Вячеслав Шишков
Угрюм река (8)

8

Пьотр Данилич Громов го удари на живот. Струваше му се, че е впрегнал тройка и препуска с нея. Тройката беше с дяволски подкови и Пьотр Данилич не искаше да знае накъде лети тя. По ботруни, по преспи, към пропаст — все едно, важното е да му свири в ушите весел вятър, да му се счува смях и звън.

Впрочем Пьотр Данилич си гледаше и работата. Разшири търговията, докара десет каруци манифактура и сложи в дюкяна за свой заместник продавача Иля Сохатих. Направи в тайгата катранджийница, впусна се и в още някакви предприятия. Но гледаше на всичко през пръсти и всичко едва креташе.

Маря Кириловна се залови да прави голямо млекарско предприятие и толкова затъна в работа, че не й оставаше време да забележи хитруванията на мъжа си.

Той отначало си провеждаше политиката доста тънко: тръгне уж на лов, а се намери у Анфиса, накани се да нагледа дърварите, а се намери у Анфиса. Птиците и горските животни отправят благодарствени молитви към небето, дърварите се излежават, наместникът му Иля Сохатих неволно пъха в джоба си копринени пошове и сребърни монети. А чорбаджията надигне бутилката — и при своята Анфиса.

 

 

Иля Сохатих е червенокос, възкъдрав, лицето му е цялото покрито с лунички, от което горкият отдалеч изглежда румен, а в действителност е кльощав и кекав; но по женската част е мераклия. В село той е първото конте: винаги с колосана яка, с маншети, с ярка вратовръзка, сребърната топка на бастунчето му също лови окото, табакерата му отвън е съвсем прилична, ала щом отвориш капака й — може да ти призлее: чак отец Ипат, когато надникна там, плюна. Освен туй Иля Сохатих си имаше двадесетина неприлични снимки — на вечеринките момците се превиваха от смях, а момите издаваха благопристойни писъци: — Ах, мръсник такъв! Пфу!… — но очичките им святкаха дяволито и се насочваха скришом към забранения плод.

Иля Сохатих обичаше да се полива с евтини парфюми, на три версти около него вонеше на копър и чесън. Пръстените, бутонелите, карфиците му хвърляха фалшиви стъклени отблясъци, часовникът и верижката му лъщяха с позлатата си. Цялата тая „цивилизация“ — той обичаше да зашеметява момците и момите с някоя по-засукана дума — бе усвоена от него в околийския град, откъдето го изнамери Пьотр Данилич Громов и подмами с голяма заплата и обещания за широк живот.

Всички моми бълнуваха само за него, а най-хубавичките бяха на нож: на всяка той се кълнеше, че обича само нея. Понякога моминското съперничество стигаше дотам, че съперничките се самозабравяха и пред всички издрънкваха за любовните си игри: с мен там и там, а пък с мен там и там, а сетне, когато се опомнеха, горчиво плачеха, бодяха с игли приказливите си езици, ала без полза.

Омъжените жени — по-младите булки — също не отстъпваха на момите и смятаха, че е кой знае каква чест да прекарат с него откраднатата нощ някъде край ромолящия ручей под дъхав цъфнал храст.

Иля Сохатих приемаше всички ласки като нещо естествено и макар че изпосталя като мартенски котарак, приписваше своите амурни успехи единствено на неотразимата си според него външност. И в края на краищата толкова се възгордя, че реши да облагодетелствува с пленителната си любов и Анфиса.

Той пристъпи към това със сърдечен трепет и нервни тръпки като боен, видял и патил кон. Анфиса му се струваше непристъпна. Пък и чорбаджията… О, чорбаджията веднага ще му откъсне главата! Но Иля Сохатих беше изпълнен с мъжество от главата до петите. Да завладее Анфисиното сърце на всяка цена — ето целта на живота му. Щом е тъй, смело на бой, към победа!

Една вечер, щом падна здрач, Иля Сохатих засука мустаците си, среса къдравия си перчем и се запъти към къщата на хубавицата.

— Никой ли не те видя? — попита го тя, когато му отваряше вратата. — Друг път хлопай на вратничката чук-чук! — та да знам, че си ти… Разбра ли? А чорбаджията ти къде е? Замина ли някъде?

Къщурката на Анфиса е малка, не струва, но до нея се строеше с пари, отпуснати от Пьотр Данилич, нова къща — тя беше пред завършване.

Анфиса нареждаше масата, подклаждаше самовара. Иля измъкна от джоба си бутилка калинова настойка и един пакет със саратовска басма:

— Позволете да проверя. Май че ви отива…

Анфиса стоеше висока, прехапала алените си устни; очите й бяха пълни със студен присмех. Иля подскачаше около нея като петле и все гледаше да се понатисне до съблазнителната Анфисина гръд, докато мереше парчето плат.

— Май че ви отива…

Тя го чукна по безсрамната ръка, отстрани подаръка:

— Не ми трябва. Не се нуждая.

— Ах, Анфиса Петровна!… Това е чак огорчително… Вас чорбаджията сигур ви е обсипал с подаръци от главата до петите.

— На теб какво ти влиза в работата? Пък и ти не си ми изтрябвал. За какво си ми?… Кажи де, Илюша!

— Ама как тъй. Жена, може да се рече, в разцвета на годините си… В поетична усамотеност. И тъй нататък…

Докато пиеха чай, Иля лъготеше, разказваше вицове за монаси, Анфиса се смееше, махаше с ръце, запушваше си ушите.

— Ама че си глупак!… За какво ли те обичат момите? А, Илюша? Сипаничав, чипонос, охтичав, същинска метилява овца.

— А вие кога ще ме обикнете? — попита той, нервно хапейки устни.

— Никога.

— Не е вярно… Мога да ви докажа още сега…

Той засука мустаците си, избърса потното си лице с напарфюмираната копринена кърпичка и очите му от мазни станаха умоляващи.

— Анфиса Петровна, ангеле мой! Хайде, само една целувчица… по бузката, Анфиса Петровна?

Но тя се смееше студено.

— Това е инквизиция. Как не разбирате? Аз усилено страдам…

— Глупак си, затуй страдаш. — Лицето на Анфиса изведнъж стана ледено, тя сякаш обля със студена вода пламналото мъжко сърце и Иля, облъхнат от внезапен страстен жар, се хвърли към Анфиса и жадно я сграбчи за талията.

— Гълъбице! Душо!… Пощадете нервозата ми…

Внезапно някой почука на затуленото прозорче.

— Чорбаджията! — в един глас прошепнаха и двамата. От страх чак луничките на продавача побеляха. Той започна да се щура.

— Вмъквай се в мазето, ама по-чевръсто. Ще те убие… Хайде!…

Тя затръшна подире му тежкия капак на пода и се задави от игрив смях. Чукаше се на вратичката. Анфиса отключи.

С бяла фуражка, високи ботуши и сако влезе Пьотр Данилич. Той заглади гъстите си мустаци.

— Сладка си, дяволице… Кой е опушил толкоз? Гости ли си имала? А?

— Аз пуших.

— Ти ли? Откога се научи? Я дръпни…

Тя смукна от цигарата и се разкашля.

— Много са серт.

— Серт ли? — Пьотр Данилич се засмя, свали си фуражката. — Ами аз да не би да не съм серт? Я ме погледни!… Какви гърди, какви юмруци…

— Юнак — усмихна се Анфиса. Гъстата й ленена коса е навита отзад на стегнат възел, малиновите й устни са полуотворени.

Той хвана белите й ръце, притегли я към себе си. Тя седна на коленете му. Под дюшемето се чу неспокойно шаване. Пьотр Данилич трепна.

— Котаракът е — каза Анфиса и се разсмя, сякаш разпиля сребърни парички.

Иля Сохатих замръзна. Проклето да е това ниско мазе! Той седеше превит о две върху нещо дървено между две огромни каци и изведнъж почувствува, че новият му панталон от сиво раирано трико започва да се мокри отзад. Той скочи и рязко удари — дявол да го вземе — темето си в тавана, „Слава богу, май не чуха, размина ми се.“ Тогава освидетелствува с разтреперана ръка на какво е седял.

— Тю, да му се не види… Мариновани гъби, печурки!… — Той засумтя възмутено и плю.

Сега стоеше, прегънат като дюлгерски метър, подпрял с намазания си с крем тил плесенясалото дюшеме, и си правеше сметка как ли ще му е най-удобно да се настани. Ухото му долавяше глух, просмукващ се през една цепнатина говор.

— Знаеш ли кой се крие в мазето? Любовникът и… — каза Анфиса и се засмя фалшиво.

— Любовникът ти ли?! — сърдито попита чорбаджията и дъските на дюшемето заскърцаха.

Краката на Иля Сохатих отмаляха и той пак седна в гъбите.

— Стой, къде тръгна! — викна Анфиса. — Ама ти наистина ли ми повярва? Ама че си!

Иля Сохатих въздъхна с облекчение и се прекръсти.

Пьотр Данилич изръмжа нещо неразбрано. После и двамата млъкнаха. Златната цепнатина в пода помръкна — изглежда, бяха загасили лампата.

„От ревност мога да се парализирам — злобно си помисли Иля; сърцето му се блъскаше до болка. — Туй ми било търговец… Отмъква изгората на собствения си продавач… Експлоататор с експлоататор!…“ Опипа джобовете си. „Ех, горе ми остана кибритът!“ А не би било зле да седне някъде другаде, но го беше страх да шавне и чакаше търпеливо. Налягаше го гъста сивкава дрямка. Той заспа, клюмна и се сепна. Беше тихо. Страшно му се прияде. Опипа кацата: зеле. Опипа другата: „Много просто, кисели краставички!…“ — Измъкна една напращяла краставица и я изяде с апетит.

— Пресносолна — тихичко каза той на глас.

Издърпа по-нагоре маншета си и пак бръкна в кацата. Краставицата се случи великолепна. Изяде я.

— Ей, мъченико! Ама ти да не би да си заспал?

— Нищо подобно! — с изкривена уста и примижал от светлината, викна Иля Сохатих и бързо напусна затвора си.

— Не крещи, хубавецо! — Гласът на Анфиса е сериозен, но гръдта й се друсаше от сдържан смях. — Ако много се перчиш — ще те изгоня.

С чувство на голям яд и ревнива болка Иля заговори:

— Големи щети ми причинихте. Чисто нов костюм… На какво е заприличал сега? А?

Анфиса мълчеше.

— И на̀, въз основа на лекото ви поведение цели три часа седях в маринованите гъби, в качето.

Анфиса се плесна по бедрата, прихна да се смее. На очите на Иля мигновено се показаха сълзи, той се втурна към нея със стиснати юмруци, но тя го сграбчи в прегръдките си и продължавайки да се смее, звънко го целуна по потното чело.

Иля забрави всичко на тоя свят.

— Анфисочка!… Цветенцето ми!…

— Стой, стой, стой! — настани го тя на масата. — Хайде да гуляем.

Пьотр Данилич живееше по руски, просто: храната му беше обикновена, селска — обичаше кисело мляко, овнешко месо, тлъста зелева чорба. Обличаше се без претенции, обикновено; когато го налегнеше пиянството, пиеше до загубване изключително водка. Човек без широк замах — той решително не знаеше как да си пилее парите в тоя пущинак. Направи дарение на църквата, построи къща на Анфиса, накупи на себе си и за нея мебелировка, килими, часовници, самовари с гравирани завъртулки по тях. А после какво? Ех, защо ли не вземе да прескочи до Москва! Но крилата му са кокоши, пък и годинките му не са малко.

Все пак за три-четири месеца можа да се спиртоса здравата: носът му стана червен, лицето му се поду, насън пръстите на ръцете му играеха, целият трепкаше. А когато видя две малки дяволчета, седнали като два заека на скрина, твърдо реши: „Трябва ми почивка.“

Два дена се оправя с квас, яде кисело зеле и на третия замина за тайгата на петдесет версти от къщи. Дори с Анфиса не си взе сбогом.