Вячеслав Шишков
Угрюм река (80)

12

Не мина много време и тайгата се покри с близо метър сняг. През това време Парчевски проигра всичко до копейка, два пъти яде лек бой и с посипана с пепел глава се яви при Прохор Петрович. Едва ли не на колене, като се унижаваше и стъпкваше в калта някогашната си надутост, той измоли най-сетне прошка от Прохор. Разбира се, Прохор пак би го изгонил, но тук в съдбата на Парчевски, тайно от него, се намеси Нина.

— Ако не приемеш Владислав Викентиевич, ще си спечелиш в лицето на губернатора голям враг.

Като повика Парчевски, Прохор му каза на четири очи:

— Искате ли да ви командировам в Петербург?

Този път цялото лице на Парчевски светна усмихнато и студените очи омекнаха. Над носа на Прохор се вряза дълбока бръчка, а дясната му вежда се повдигна.

— Аз зная писмото на Приперентиев. Какво, какво? Моля, без възражения. Да. И така, вие ще получите инструкция от инженер Протасов по командировката — той грабна телефона. — Ало! Протасов ли е? Бъдете добър да дойдете при мен! — И пак към Парчевски: — Вместо сто и петдесет, давам ви двеста рубли заплата. (Парчевски се преви в най-нисък поклон.) Това е. Сега вашият приятел поручик Приперентиев, търговецът Алтънов и неговият управител Усачьов… и Дунка, любовницата на Алтънов. — Прохор подъвка разкривените си устни и гласът му стана креслив; — Ако представите неопровержими доказателства, че всички те са опозорени по някакъв начин: затвор, удряне в зъбите на публично място — ще получите от мен… Мм-м… колко? Десет хиляди. А ако Алтънов и Усачьов — особено Усачьов — бъдат спуснати в Нева под леда, ще получите двойно повече. Не кокорете очи и не треперете. Не сте момиче. Трябва да си уреждате живота. Така-а, по-нататък. Всичко в писмото е лъжа. За никакви жандарми и дума не може да става. Бъдете сигурни, че аз бих вдигнал на крак в такъв случай цял Петербург. Аз се познавам с министри. И сега цялата тази гад щеше да кисне в каторга. Те просто ме подмамиха в своя вертеп, изиграха ме с голяма сума, а Дунка наистина ме цапна мен, пияния, невменяемия, по физиономията. И така — чакам отговор. Нужни ми са предани хора. Аз ще ви оценя. Бъдете смел!…

Прохор почувствува как по гърба му премина мигновена ледена тръпка и черен обгарящ огън обхвана целите му гърди. Кръвта нахлу в главата му, очите му светнаха като въглени. Парчевски се стъписа от тези очи.

— Съгласен ли сте?

— Нямам възможност да се откажа — промълви с разтреперан глас побелелият инженер.

— И така, довиждане, Владислав Викентиевич.

Парчевски излезе.

Ръцете на Прохор се тресяха. Навитата в душата му пружина след разговора с Парчевски — изведнъж почна да се изправя. Изгаряше го неутолима жажда за отмъщение. Той вече виждаше как „генералът“ се гмурва след своя господар в черния водовъртеж, как се мята Дунка, цялата изгорена със сярна киселина. Погледът му стана жесток и студен, цялото му съзнание се премести в Питер.

Зъбите на Прохор тракаха. Стисна пестници и няколко пъти изхвърли ръце нагоре и встрани. Но треската не стихваше. Изчезна яснотата на разсъдъка и една мисъл: „да легне, да легне в кревата, да се завие“ — го владееше.

… Веднага от Прохор пан Парчевски се запъти към Нина. Вървеше като автомат, обзет от кошмар. Мъчеше се да се опомни от зашеметилите го думи на господаря, но не можа да направи това. Огнените очи на Прохор все още го преследваха, стояха в сърцето му; дяволът го тикна така лекомислено да раздрънка съдържанието на писмото! Но какво да прави и защо всъщност искаше да види Нина? Не, трябва да я види. Командироване в Питер, повишаване на заплатата и тази безумна поръчка. Кому? Нему, на инженер Парчевски… Дявол знае какво е това!

Нина преглеждаше писмените работи на учениците. Тя беше сама. Като падна на коляно, Парчевски й целуна ръка. От неговата раболепна целувка неприятен ток потече към сърцето на Нина. Тя се смути. Не знаеше как да се държи с този крайно развълнуван човек.

— Седнете.

Със запъване и със сведени към земята очи той й разказа, че между него и Прохор Петрович е възстановено „статуквото“, че е командирован от господаря в Петербург. Говори й, че писмото на Приперентиев е наполовината лъжливо писмо, Прохор Петрович го опровергава. А пък Приперентиев е човек ненормален, пияница.

— Че тогава вие как…

— Но моето лично писмо до вас е вик на моето сърце! В Петербург аз ще изясня цялата истина и ще ви пиша.

— За бога, не пишете, не, не… Достатъчно е това, което ми е известно. Аз много страдам, много страдам…

— Съчувствувам ви дълбоко… Но, скъпа Нина Яковлевна! Трябва да уреждате живота си… Не сте момиче…

Открехна се вратата, подаде се главата на Прохор и пак изчезна.

— Прохор, ти ли си!

— Не, не съм аз — чу се през силно хлопнатата врата.

Вечерта изтичаха за доктор. Прохор легна.

Но време ли му е на Прохор Петрович да боледува? Работата не чака, трябва да ври в котела на неуморния труд, да гребе с лопата печалбите. След седмица и половина Прохор вече беше на седлото, в шейната, на ските. Той звънка със златото, бърза по всички места; той е тук и там, не спи нощем, пак се пресилва, всички тиранизира, всички измъчва — и самият той не живее човешки, и не дава и на другите да си поемат дъх. Той трябва да вземе от живота всичко. И задушил своята съвест, той взема всичко.

С голяма мъка бе склонен докторът да мине на служба в резиденцията на Громов. Все пак той се предаде, не устоя срещу ласкавите убеждения на Нина, е, то се знае, и срещу солидната заплатица.

Сега вече на работниците ще бъде може би по-леко да умират и оздравяват. А смъртта наистина тръшкаше работниците без всякакъв срам, без съжаление; смъртта обича да размахва косата си и да потропва с кокалите си, дето има студ, мрак и мизерия. Хората мрат като на война, гробищата в гората растат.

Но смъртта понякога и греши: мине не мине време, па надникне в палатите на богаташа. Умря в своето родно място Яков Назарич Куприянов: внезапно — туп! — и няма го. Да отиде да погребе баща си, не бе по силите на Нина: две хиляди версти с коне — отложи пътуването до пролетта, до първите параходи. Смъртта на баща й доведе Нина до голямо отчаяние. Едничка наследница на голямата старинна фирма — тя не знаеше кого да изпрати там на свое място.

И очите, и сърцето на Прохор зинаха за капиталите на Нина: той би лапнал всичко сам. Ала Нина му рече твърдо:

— Не, приятелче, което си е мое, мое е.

До окончателен разговор с жена си Прохор стигна не изведнъж: той знаеше, че работата намирисва на продължителна борба: Нина е упорита и твърдоглава.

Още неизсъхнали сълзите по очите на осиротялата Нина, и Прохор взе да й прави първите намеци. Нина махаше с ръце:

— За бога… Само не сега.

Минаха няколко дни. За Прохор те не минаха напразно; той притегляше на „око“ наследството на Нина, вкарваше го мислено в оборот; привиждаха му се златни планини от печалби.

Пиеха вечер чай двама. Прохор заговори за работата.

— Ти знаеш — започна той, — аз заложих нашия механичен завод за два милиона. И повече от половината пари вече са изхарчени за поръчка на различни машини, параходи, драги. Триста хиляди са внесени като залог за гарантиране железопътния строеж. Разбираш ли, Нина?… И сега съм в голямо затруднение.

Устните на Нина се изкривиха. Прохор почна да й доказва своето право върху наследството. Нина оспорваше това право с жестока логичност. Може би тя ще открие свое собствено предприятие. Тя не е особено убедена, че като живее с Прохор, изпълнява закона на правдата.

— Какъв ти закон на правдата?! Женски групости — щеше да избухне той, но веднага се сдържа. — Не, помисли си сериозно, мила Нина… Каквато работа и да захванеш, теб всеки ще те излъже.

— Ако искаш да знаеш, ще дам търговията на откуп, двата парахода ще дам под аренда — държеше на своето Нина. — И собствените си пари ще употребя, както си искам…

— Да, да… Нова черква ще построиш, ще отлееш камбана от хиляда пуда.

— И така да е.

— Ти ми дай права, аз след три години златна камбана ще ти отлея. И за нас ще стигне, и за децата ни ще остане. А на мен парите, повтарям, сега ми трябват.

Нина заговори бързо, като постоянно оправяше смъкващия се от раменете й шал.

— Прохор, аз ти писах… Ти не ми отговори. Така не може да се живее. Ти си заслепен от печалбата, ти не виждаш накъде отиваш. Но мене остави на мира! Докато не се проявиш като човек, докато не станеш за работниците добросъвестен господар, а не разбойник — извинявай за остротата, — аз не съм с теб, а против теб.

— По-нататък…

Нина размърда рамене, сръбна от изстиналия чай.

— Запомни, моля те, тези мои думи. И ако ме обичаш, дръж се така, че да не стане нужда да ги повтарям.

— По-нататък! — И Прохор се ухили злобно.

Сърцето на Нина се сви. Тя не знаеше какво да прави с ръцете си. Смачка носната си кърпа и се облегна в креслото. Но не бе в състояние да се сдържи и извика:

— Всичките си пари ще употребя за облекчаване живота на твоите работници! Да знаеш!

Десният клепач на Прохор заигра, кожата на слепите му очи пожълтя. Той облещи очи и като изду устни, наведе се към Нина:

— Глу-пач-ка-а…

Нина пламна цяла, очите й светнаха, тя тресна чаената чаша в пода. С леко замахване на ръката Прохор събори на пода своята чаша. Нина запокити каната с мляко. Прохор свали с удар чайника от самовара. Цяла разтреперана, Нина хвърли вазичката със сладко. Прохор тресна о пода захарницата.

Всичко беше изпотрошено. Парчетата — сякаш вкаменен, окапал ябълков цвят. На масата остана само тежкият самовар. Прохор повлече Нина за ръка към бюфета, разтвори вратичките:

— Троши! Твой ред е.

Нина изхлипа и хвърли две чинийки. Прохор грабна и тресна о пода саксонската солница с горчицата и пипера.

Нина изпищя истерично:

— Простак! Нахалник! Той ще изпочупи всички съдини…

От гърдите й се изтръгна дълго сдържан стон на отчаяние. Като закри лице с ръце, тя бързо-бързо се скри в стаята си.

Задъхан тежко, Прохор отиде в кабинета си, грабна еднопудово кресло и с такава сила го удари в печката, че креслото стана на трески, от печката отхвръкнаха две кахлени плочки, а вълкът скочи и залая господаря си. Прохор го опърли три пъти с камшика, вълкът разтвори всички врати, изхвръкна като бесен през кухнята на улицата и там зави страшно от болка.

Прохор пи цяла нощ самин.

Този скандален случай стана известен на мнозина още на другия ден. Кой разнесе лошата слава? Навярно битият вълк.

Ревностният подражател на недосегаемите върхове Иля Сохатих направи опит да снеме точно копие от печалното произшествие. Обаче успя само отчасти.

Пиеха в кухнята вечерния чай двамата. Иля Петрович пристъпи към работа. Той дразнеше всякак жена си, като се мъчеше да я предизвика да прасне чашката о пода. Но уравновесената, здравомислеща Феврония Сидоровна не разбираше налудничавите прояви на мъжа си, а само мълчаливо се чудеше, че този мухльо е могъл да се измъкне от нейното подчинение. Тя напъха в устата си едно бонбонче и почна да си налива седмата чаша. Изведнъж Иля Петрович кипна като самовара и викна:

— Защо самоварът квичи като прасенце?!

— Не е питал тебе, глупака. О-враам келяв…

Тогава Иля Петрович мълчаливо запрати чашата си на пода:

— Е?! Питам!…

Съпругата му не пожела да хвърли нищо от масата; тя усърдно духаше горещия чай в чинийката и упорито извиваше черни очи към Иля.

— Вие дори не разбирате как правят скандали в благородните къщи! — изрева той и блъсна на пода купичката с меда.

Тогава Феврония Сидоровна изплю бонбончето на ръката си, остави чинийката, докопа съпруга си за гъстата грива и му даде такъв ритник в задника, че Иля Петрович изхвръкна на чист въздух и като воскърби душевно, зави от неприятност като вълка.

— Какво ти е? — попита го минаващият Инокентий Филатич.

— Катурнах, без да искам, самовара, изгорих си ръката, искам със сняг… А вие накъде?

— Нина Яковлевна ме вика. В други ден заминавам за нейното родно място, по търговски работи.