено и рече:

— Чуден човек сте, господарю!

Наденка стенеше и плюеше сегиз-тогиз насън. Часовникът изхърка и удари два през нощта. Виелицата с писък лижеше прозорците.

— За организирано нападение на кервана със златото и за убиването на шестима казаци теб те чака въже.

— Слушайте, Прохор Петрович, вие съвсем сте си загубили ума… Та подобно предположение човек може да прави само при пиянска лудост… Че аз… слугата на господаря… Ха-ха-ха!…

Прохор запали пура и каза:

— Хилядарката, която си дал на Парчевски, е фалшива. В градчето той я загубил на карти. От градските власти е съставен протокол. В моите дюкяни и в кантората са открити много фалшиви пари. Аз понасям загуби. Фалшивите пари правиш ти в Дяволската колиба на скалата. Ти си циганинът. Твоята перука, шпората и конякът на Наденка са у мен. Филка Шкворен и двама казаци хубаво са те видели там на място: мустаците ти и шкембето ти. И мутрата ти, разбира се… Извинявай… А най-важното — хванат е твоят съучастник, безносият спиртоносец с кученцето и всичко си е признал. Всичко това, ако стане нужда, след три дни аз ще телеграфирам на губернатора. Ако стане нужда, повтарям…

Приставът се хвана за слепите очи и почна да ходи из стаята с приклякващи крака. Шпорите позвекваха жално, сякаш молеха за пощада. Гърдите му се раздираха от сподавено пъхтене, от отчаяни въздишки, мислите в главата му помръкнаха. Сърцето на Прохор се обля с радостна кръв.

— Уф!… — въздъхна приставът и се тръшна на колене пред канапето на Наденка. Заби глава в гърдите й и с размекнат глас, сякаш преживяше, завика: — Надюша!… Надя!… Стани. Мен ме погубва близък приятел… Близък човек, когото съм обичал, когото съм пазил още от пелени… О, проклятие!…

— Слушай — стана Прохор и се опря на ръце на масата. — Не може ли без фокуси и без сърцераздирателни монолози. С това няма да ме подкупиш, аз не съм институтка, не съм дете на две-три години… Ти казваш: приятел? Хубаво. Благодаря. Слушай внимателно…

Застанал на колене все в същата поза, с гръб към Прохор, приставът извади кърпичка и започна да бърше лицето си и да се секне тихо.

— През целия си живот… Слушаш ли? Аз съм ти дал над петдесет хиляди рубли. Смятам, че тази сума е напълно достатъчна, за да откупя онези документи против мен, които са в ръцете ти. И така, чакам от теб документите.

Приставът така рязко скочи, че обърна масата пред дивана с порцелановата ваза, извърна се към Прохор и като друсаше юмруци, истерично закрещя и затупа с крака.

— Няма у мен документи! Няма да ги дам! Няма да ги дам! И ти лъжеш, че спиртоносецът е хванат…

— Няма ли да ги дадеш?

— Няма да ги дам! По-скоро ще ги изплюскам, както изплюска твоето документче Инокентий Груздев.

— Няма ли да ги дадеш?

— Няма да ги дам… Оставил съм ги в губернския град, на сигурно място.

— Покажи ми желязната си касетка…

— А пръст не щеш ли!… Обиск ли ще ми правиш?

— Няма ли да ги дадеш? За последен път питам.

— Няма да ги дам.

— Тогава сбогом.

Прохор хвана верижката на вълка и тръгна с него към вратата. Обърна се. И със студен глас продума:

— И така, давам ти срок — три дни! Най-добре ще бъде, ако си теглиш куршума. Моят приятелски съвет е — застреляй се.