Вячеслав Шишков
Угрюм река (78)

10

Така течеше Угрюм-река в глухата тайга. Съвсем другояче шумяха невените вълни в Петербург.

Впрочем минаха вече няколко дни, откакто Инокентий Филатич напусна столицата. Той успя да прехвърли Урал, да прекоси половината Сибир. Ето той е в един голям град, ето го отива в окръжната психиатрическа лечебница да споходи, по молба на Нина, Пьотр Данилич Громов. По пътя се отби в телеграфа, изпрати телеграма на дъщеря си:

„Пътувам за дома. Жив и здрав. Целувам те бащински.

Инокентий Груздев“

Психиатрическата лечебница се отличаваше с чистота и ред. Въведоха Инокентий Филатич в залата за свиждане. Ясенова мека мебел, саксии с цветя, много светлина. През широкия коридор се виждат стъклени врати; зад тях се мяркаха фигури на групи, на двойки или самотни. Влезе млад, с бърз поглед доктор, с бяла престилка.

— Имате ли писмена поръка да посетите болния Громов?

— Съвсем не. На мен устно ми нареди да сторя това неговата снаха, госпожа Громова.

— А не синът?

— Съвсем не.

— Чудно. Седнете малко.

Докторът нареди на една сестра да донесе от шкаф номер десет папка номер тридесет и пет.

— Нашият болен е особен. Той е и болен, и не е болен. Всъщност, при добро гледане, той може да се държи и в къщи. Предайте това там. Болният почти във всичко е нормален, само понякога бръщолеви врели-некипели, смята сина си за разбойник и убиец.

— Ах, какъв невежа! — удари се по коленете Инокентий Филатич и придаде възмутен израз на лицето си. — Не, дръжте го, за бога, тука. Той е побъркан, непременно е побъркан. Не му вярвайте, господин докторе. Той само се преструва на здрав. Познавам го аз. И на дрънканиците му не вярвайте. Зная го по себе си. Нали и аз си бях загубил ума за известно време.

— Ах, тъй ли?

— Ами как! — заусмихва се радостно, с цялото си брадато лице старецът, като предпазливо придържаше с краищата на пръстите си зъбите. — Така се налоках веднъж с водка и коняк, че без малко не отхапах носа на един жив човек. Повярвайте ми! Престанах да разпознавам хората по физиономия, ето как се бях накандилкал.

— А кой ви излекува? С какви средства? Хайде, хайде кажете — взе да се усмихва и докторът. Беше му приятно да побъбри със здравия, весел старец.

— А че средствата, вижте, са най-прости. То се знае, с пиянство се излекувах.

— С пиянство?!

— Точно така, с пиянство…

— Ха-ха-ха! — заля се от смях докторът. — Напук на стихиите?

— Същата тая стехия, васкородие, така ме грабна, че…

Сестрата донесе папката.

— Ето, гледайте — рече докторът и извади от папката половин топ изписани листа. — Това е колекцията от прошения на Громов до царя, разни министри, архиереи, до председателя на Държавната дума и до някой си Ибрахим-Оглу.

— Така, така. Черкезина. Познавам го.

— Ах, познавате ли го? А ето ви едно писмо за оня свят, за Анфиса. И нея ли познавате?

— Нея не познавам. Тя е убита преди.

— От кого?

— От Ибрахим-Оглу.

Инокентий Филатич млъкна изведнъж, сложи очилата и захвана да чете нескопосания почерк на Громов.

„Ваше императорско величество, царю господарю, вникнете в самото това положение, разберете, моля ви се, във вашия велик дворец с целия царствуващ дом, как моят син злодей ме натика в лудницата. А защо е злодей, никому няма да кажа това, никому няма да кажа, никому няма да кажа, освен на Анфиса на оня свят.“

И пак. „Ваше императорско величество“ и т.н. дума по дума от двете страни цял лист. На края на листа печат с червен восък с копейка нагоре с орела и подпис.

Прошенията до министрите започваха така:

„Велможни сиятелнейши министър господин, вникни в самото това положение“ и т.н.

— А ето писмото до черкезина — пъхна му докторът друг лист.

„Душа моя, Ибрахим-Оглу, верен мой страж, пише ти твоят благодетел Пьотр Данилич Громов, напразно луд изкаран от сина си Прошка, от змийчето. Нали и ти, Ибрахим-Оглу, стоиш в нашата лудница, ти също си луд, само че в друга стая. Аз ти крясках, а ти ми викаше: «Цъ! Сечено!». Глупак си ти, кучи син си ти след всичко това и нищо повече. Но напиши ми отговор, оседлай своя бял кон, моля те, който ти е подарък от мен. И препусни, моля те, до прозореца. Аз ще скокна, тогава ще препуснем при най-главния министър. Пиши, глупако, дявол плешиви, билберница проклета.“

Писмо до Анфиса:

„Анфиса, ангеле най-хубав!

Ти недей стоя

на таз стръмнина,

не поглеждай ти

влажната земя.

Не вярвай, майко моя, не вярвай, дъще моя студена, че са те убили. Никому не вярвай, никому не говори кой ти тури край; само на бога кажи и на мене. Здравей, Анфиса; прощавай, Анфиса! Чакай, чакай, чакай, чакай, чакай, чакай… Ура! Боже, царя пази. А Прошка змийчето е жив. Ние трябва да го убием. С огън да го убием. Всички луди са умни. И аз съм умен. А ти друг път не умирай, диване. Пише Иля Сохатих поради неграмотност. Амин.“

— Облечете престилката. Да отидем при него.

И ето Инокентий Филатич върви през една голяма зала подир доктора. В залата — народ.

— Професорът, професорът! Новият професор!

— При нас, при нас, при нас!… Аз съм недоволен от своя разум. Да се посъветвам…

— Аз не съм професор — говореше пътем Инокентий Филатич. — Мене самия ме водят в стая.

— Ах, побърка ли се, побърка ли се? Ха-ха! Небе и земя, гледай! И тоя откачи.

Инокентий Филатич и докторът се поспряха. На паркета танцуваха двойки. Дрънчеше роял. В отдалечен ъгъл скрибуцаше на цигулка един дългокос, като поглеждаше през прозореца пожълтялата градина. Ето висок черен дякон с расо крачи със съвсем сериозен вид. Ръцете му са издигнати нагоре и встрани, облещените очи са неподвижни. Говори тържествено и отмерено като по свещена книга:

— Твоя правда, моя правда! Твоя правда, моя правда! Правда от Мелхиседек, първа и втора правда!

Красиво момиче, излегнало се върху кадифена софа, жестикулира меко, води любовен разговор с въображаем съсед; милите, ласкави очи са замъглени от недъга.

— Не, не, Дима, вие грешите. Тук няма никого, тук сме сами… Целувайте ме по-скоро!… — Тя цяла се подаде надясно, в пустотата, но изведнъж се улови за главата и с ужас се дръпна: — Мъртъв, мъртъв, мъртъв!…

Сестрата изтича при нея.

Инокентий Филатич въпросително се втренчи в доктора и със страх забеляза в очите на лекаря нещо не в ред: като че гледа и нищо не вижда, като че се вслушва в нещо хиляди километри далече. „Ехе, и той не е с всичкия си!“

— Не ме пипайте, не се докосвайте! — викаше един безумен с дебели проточени устни, целият пъпчив, плешив. Той вървеше, превит одве напред и разкрачил крака. — Внимателно! Ей сега ще се откъсне… — Със смъртен страх на лицето и в гласа той пазеше с разперени ръце някаква висяща пред него въображаема скъпоценност. — По-внимателно! Носът ми виси на косъм. Ей сега ще се откъсне… Тежи осемдесет пуда… Смърт тогава, смърт, смърт, смърт! Варда!

Един зловещо се смееше. Друг със страшно ридание пееше псалми. Трети виеше като премръзнал вълк.

На Инокентий Филатич отначало му беше любопитно, но после се изплаши; лицето му се изопна, краката му се разтрепераха.

— Да вървим — рече той на доктора. — Лошо ми е.

Бяла малка стая, бяло легло, бяла маса, два стола, прозореца — доста високо над пода. До масата в прегърбена поза — ръцете в ръкавите — съвсем не страшен, тих човек.

— Той ли е?

— Да, той е.

Инокентий Филатич го познаваше като рошав широкоплещест селяк с гъста прошарена грива, с голяма тъмна брада, със силен застрашителен глас. Сега пред него е човек с тесни гърди, без брада, без мустаци, с бръсната глава. Само рунтавите бели вежди, надвесени като козирки, придаваха на очите предишния своенравен вид. На Инокентий Филатич много му дожаля за него. Той горчиво се разкайваше в душата си, че в разговора с доктора изтърси от глупост такива необмислени приказки за нещастния безумец.

— Здравейте, ваша милост, Пьотр Данилич!

— Кой си ти? Систент ли? — погледна бегло болният старец.

— Аз съм Груздев, Инокентий Филатич Груздев… Може би ме помните.

— Как не, как не… Помня ви. Грузди^[1] с теб събирахме в гората. Седни, иначе ще те хвана за брадата и ще те накарам да седнеш. Аз съм буен.

Старецът безмълвно седна, като мислено си четеше молитва. Докторът опипа пулса на болния и рече:

— Съвсем не сте буен. Вие сте тих, прекрасен човек.

— Лъжеш! — дръпна болният ръката си от ръката на доктора. — А лъжеш, защото Прошка ти плаща много пари. Само че недей лъга. Не обичам, когато лъжат. Ако бях прекрасен човек, нямаше да стоя в лудницата при теб. — Той се обърна към Груздев и попита строго: „Кой те изпрати теб? Рци!“

— Нина Яковлевна ме помоли, съпругата на Прохор Петрович — каза старецът с душевна плахост.

— Не споменавай Прошка! Не го споменавай! Ще те убия! Аз съм буен.

Изведнъж веждите на Пьотр Данилич замърдаха като на бухал на светлина, сбръчканите му бузи посърнаха, той отпусна бръснатата си глава на масата, скри лице в шепите си и зарида със сух, лаещ плач. Острите му рамене се тресяха, главата му се клатеше, Инокентий Филатич разслабено се изкашля, извади червена кърпа и взе да се секне. Някакъв задушлив мрак плуваше пред очите му, на сърцето му стана непоносимо: „Ех, Прохор, Прохор, да беше видял своя татко!“ — помисли горчиво той.

Пьотр Данилич бавно вдигна глава, попримига с очи, въздъхна шумно:

— Иди си, направи ми тая добрина, Сергей Митрич, приятелю… Излез за минутка.

Докторът излезе, като пошепна на Груздев:

— Не се страхувайте.

Пьотр Данилич се приближи със стола си до госта, хвана му ръката, помилва я:

— А като видиш Прошка, кажи му: татко ти, кажи, макар и да те мрази, но те обича. Не, не, не, не му казвай! — закрещя той, замаха с ръце и с гърчещо се лице се отдръпна със стола чак до прозореца.

— Аз предполагам, че Прохор Петрович ще ви вземе при себе си.

— Ставаше ли дума?

— Ставаше — излъга гостът.

Пьотр Данилич скочи, загърна се с късия, не по ръста му халат и почна бързо, като че се спускаше от височина, да се върти из стаята.

— Сам, сам, сам ще отида — бърбореше той. — Ще кажа да ми залепят мустаци, брада, чорли. Иначе пак ще ме изгони, иначе пак ще ме затвори. Сам, сам ще отида като страшен съдия. Дай да запушим!…

— Нямам.

— Дай да смръкна емфие!

— Нямам. Ето ви питерски портокалчета подарък — и старецът сложи на масата кесията.

— Обичам ги. Тук не дават. Пък и аз съм забравил вкуса им. Ще ги изям. — Той извади един портокал, бързо почна да бели със зъби кората му и да плюе на пода.

— Позволете да го обеля.

— Обели го, Кеша, братко, обели го… — Той приседна до Груздев и бързореко като земна пчела забръмча: — Аз не съм луд, аз съм здрав. Преструвам се, за да не ме изгонят, и пиша глупави прошения за заблуждение. Бих написал, бих съумял да напиша, но ме е страх — току-виж, ме освободили. Накъде тогава? Да си метна въжето ли? Да си метна въжето ли? Или при Прошка? Той няма да ме приеме, пак ще ме затвори някъде, а ако не — ще ме убие. Но ти ме съжали, приятелю Кешка, съжали ме. Моли, придумай Нина, тя е добра. Нека ме вземе. Иначе наистина ще мръдна. Нека ме вземе. Ще живея в едно килерче, внуците ще гледам. Та аз имам много пари, много. Къде са те? У Прошка, у този грабител. Че не е ли така, не е ли така, а? Аз съм едва на шейсет и две години, иска ми се още да поживея. Колко години вече живея тук. Съжали ме, братко, съжали ме, Кешка! За това бог теб ще съжали. Със сълзи на очи те моля, със сълзи те моля, Кешка, скъпи мой, мили мой, вземи ме още сега!… Аз някак си от крайчеца. Помоли и Яков Назарич… Всички помоли… Слушай, слушай! Иди в Медведево, направи панихида за Анфиса. За жена ми направи панихида. А когато се върна, всички ще наградя. И слушай — казвам ти го на тебе като на приятел, — като дойда, ще се спотая, ще се престоря на кротък. А после, като му дойде времето, ще покажа ноктите си и ще изям Прошка като мишка, с кокалите ще го лапна. Без това няма да умра. Без това земята няма да ме приеме. Ярост ме разяжда денонощно. Видиш ли ме на какво съм заприличал? Какъв бях — какъв станах! Злодей е той, злодей, как не се свени муцуната му! Родния си баща… Ба-ща-а-а си!…

Сълзи бликнаха от очите му, той хвърли на пода недоядения портокал и се повали на кревата с лице във възглавницата. Влезе докторът с часовник и с шишенце в ръце.

— Трябва да ви помоля да си излезете. Не може повече. Болният, искате ли една лъжичка сиропче?

Болният ритна с крак и застена. Сърцето на Инокентий Филатич се обливаше в кръв. И на него самия му идваше да се просне на пода и да ридае.

— Прощавай, Пьотр Данилич, ваша милост! Оздравявайте!

— Здравей, Кешка Груздев, здравей! Помни хубаво всичко. Не го ли направиш — ще пукна, но и мъртъв ще идвам при тебе, ще те мъча. Аз съм буен.

Секнейки се в червената си кърпичка, старецът се връщаше от свиждането като от гробища, дето току-що са заровили приятел. Той мрачно мислеше за близки и далечни, за тежката хорска съдба, за собствения си, клюмнал на залез живот, за любимата си дъщеря.

 

 

Неговата телеграма Ана Инокентиевна получи през нощта, прочете я с трепет и се заля в радостни сълзи: „Татенцето е жив и здрав, не са осъдили татенцето.“ Сутринта отиде при Нина Яковлевна да сподели новината, още веднъж да потъгува с господарката за нещастието й. Ала къщата на Громови тази сутрин не беше опечалена: вчерашните четири телеграми бяха поставили в нейния живот всичко на мястото.

Външно Нина Яковлевна изглеждаше много радостна. Но какво беше в душата й — никой, никой не знаеше. Дори Протасов, дори свещеникът, на когото беше поръчан благодарствен молебен за здравето на „пътешествуващия“ раб божи Прохор.

И всеки се отнесе по своему към чудната игра на съдбата.

Мистър Кук, изтрезнял напълно сутринта, бързо скочи от кушетката, протегна се и запали лулата. Заедно със слънцето в лицето му надникна предстоящият кошмар на днешния ден. Не, стига е бил мухльо! Още сега ще отиде при своята мадона и… „Или всичко ще загубя, или всичко ще спечеля“ — опита се да мисли той на руски.

Като подаваше с най-голямо усърдие халата на господаря си, Иван каза:

— Прохор Петрович е жив и здрав. Скоро ще благоволи да пристигне.

Лулата падна от устата на вдървения мистър Кук и се разцепи на две.

Петгодишната Верочка разясняваше на вълка:

— Вълченце сивичко… Татенцето скоро ще пристигне. Честна дума! Ще видиш. Тилиграм дойде.

Вълкът въртеше опашка, лижеше ръцете и лицето й. Той се вслушваше внимателно в разговорите на хората, проникваше се от общото повишено настроение в къщата, често скачаше на перваза на прозореца и дълго гледаше в далечината, дето всеки момент трябваше да задрънчат звънчетата на бясната тройка.

Да! Всеки се отнесе към съдбата на господаря, както му подсказваше сърцето. Пропилият се Филка Шкворен се зарече здравата да не пиянствува, ядеше кълцан лук и пиеше вода. „Ах, беда, беда… Сега ще има да видя!“ Напротив, дякон Ферапонт още от сутринта заседна при кръчмарката, като каза на жена си, че отива в ковачницата да работи. Цял ден пи радостен и за да не чуе Манечка, славославяше с четвърт глас бога, който бе спасил Прохор Петрович от смърт.

Като получи известието, Андрей Андреевич Протасов свирна някак си двусмислено и смръщи вежди.

Работниците се умълчаха. Наваксвайки пропуснатото, работеха с усърдие. Въздишаха.

Угрюм-река влачеше своите води както по-рано. На вид равнодушна към всичко на света, широко и плавно устремена към слънчева далечина, тя миеше земните брегове, дето е определен гробът на всеки.

Наденка и приставът злобно ръмжат един срещу друг като котка и куче, пан Парчевски от сутринта се измъчва от острите пристъпи на силно стомашно разстройство, Инокентий Филатич пътува, Угрюм-река тече.

Но ние сме длъжни да знаем какво бе станало в Питер до тръгването на Инокентий Филатич. На другия ден след произшествието, с разрешение на лекаря, Яков Назарич показа на Прохор съобщението за неговата смърт. Прохор го прочете, усмихна се, а след това се разсмя силно, с целите си дробове, но тутакси се улови за гърдите и болезнено се смръщи.

Още същата сутрин авторът на съобщението, хроникьорът на жълтото вестниче Какин, с люстриново палтенце, с дълга, с цвета на маринована яребица връзка, написа срещу десет рубли опровержение, чийто смисъл бе подсказан от пострадалия.

„СИБИРСКИЯТ КОМЕРСАНТ П. П. ГРОМОВ Е НЕВРЕДИМ

Във вчерашното съобщение за смъртта на г. Громов е допусната досадна неточност. Съобщението беше съставено въз основа разказа на психически ненормалния служител на Громов И. Ф. Груздев, който се беше върнал от баня и там, види се, се е напарил прекалено. Ние днес посетихме лично П. П. Громов. В шеговита форма той ни разказа как предишния ден пийнал с фабриканта Ф. в един от столичните ресторанти и, изглежда, се е отровил там с развалена чига. На връщане в къщи той се почувствувал зле и загубил съзнание. Не е изключена възможността да го е прегазила карета, а може би и автомобил, тъй като пострадалият изпаднал в дълъг тричасов припадък, който бил изтълкуван именно като естествена смърт. По такъв начин за никакви мними жандарми, нито за някакво криминално престъпление, за щастие, не може да става и дума. Редакцията изразява на г. Громов своето искрено и дълбоко съжаление за напечатването на недогледаното съдбоносно съобщение, като прехвърля своята неволна вина върху съвестта на горепосочения душевно болен Груздев.“

Прохор изслуша и одобри съобщението, прибави на репортьора още десет рубли и бележката доби блестящ завършек:

„От своя страна редакцията счита за свой дълг да изрази нескриваната си радост, че един такъв крупен комерсант като Прохор Петрович Громов, славата за големите дела на когото все по-широко и по-широко се разпространява из нашето отечество, е здрав и невредим. Такива дейци от европейски мащаб са много необходими на Русия. Молим другите вестници да препечатат това.“

— Отлично — рече Прохор. — Ако съобщението бъде напечатано изцяло, ще получиш още двадесет и пет рубли. И следи другите вестници. За всяко препечатване — също по четвърт стотарка.

Щастливият репортьор, като превиваше до крайна възможност гърба си, три пъти се поклони на Прохор, три пъти удари патетично копринения си каскет по дланта, издаде назад хилавия си задник и в знак на висока почит към господаря започна, удряйки токове, да се отдръпва гърбом към вратата.

Полицията също така не можа да научи нищо от Прохор освен данните, които той даде на репортьора и свръх това сто рубли за безпокойството. Прохор разбираше отлично, че да цапа и позори името си без всякаква надежда за успех — е неизгодно и глупаво. Какво пък… разни работи стават. Той изяде една плесница от оная стерва, понесе побой от мръсниците — поука занапред. Спомняше си ясно всичко, което стана с него онази вечер, но — нито дума нито на тъста си, нито на Инокентий Филатич. Всичко скрито-покрито.

Обаче това впоследствие, и то доста скоро, цялата истина стигна до Парчевски и чрез Наденка беше доведена до всеобщо знание.

Прохор го лекуваше първокласен доктор. Побоят беше силен, на който може да издържи едва ли не само кон — ала юнашката натура на Прохор превъзмогна всичко: след една седмица той беше пак така бодър, енергичен.

Деловите дни и вечери на Прохор Петрович са изпълнени с грижи. Заседания, съвещания, тичане — ту в железопътния департамент, ту в учрежденията на минното ведомство. Той си подбира инженери, техници. Той трябва да започне големи работи по построяването на крупни работилници и оборудването на новия рудник. Освен това — изпълнението на взетия търг: прокарването на две шосета в тайгата и железопътна линия до магистралата. Тази последна сделка за милиони е наполовина с държавната хазна. Той сключи договори с трима инженери и шестима техници. След месец трябваше да бъдат на мястото при него. Путиловският завод привършваше нужните на Прохор механизми, заводът „Сан-Гали“ — чугунените отливки.

Прохор нареди на Инокентий Филатич да се готви за път.

— А ти?

— Аз ще тръгна след седмица подир теб. Трябва да се отбия в Москва. Ще заложа механичния завод в търговската банка.

— Защо?

— Не знаеш ли? А отгоре на всичко се смяташ за комерсант… Кютюк!

Два дена тримата заедно ходеха из магазините, избираха подаръци за домашните си. Прохор поръча на фабриканта Мелцер за десет стаи скъпа мебелировка ампир, рококо, жакоб — от карелска бреза, птичи явор и махагон с бронз. Инокентий Филатич пък взе като подарък на Ана Инокентиевна малко пръстенче с тюркоаз и за украса на салончето — една оригинална дреболийка: бронзово кученце на каменен пиедестал; в хълбока му е вдялан часовник, вместо махало — въртяща се опашка, а в такт с опашката кученцето изплезва червено езиче. Старецът можеше да си накупи най-различни неща, но нямаше пари, а Прохор категорично отказа да му даде дори сто рубли, като с право се боеше, че Инокентий Филатич може на прощаване да се запие. Ето защо старецът — голям любител на зрелища — за последен път отиде в Александринския театър не в партера, а на балкона. Тук едва не му се случи една голяма неприятност. В антракта, наведен през парапета, той наблюдаваше публиката долу. Изведнъж:

— Миша! — завика той. — Миша! Чувай, Миша… Ама че глухчо…

Миша със сиво пепитено сако — седеше в края, на местата зад креслата, и четеше вестник. Инокентий Филатич поиска бинокъла от съседа си и когато оптическите стъкла докараха Миша почти в упор, старецът се заусмихва и тихо го поздрави:

— Здравей, Миша! Аз съм горе.

Но Миша бе като истукан. Тогава Инокентий Филатич извади от джоба си една нахапана кримска ябълка и я запрати в гърба на Миша. Но ръката го излъга, ябълката улучи шиньона на седящата до Миша дама. Старецът бързо сложи бинокъла, но усмихнатото му лице внезапно се удължи: скочилата дама и Миша с негодувание гледаха нагоре. Майко мила! Та това съвсем не е Миша, не е приятелят от Апраксин, у когото старецът беше вчера на гости; това е някакъв бръснат дядо с очила.

— Как се казвате? Елате с мен.

И върху рамото на Инокентий Филатич легна ръката на старшията.

А там, на стълбата, след строга бележка, старецът беше пуснат с чест на свобода срещу три рубли.

— Ама че история! Кого ли пък тупнах? — ругаеше се огорченият Инокентий Филатич, неуспял да погледа двете действия на „Не се качвай на чужда кола“.