Вячеслав Шишков
Угрюм река (83)

15

Клатейки се бавно, времето вървеше напред, пътищата се разкалваха. Нина Яковлевна се готвеше за заминаване. Прохор ни най-малко не скърбеше, че се разделя с жена си, но стана подчертано вежлив и внимателен с нея. Нина преценяваше по своему промяната в него, мъчеше се да държи на почтено разстояние от себе си фалшивите чувства на своя мъж.

Унило биеха великопостните камбани. След шумната веселба на сирница сега настъпиха за работниците великите пости. По заповед на Прохор цените във всички негови дюкяни и брашнарници скочиха нагоре, а нищожната заплата — средно до към четиридесет рубли на месец — си остана същата. Сред народа се носеше скрит ропот.

Когато поскъпнаха стоките на господаря, полугладните работници започнаха да вземат от частните търговци. Към трите частни дюкяна в селището бързо се присъединиха нови богатички търговци на едро от далечни места; те доставяха стоки с коли, разполагаха се на табор в тайгата, при мините, близо до фабриките. Веднага се появиха и спиртоносците. Черният безнос конник със своето черно кученце се шмугаше напред-назад, менеше злато за спирт и беше неуловим като вятъра.

Прохор издаде заповед: да гонят безмилостно търгашите.

Усърдните урядници, които получаваха от кантората извън държавната си заплата големи суми като награди за Коледа и Великден, се заеха здравата за работа. Преобръщаха колите със стоките, пъдеха търговците вън от участъка на предприятията, а упоритите налагаха с нагайките. Изгонени от един участък, те се прехвърляха на друг и набити и поругани, по силата на обстоятелствата се превръщаха от покорни верноподаници на царя във върли размирници. Като продаваха тайно с печалба стоките, те насъскваха работниците.

— И какво гледате, момчета, на тези порядки?… Господарят ви е разбойник, урядникът и приставът — подлизурки. Па и цялата власт трябва да е такава…

Съдията също получаваше от кантората благина: имаше държавна квартира с отопление и осветление, пък и за „особени заслуги“ — парични награди. Впрочем всички длъжностни лица, поставени от правителството да защищават интересите на работниците: инспекторът по труда, държавният инженер, съдията, следователят, телеграфо-пощенските чиновници, нотариусът, дори казашкият офицер, дори казаците от конвоя, охраняващ керваните със злато по пътищата — всички по един или друг начин бяха подкупени от Прохор Петрович и всеки от тях пазеше мястото си и доколкото можеше, потулваше беззаконието.

Така ловко се смазваше натъкмената от правителството машина.

 

 

… И съвсем неочаквано, нарушавайки светлия ход на пролетта, от сутринта задуха западният вятър, изви се белоснежна виелица. Отначало вятърът метеше снега ниско, след това докара гъсти облаци — и се понесе, завъртя виелица.

Казашкият конвой от тридесет конници тръгна на поход. Десетте коли със злато, предадено от Прохор на хазната, потънаха в снежната фъртуна. Опасен е пътят през тайгата във виелица, но конете са издръжливи, казаците — бдителни и зорки.

— Дайте път, дайте път! — махаше с нагайчицата, кипрейки се върху танцуващия си кон пред кервана, казашкият офицер.

Идещите насреща грамадни като къщи коли със сено бързо отбиваха настрана, селяните пулеха учудени очи: десет, и то празни коли.

— За какво отивате, войничета? Да не би за риба?

— За каквото трябва, за това и отиваме… Омитай се от пътя по-бързо!…

Запрегнатите с по чифт коне коли наглед наистина бяха съвсем празни; само отзад с небрежно хвърлена запечатана с оловни пломби неголяма кожена торба, в която има малко кюлче злато към двадесет и пет пудчета.

Спускане в дълбок глух дол.

— Слуша-а-а-ай!… Пушки вън от калъфите!…

— Слушам! Слушам! Слушам!

 

 

Минаха благополучно дола. Вятърът стихваше, халата се укротяваше. Ала в сърцето на Кети халата бушуваше като в тайгата. И вътрешно разбушуван и коленичил пред Прохор на едно коляно, печалният дякон Ферапонт му изповядваше своята велика скръб:

— Тръгнах вчера да се поразходя сам-самин, порядъчно пийнах и съм заспал така в шейничката като заклан петел. А на сутринта се ококорих — гледам — конете ги няма.

Вълкът се усмихна. Прохор се закиска от все сърце.

— Кажи на коларя, че кантората ще му плати тройката. Аз ще съобщя по телефона. — И като смигна на дякона, попита: — Та, казваш, самичък си се разхождал?

— Като пред бога… На̀!

Значи, всичко е шито-покрито. Дяконът има сливи в устата. И никой освен откраднатата тройка и сребърния месец не знаеше за лудориите на Кети. Младата на вид Кети е почти връстница на своята приятелка Нина Громова. Тя прекара неотлъчно в тайгата четири години. Стегната в корсета на институтските нрави, тази наивно-мечтателна девойка с настъпването на пролетта изведнъж разхлаби тесните връзки, изведнъж отвори сърцето си срещу новите, опияняващи ветрове. Узряла в парника на измислени условия, тя трябваше още много нещо да вкуси и да изпита, за да може да се сравнява с Нина по наслади и огорчения от живота. А времето не чака, а кръвта бушува. И този опитен прелъстител пан Парчевски неведнъж я придумваше към грях: „Животът е кратък, трябва да се ползваме от неговите блага“. Бедната мъничка Кети, бедното неопитно дете… Какво ще стане с нея? Парчевски запали в главата й лукавата мечта и изчезна, сърцето на Протасов е заето от друга, мистър Кук измрази носа си. А Прохор Громов? О, не, не, това е невъзможно: той е груб, той е душевно нечист и мъничката Кети по-скоро ще умре, по-скоро ще се хвърли с главата надолу в някоя дупка в леда, отколкото да си позволи да предаде своята приятелка Нина. Не, не, не!…

И ето дневника й:

„5 февруари. Събота. Точно две седмици има до сирница.

Чувствувам нощем тежка мъка. Сърцето ми тупка, тупка. Дълбоко страдам, тъгувам, обливам се в сълзи.

Сърце по нещо пак жалей, лети по нещо надалеч…

Когато лежа в леглото, иска ми се да се разнежа и безкрайно да мечтая за нещо възвишено. Но внезапно цяла ме пронизва някакъв изпепеляващ огън, книгата полетява по дяволите, аз падам по очи, късам със зъби възглавницата, цялата се гърча адски; иска ми се да викам, да свиркам, да безумствувам. Боже, какво става с мен? Луда ли съм, или просто съм истерична?

Надвечер ме потегли към него. Той е сам, уморен.

«Конспект на разговора ни»:

Той. А! Вие ли сте?! Радвам се, радвам се… (Целуна ми ръката).

Аз. (Хвърлих се на гърдите му, заплаках). Аз ви обичам, обичам, обичам…

Той. Кети, мила, какво ви е? (Лицето му се изопна, той седна.) Защо плачете?

Аз. Вие обичате друга.

Той. И така да е… Но, струва ми се, не.

Аз. Тогава обичайте мен. Не мога повече… Аз съм ваша… (Пред очите ми притъмня, повалих се на кушетката. Когато дойдох на себе си, той седеше до мен, държеше в ръцете си моите изстинали пръсти, целуваше ги, милваше ме по косата.)

Той. Знаете ли какво, Кети, мила?… Ще ви дам бром, това прекрасно успокоява нервите…

Аз. Благодаря ви… Вие сте страхливец, вие сте негодник…

— Защо, защо?

— Вие обичате друга…

— Успокойте се, момиче, успокойте се, мила…

(Аз се закисках истерично, ухапах го за пръста, почнах да го дърпам, той почна да дърпа мен. Аз го пернах по ръката.)

Той. Не искайте от мен невъзможното. Аз мога да принадлежа само на една. Веднъж и завинаги. Вие не можете да бъдете моя жена. А аз не искам да бъда подлец. (Цял зачервен, с огнени очи, той стана сърдито и отиде до масата. И от масата:)

— Не мога да ви позная, мила Кармен…

— Довиждане, Протасов!…

И си отидох.“

„20 февруари. Сънувам някакви голи, палещи сънища. Сънувам дякон Ферапонт, този дангалак-мъченик. Като че извади ме от топла баня, загъна ме с чаршаф, сложи ме на дланта си и ме заподхвърля нагоре-надолу като дете. Паднах, трепнах, събудих се. Че какво?… Защо да не е герой?… Господи, каква скука! Да дойдеше поне по-скоро сирница. Вечернята е свършила, камбаните бият. Очисти, господи, душата ми. А сърцето тегли към света на приключенията, към света на приказките“.

„12 март. А сега… Как ще говея? Как ще открия греха си на отец Александър? Никога, никога!… Просто ще кажа, че случайно съм нощувала в ловната колиба с някакъв селянин ловец… Ходила съм на ски, заблудила съм се, пийнала съм малко с него, неочаквано съм се опила. А впрочем повече нищо и нямаше. И много добре. Както и по-рано съм чиста пред бога и пред самата себе си. Велики пости, благовест, капчуци, грачите крещят. А ти, бедна, бедна мамо, спиш в гробищата под кръста.

Помогни на своята дъщеря, помогни!“

Кети остави перото, прекръсти се горещо и погледна през прозореца лунната нощ.

 

 

Като че не е имало хала — тихо, спокойно, мрачна гора се издига от двете страни и казаците привършват вечерята си. Натъркаляха се да спят едни в талигите, други на потониците край огньовете. Двама часовои будуваха, патрулираха покрай стана. От време на време офицерът повдигаше глава от седлото:

— Часовоите!

— Слушам! По местата.

Той е млад, голобрад. Прекара ли благополучно кервана, ще получи награда от хазната. През тежката полудрямка му се мярка палавницата, любовницата на пристава Наденка, която му подари тюркоазено пръстенче, уши му топла качулка от камилска вълна. Да, животът е хубав, но… заобиколен от опасности, не бива да се дреме…

— Ей, часовоите!

— Слушам, по местата сме!

Тук офицерчето си спомни: Наденка му пъхна конячец за из път.

— Момчета, искате ли по една чашка за ободряване? Само да не би…

— Разрешете, ваше благородие. — И часовоят Федотов разчупи червения восък от стъклото, удари с длан дъното на бутилката. — За нас, казаците, няма значение, дето бутилката е с червен восък… Запвейте!

Изпиха по чашка, по две. Офицерчето тури останалия коняк в снежеца. Месецът вече възлезе към гребена на тайгата, засилваше се немирният мразец-утренник. Конякът изгаряше душата, размътваше мислите, главата клюмаше на гърдите. Офицерчето се усмихна и заспа. Часовоите също бяха петимни да се тръшнат на снега и да захъркат. Че какво… Нощта преваля, страховете се свършиха, може да се посгреят на огъня. Двамата се наместиха до огнеца, запушиха. И на два гласа тихичко, с фалцет, за да не събудят спящите, затананикаха:

Не чини животът парица-а!…

Пропаднеш на халос…

Сабя пакоостнии-ца-а-а…

Казаците и каруцарите захъркаха още по-силно под студа, под песента на часовоите. Само един от каруцарите, Филка Шкворен, се прозяваше и се преструваше на заспал. Той е брадат, едър, лежи върху златото в каруцата. Но и него, и часовоите наляга непреодолима дрямка. Часовоите клюмат с глави, Филка се прозява, кръсти уста, ала ръката му пада, ръката му е заспала. Дълбок сън обори и часовоите.

И като тигри из тръстика — тихо се прокрадна към стана горска сган, мутрите им са черни, ноктите остри. Двама конника — единият безнос, другият чернобрад, чорлав като циганин — като птици се стрелват към крайната каруца. Там вече работеха петима. Работата се вършеше безшумно, бързо. След половин минута кожената торба със златото се люшкаше по средата на здрава върлина, чиито краища лежаха върху гърбовете на двата ездитни коня. Придържайки здраво върлината, двамата конници търсом, крак в крак, отстъпват по пътя назад, към обраслия с глух гъсталак дол. И да не беше излязло по никое време дяволското кученце, прощавайте се, казаци, със златото, фиу-у. Кученцето излая, черният конник и циганинът шибнаха конете с камшиците, Филка Шкворен скочи и зарева като побъркан:

— Момчета!… Грабят!!!

И всички до един освен офицера и часовоите се втурваха от местата си към пушките, към конете. Силен залп на бандитите иззад дърветата. Двама казаци разпериха ръце и паднаха по гръб, трети заби нос в снега, четвърти се преметна презглава, както тичаше, скочи, но пак падна и запълзя с охкане. Казаците отвърнаха със залп в тъмната стена на тайгата. Оттам — нов залп.

— Момчета! Удряй! Настигни ги!

Яхнал неоседлан кон, Филка Шкворен пердаши подир бягащите. Казаците оседлават конете си в неразбория. Ето един се метна на коня, препусна на помощ на Филка, но зашеметеният кон под казака рита със задните си крака, танцува, скача.

— Дръж ги, дръж ги! — реве Шкворен, като настига двамата разбойници.

Те налагат конете с камшиците, краят на върлината се изплъзва от ръцете на циганина, торбата със златото пада на пътя. Тук хвърлената ловко в пълен ход от Филка Шкворен примка докопа циганина за шията и моментално го смъкна от коня в снега.

— Хоп-па! Готов е!

Но от бързото силно дръпване се преметна от коня и Филка Шкворен. Кученцето излая три пъти, освободилият се от златния товар черен конник като вихър препусна в предутринния мрак, кракът на циганина за миг се заплете в стремето, циганинът падна.

— А-а-а, хванах те! — тича към него с тежко пъхтене и задъхвайки се Филка Шкворен; в едната му ръка е краят на аркана, в другата — широк нож.

Циганинът е на десетина скока от Филка, ей сега ще прережат гърлото на циганина. Но циганинът скочи чевръсто, махна примката от шията си и изчезна в тайгата като дим.

Изтощен от пристъп на задух, грамадният Филка едва се държи на крака. До него в снега е смъкнатата от аркана циганска перука и брадище. А там все още трещеше престрелка и трима казаци долетяха на коне в помощ на Шкворен. Задъхващият се Филка Шкворен налапа шепа сняг, за да се освежи, свали кожуха си и криво-ляво се качи на своето конче.

— По следата, момчета, по следата! Ей сегинка ще го пипнем.

В тайгата е още тъмно, но опитният скитник Шкворен забеляза накъде сви беглецът.

— Аха… По вълчата пътека… Ще избяга, мръсникът!

Отбиха встрани с бавен тръс: снежната кора не можеше да издържи коня, копитата постоянно пропадаха в дълбоките преспи.

— Назад, момчета, не можем го намери — каза задавено скитникът през хъхреща кашлица. — Тоя дявол може и някъде на някое дърво да се е качил. И с кучета не мож го откри. Я кво е тъмно.

Всичко е свършено. Небето побеляваше. Скоро ободряваща светлина ще залее всички пътища-друмища. Ала в тайгата чак до изгрев-слънце ще чезне здрачът. Златото е сложено на място. Хазната няма загуба. Впрочем Русия изгуби няколко млади бойци. А и двама убити бандити се чернееха на снега до края на гората.

Офицерчето и двамата часовои едва сега дойдоха на себе си. Беше им лошо, ставаха, падаха. Офицерчето го чака арест. То е готово да зареве с детски силен плач.

— Аз не разбирам… Аз… аз… Какво става с мен?

— Недейте да се безпокоите, ваше благородие. Златото е непокътнато, от нашите са убити шестима.