Вячеслав Шишков
Угрюм река (81)

13

Зимата минаваше в трескава дейност. Тайгата падаше под брадвите. Образуваха се много „разчистени места“. Напролет те ще бъдат разчистени от пъновете, разорани, засети с пшеница. От дъното на тайгата към реката се прокарваха просеки за новите пътища и за железопътната линия. Ден и нощ, на две смени по дванадесет часа, тук се трудеха петстотин коня и хиляда и петстотин работници. Трябваше да се осигурят за конете фураж, за хората — топливо и храна. По цялата околност на стотици версти скърцаше под плазовете на шейните снегът, селяните непрестанно подвозваха до мястото на работата овес и сено. В планинските участъци започнаха добив на оловни и цинкови руди. Парите от касата на Прохор изтичаха като вода, а резултатите едва се виждаха. Прохор живееше в някакви душевни гърчове, напрягайки цялата си мощ.

Дърво и камък се пукаха от студ, стенеше тайгата от ударите на брадвите, от цвиленето на конете, от нощните огньове, от изстрелите и пиянските песни. Зверовете и зверчетата бягаха далече, мечката се преобръщаше от една страна на друга, измъкваше се с пръхтене из бърлогата и свила уши, отиваше на тихичко по-далече.

Очистват дърветата от клоните и върху три успоредно наредени трупи, по примитивен начин, ги свличат към бреговете, дето вече поставят покривите на три нови завода: дъскорезен, за добиване на терпентин и за импрегниране на траверси.

При ужасен студ хората живееха в брезентови палатки, в саморъчно направени тунгуски чумове^[1], в землянки, изкопани в склоновете на долове и падини. Хората мръзнат, боледуват, мрат, хората проклинат десетниците и стражарите: десетниците проклинат техниците и инженерите; инженерите задочно проклинат Прохор. Прохор казва:

— Щом тунгусите живеят в чумове, сити са и не хвърлят топа, тогава защо работникът иска за себе си дворци? Недоволните изхвърляйте с парцалите вън. Само да свирна — и пет хиляди нови ще долетят: бащице роден, приеми ни.

Инженерите предаваха на техниците отговора на господаря, техниците разясняваха на десетниците, десетниците и стражарите започнаха да заплашват работниците. Работниците за стотни път проклинаха Прохор.

— Куршум заслужава този дявол! — беснееше разгорещеният.

— По-кротко! — спираше го хладният. — Каква полза от това? Добре, ще го застреляш. И край на работата. А без господар накъде? Господарят все пак дава туй-онуй. Макар да е бетер от изедник, все пак е господар, коренът му да изсъхне макар! Потърпи мъничко…

— У-у-у! — гризе от ярост ръкава си разгорещеният. — Да търпя? Няма го майстора! Търпилото ми се свърши! Пъпът ми изхвръкна! Джигерите си смляхме всички… Е-ех!…

Ала студът вилнееше, нагайчицата, страшната, изсвирваше във въздуха.

Работа за всички и за всеки до гуша. Машината на голямото предприятие е пусната в движение от опитна ръка и всеки пропуск, всяка задръжка тутакси се отразяваха на цялата работа. Но Прохор е суров, инженер Протасов опитен и енергичен, машината на предприятията засега работеше без спиране.

Протасов изготвяше проекти, ръководеше строежите. Под негово ръководство се намираха петнадесет новопристигнали инженери и техници. Пазейки своята репутация на делови човек, той винаги беше предпазлив при решаването на икономическите въпроси: претегляше и тъй, и иначе, пресмяташе теоретически дали един или друг отрасъл на работата е изгоден и често даваше съвет на Прохор да изостави едно, да се залови за друго. Обаче Прохор винаги решаваше с един замах, винаги играеше ва-банк.

— Какво, загуба ли? Вятър! Загуба при мене няма.

Той хвърляше смело десетки хиляди рубли за предприятия, които изглеждаха без всяко съмнение загубени. Ала някакъв щастлив случай винаги го спасяваше — той ставаше победител.

— От края на февруари настъпва времето на големите снеговалежи. Дърводобивът трябва да се спре. В противен случай снегът ще ви затрупа и ще понесете загуби от няколко стотици хиляди.

— Тая година няма да има сняг — отговаряше на приумица Прохор и удвояваше броя на работниците.

И сякаш по някакво вълшебство — нито снежинка сняг чак до следващата зима. Прохор е доволен. Прохор слага мислено в джоба си милиони печалба.

— Знаете ли, върви ви! — говори със скрито недоброжелателство Протасов.

— На смелия господ помага — отвръща опияненият от успеха Прохор и добавя с известна тъга: — А на мен навярно дяволът ми помага.

— Възможно е, възможно е. — Протасов въздъхва доста обидно за Прохор и със съжаление цъка: — Ехе-хе!… Да, да…

Като през лупа Прохор вижда съвсем ясно настроението на Протасов и разговорът веднага секва.

В своите грижи, в работата си, в залягането мистър Кук измрази силно носа си. Ама че неприятност! Сега дълго не ще може да се покаже пред Нина. Ала той съвсем не може да съществува без нея.

— Ифан! Дръфник! О, вилен… Къде е гъшата мас? Фикай скора дохтор. Хайда!… Млього глюпаф руската погофорката: „На три носа и всишки ще ходи“…

— Натрий носа и всичко ще мине, вашескородие…

— О, какъф нещастие!…

Обаче всичко е благополучно: докторът каза утешително, че носът ще си остане на по-раншното място, няма да загуби формата си, макар че трябва да се очаква да стане малко по-голям от естествения и за съжаление ще добие трайна слабо виолетова отсенка като на пияниците. Като прати в душата си доктора по дяволите и го почерпи с ямайски ром, мистър Кук отново потъна в купищата дела и в неосъществимите си идеи. Например той дълго живя с мисълта да използва енергията на един буен поток от тайгата, за да получи евтини „бели въглища“. Още през есента, в свободното си от преки занимания време, той направи рекогносцировъчно проучване на реката, състави приблизителен проект за съоръженията и въвираше в очите на всички своя замисъл, натрапчивата мисъл за който стана за него idée fixe.

За голямо съжаление тогава мистър Громоф беше в Питер, после за голяма радост мистър Громоф умря в Петербург. О! О! О! Най-после мистър Кук… Но кой знае? Но кой знае?! Може би мистър Кук ще бъде удостоен с вниманието на прекрасната мистрис Нина, може би тя ще стане негова жена. Ненапразно старият хиромант негърът Хари, като погледна дланта му, извика: „О, мистър Кук… Вие ще намерите в Русия слава. О, най-щастлив от смъртните, мистър Кук, в Русия ви чакат милиони долари…“ Най-после неговият проект ще бъде осъществен… Какъв ти проект, тогава той ще изработи и прокара в живота хиляди проекти. О! О! О!… Но ето съкрушителен удар: мистър Громоф е малко жив и здрав, а най-щастливият от смъртните мистър Кук, милионерът, изчезна от лицето на земята, съвсем изчезна. Гуд хевънс!^[2] О, проклет Хари!

И ето мистър Кук представя с трепет своя проект на всесилния Прохор. И за голяма своя радост вижда как заблестяват очите му.

— Говорихте ли с Протасов?

— Официално не… Кореспондирах с американската фирма „Нюпорт-Нюс“… Получих изключително одобрение.

— Че какво… Работата е добра. Интересна е. Трябва да се опита.

— Мистър Громоф! Вие сте гений.

Но поканеният на съвета инженер Протасов веднага направи на пух и прах проекта.

— Стойността на тази почтена измишльотина, струва ми се, не ще е по-малко от два-три милиона. Цялото обзавеждане и особено турбините ще трябва да се поръчат в чужбина. А най-важното, защо ни са вашите „бели въглища“, когато сме се удавили в океана на тайгата? Гори колкото искаш.

Убийствено униние се разля по лицето на мистър Кук. Мистър Кук без малко да падне от стола.

— Вие, мистър Протасов, сте гений… Ит’с сплендид^[3]… — прошепна отпаднало той, като търкаше подутия си нос.

Прохор сънува един страшен сън: голо поле, черна яма, от ямата изпълзяваха навити на обръч змии. „Ето го тук“ — съскаха те. — „Аз зная — отвръщаше офицерът Приперентиев, — ще го хвана.“

Прохор се изплаши от съня; изобщо той стана някак нервен и разтревожен. Тозчас на името на Парчевски полетя телеграма:

„След свършване на служебната командировка незабавно се върнете. Точка. Моите лични поръчения се отменят. Громов“.

Отчасти сънят се сбъдна. Офицерът Приперентиев, получил от Парчевски подробни сведения за златоносния участък, възмечта да се пребори с Прохор и да заведе насрещен иск, за да може отново да придобие изгубеното си право на владение върху забравеното находище. И всичко излезе твърде сполучливо: колелото на съдбата се търкаляше направо в ръцете му; той спечели на комар голяма сума пари и намисли да даде контрарушвет на сребролюбивия сановник. Всичко това той ще уреди чрез Авдотя Фоминишна. Като хитър дявол ще се вмъкне тя в дома на баронеса Занойска и — работата е опечена.

 

 

В сърдечен разговор с пан Парчевски, близък приятел по зелената маса, той му наобеща златни планини.

— Ще работим заедно, като двама съдружници. Аз имам великолепни връзки със златотърсаческия свят. Ще подберем опитни служещи и така ще се развъртим, че вашият Громов ще се пръсне от завист.

Инженер Парчевски наостри уши, потъна пак в примамливи мечти и почна да протака края на командировката. Той предпочиташе да се завърне не като дребно чиновниче, а като пълноправен господар на доходна работа, дето всичко ще бъде поставено на хуманни начала, дето на работниците ще бъдат представени широки права за човешко съществуване. Нека пани Нина сравни трудовите условия на работниците при тях и при себе си, нека направи от това съответните изводи: може би тогава тя ще намери за възможно да скъса с мъжа си и да влезе със своите капитали в неопетнената фирма „Парчевски, Приперентиев и Сие“. А по-нататък трябва да се предполага, че офицерчето ще се пропие; тогава май ще може да тури на офицерчето динена кора.

Нина получава четвърто писмо от Парчевски, но бави отговора, не иска да пише.

Наближаваше сирница. Дните станаха лъчезарни, вредом звънтят капчуците. А нощем цялото небе е осеяно със звезди и омаломощелият Дядо Мраз, предчувствувайки скорошната си смърт, се мъчи за последен път да пощипне хорицата ту за ушите, ту за носа.

Сирница! Каква чудна, полуезическа дума? И с какво пълнокръвно битие, с каква гама от невинни чувства и насаждения звучеше едно време тя за Нина девойката. Блини, смях, тройки, музика и танци. Ала всичко това се е отдръпнало безвъзвратно в далечното нищо: сега Нина жената има други пътища, други задачи и желания.

Инокентий Филатич й писа, че е пристигнал благополучно, че маминката на Нина е жива и здрава, макар наистина много да тъгува, и чака своята дъщеря да й дойде на гости през пролетта, че е отслужил на гроба на Яков Назарич панихида за упокой на душата му. Инокентий Филатич съобщаваше също така, че от десетте търговски клонове в околията е успял да направи ревизия само на пет, че всичко е в пълен ред и благополучие, че доверениците са много надеждни хора. Що се отнася до паричните работи, в банката се е оказала свободна наличност малко — всичко двеста седемдесет и пет хиляди, от които сто хиляди по заповед на Нина той й превежда днес. Трите каменни къщи в града, двата дюкяна и трите вили по реката в боровата гора се нуждаят от малък ремонт. Двата парахода и петте шлепа стоят на зимувка; за тях е сключен договор за цялата навигация с Министерството на търговията и промишлеността за шестдесет хиляди. „А пък цялото наследство, заедно със златната мина, което покойният ваш татко, царство му небесно, Яков Назарич, е благоволил да остави на Вас, безценна Нина Яковлевна, според моите приблизителни изчисления, е над две милиончета.“

Нина изведнъж почувствува своята независимост и своята тежест в живота. Спомни си неотдавнашния разговор с многодетния шлосер Пров: „Ти си жена умна, отдели се от мъжа си, застани над него, започни си своя малка работа.“ Благодарност на мъдрия Пров за съвета. Сега тя има големи козове в ръцете си, за да бие всяка карта на своя мъж.

Мъжът й копаеше нови землянки за работниците — Нина строеше със свои средства светли бараки. Мъжът й издигаше със съгласието на губернатора дървен затвор на края на селището — Нина пристъпи към построяването на болница със сто легла.

На постройките на Нина помагаха инженер Протасов и двама прогресивни, достатъчно грамотни десетници от работниците. Те и двамата си уредиха сметките в кантората на Громов и минаха на работа при Нина. Тя има двеста души собствени работници. Плаща им толкова, колкото и Прохор на своите хора, но се грижи за тях като майка.

Тези деяния на Нина все повече и повече ядосваха Прохор. Той никак не очакваше от нея такава предприемчивост. Учуден е, вълнуват го лоши чувства.

— Слушай, майко игуменко, всечестна строителко — рече й той веднъж. — Ами че ти ми слагаш крак. Твоите работници ти много ги такова… Как да ти го кажа… храниш ги с пироги… Страхувам се, че моите че почнат да роптаят.

— А ти постъпвай така, че да не роптаят.

— За тебе е лесно, за мене е тежко. Ти играеш на благотворителност, а аз трупам капитал от тях…

— Защо ти е той?

— За да разширя й заздравя работата. В края на краищата аз трябва да се изкача на върха.

— Внимавай да не ти се замае главата.

— Моята глава е яка.

Общо взето, този път всичко свърши благополучно.

Нина продължаваше своята засега неголяма работа, Прохор своята: сечеше тайгата, дълбаеше почвата, обръщаше скалите. И с горчивина в сърцето се присмиваше на хрумванията на Нина.