Вячеслав Шишков
Угрюм река (77)

9

Инженер Парчевски се върна след вечерната среща с очарователната господарка в абсолютен възторг от себе си. Неголямата му квартира — две стаи и кухня — беше мебелирана царски: от практически цели Прохор Петрович не жалеше пари за това. Пан Парчевски се приближи по мекия килим до голямото огледало. Погледна го щастливото лице, брадичката и устните се усмихваха, а очите си оставаха сурови и надменни.

— Вид горд, самостоятелен и… мил — каза той. Огледалото повтори след него дума по дума като папагал.

Ами че естествено. Та няма побеляващата глава на Протасов да се мери с младия ясновелможен пан, в чиито жили тече може би кръвта на самия крал Ян Собески. Пък той великолепно забеляза и отношението на господарката към този руски дръвник Протасов. Обикновена дружба, изгодна за страните, а пък всичко друго са глупави дрънканици на побърканата Наденка. Че то иначе не може и да бъде: в пани Нина е прекалено силна вярата в бога, пък Протасов… Ха-ха!… Нека, нека, толкоз по-добре.

Като го изпращаше до антрето, дори по-нататък, до самата външна врата, пани Нина му каза с благодарен глас:

— Мили, мили Владислав Викентич. Аз много ценя вашата преданост към мен… Само вашето младо сърце е могло да разбере целия ужас, който ме е обзел сега. Наистина ли ме обичате? Благодаря ви. Прощавайте, мили.

Макар пани да не каза тези думи, а дори съвсем други, тя би казала именно така, ако този проклет простак Протасов не бе показал на вратата своята булдожка кратуна, та всичко да види, всичко да подслуша със своите магарешки уши. О, пся крев!…

— Цо то бендзе, цо то бендзе^[1]?…

Като се хващаше за слепоочието и плуваше в златни мечти, пан Парчевски мина по килима до писалището и започна да съчинява телеграма до свой приятел в Питер.

Тази нощ мнозина, които бяха успели да научат скръбната вест, изобщо не спаха.

Не легна и Кети. Тя не можа да се реши да отиде сама при Нина. Кети живееше в една широка стая у женения механик. Чист креват, книги, портрети, навсякъде цветя — стаята благоухае. На възглавницата, пъхнала муцунка в рунтавата си опашка, спи питомната катеричка Леди.

Няма покой за девойката. Институтка по възпитание, по-млада приятелка на Нина, тя я обожава. И целият й вътрешен живот е в задоблачни мечти. Тя обожава също така и Протасов, а май че обожава малко и Парчевски. Но тя е слушала много лоши работи за него и сърцето й винаги го е изтиквало на заден план.

Интересно е да се надникне в нейния дневник. Тя цялата е отразена в него.

„17 юли. Вчера, като се къдрех, изгорих челото си. Ангелът Нина ми подари шишенце парижки парфюм. Акъла ми взе. Нежен, но много траен мирис.

21 юли. Днес се къпахме заедно с Нина в тяхната баня. Много съм отслабнала, но съм се разхубавила. Краката ми са дълги. Много жалко, че не съм балерина. Но вече е късно. Сега съм на 25 години. Предполагам, че съм отслабнала от този непоносим А. А. Пр. Стори ми се, че ми прави мили очи. Но аз зная, той обича Нина, а на такова нищожество като мен — плюе. Мисли ме за хлапачка.

30 юли. Татенцето пише, че местят техния полк в Рязан. Той е назначен за командир на полка. Парчевски ми стисна ръката двусмислено. Сладур е той. Присънва ми се особено. Нескромно.

1 август. Протасов никога няма да се ожени за мен. Макар Нина да ме уверява в обратното, по всичко виждам, че тя не е равнодушна към него, тя хитрува с мен. Леди подмокри възглавницата ми е нещо много жълто като гумигут. Колко жалко, че тук няма лимони. Липсват ми лимоните и портокалите. Тъгувам и за мама. Защо умря тя толкова рано?

23 август. Доста отдавна не съм писала. В мое присъствие Протасов каза на Нина, че ако се ожени, то ще е за съвсем младичка девойка, наивна като цвете, и ще се постарае да я възпита, да я направи достоен човек. Забелязах как устните на Нина трепнаха. Протасов каза: «Но това никога няма да стане.» Той е някак си загадъчен. Всички са убедени, че той е на страната на работниците. Каква низост!“

В същия дух. И ето сега, в тази глуха нощ, тя вписа: „Догоряха светлините, повехнаха цветята. Моето нещастно сърце предусеща, че Нина ще се омъжи за Протасов. Тя е умна. А освен това аз имам за туй факти. А за мен, горката, кой? Парчевски? Ех, нищожество, нищожество! Оцет не стига в моя живот. Оцет!“

Тя се съблече; без да се помоли на бога, се хвърли в кревата и почна да мисли не съвсем скромно за Парчевски.

А по това време Парчевски вече два часа седи при пристава.

Пиха чай. Приставът пухтеше. Разговорът веднага премина на събитието. Приставът беше с копринена, извезана от Наденка синя рубашка с шнур и приличаше на затлъстял кръчмар. Като сложи на дланта си чинийката, той подуха горещия чай.

— На вас, Владислав Викентич, се доверявам — рече той. — Вие сте наш. А тази лисица Протасов, охохо! Това е дявол и половина, ще ви кажа аз.

— Напълно съм съгласен…

— И ако, боже опази, завърти главата на господарката — а това е напълно възможно, — тогава… сам разбирате… Нито аз, нито вие… Че той ще ме унищожи.

— Не бойте се — рече Парчевски. — На моя вуйчо е известно туй-онуй за Протасов. Ами че той е якобинец, социалист чиста проба.

— Истина, истина — подзе Наденка. — С очите си го видях как една нощ излизаше от сборище…

— Ама той ли беше?

— Той, той, той!… Бре-е? Мен да ме излъжат? На̀…!

Пан Парчевски се посмръщи малко от грубата фраза на Наденка.

— Този Протасов аз отдавна съм го пипнал… — И приставът избърса мокрото си лице с пешкир с петлета. — Ама беше под закрилата на покойния Прохор Петрович.

— Ах, така ли било? Странно. Аз не знаех.

И Парчевски записа в паметта си тази фраза на пристава.

— И знаете ли какво, миличък Владислав Викентиевич… — Приставът се разходи из стаята, перна с пръсти една пълзяща по печката хлебарка и прекара краищата на пръстите си по бухналите си мустаци. Той седна на канапенцето, в тъмно, и вторачи волските си очи в Парчевски. — Знаете ли, аз исках, Владислав Викентиевич, да се посъветвам с вас.

— На вашите услуги — отговори Парчевски и се обърна към скрилия се в полумрака пристав.

— Наденка, слез в мазето да донесеш малко гъбки… И вишновка там има… нали знаеш, в буренцето… Пресипи в шишенцето. — Наденка запали фенера и излезе. Приставът заключи вратата след нея и пак седна в тъмното. — Работата е следната. Както ви е известно, а може би и не ви е известно, покойният Прохор Петрович ми дължи четиридесет и пет хиляди рубли. Всъщност петдесет, но той ми оспорваше пет хиляди, ха нека е неговата. Към двадесет хиляди той взе от мен още в село Медведево, имаше там една неприятна работица, по която, след делото, той излезе прав. И сега… — В корема на пристава силно заруча; той изчака един момент. — И сега, представете си, аз нямам документ от него. Измамих се. Сега ще говоря направо. Аз трябва да скалъпя едно фиктивно документче със задна дата с моя подпис и с подписа на някой благороден свидетел, пред когото аз съм връчил парите на Громов. Понеже ще представя този документ в канцеларията за заплащане, а може би и в съда, благородният свидетел трябва да бъде човек известен и вън от всякакво подозрение. За услугата плащам на свидетеля, въпреки моята сиромашия — приставът хлъцна, — пет хиляди рубли. Хиляда рубли от тях мога да дам като аванс ей сега, още същата минута. — Приставът пак хлъцна. — Не можете ли да ми препоръчате такъв човек?

Сега заруча в корема на Парчевски.

— Н-н-н-е зная — проточи той и заскърца със стола. — Трябва да помисля.

Той не виждаше лицето на пристава, затова пък приставът отлично виждаше неговите засвяткали очи и веднага съобрази, че пан Парчевски няма да мисли дълго.

Обаче той се излъга. В изобретателната, но не бързо съобразяваща глава на Парчевски се завъртяха доводи „за“ и „против“. Разбира се, пет хиляди са пари, но… Ако пани Нина наистина стане негова жена. Тогава Парчевски ще трябва да доплаща на пристава четиридесет хиляди от своя джоб.

— Разрешете да ви дам отговор след известно време.

— Сега…

— Не мога, моля ви се.

— Сега или никога. Ще намеря друг…

Тръпки побиваха Парчевски. Приставът се приближи до него, извади от джоба на широките си цигански шалвари портфейл и хвърли на масата пачка нови банкноти:

— Сега… Е?

Руменината от бузите на пан Парчевски препълзя бързо на шията. Отлитайки, питомното птиче изчурулика в небето, а дивото сладко го клъвна в сърцето. Пет хиляди рубли, отиване в околийския град, клуб, карти, стохилядна печалба.

— Е?

— Съгласен!

Наденка почука на вратата.

— Ще почакаш — каза приставът и подаде на Парчевски лист да се подпише. Като хипнотизиран Парчевски го прочете и подписа.

— Благодаря — рече приставът. — Благодаря. Тук са точно хиляда. Ако обичате да ги приберете. На жена ми — ни думичка. Жените имат език като мелница. Бойте се от жените… Фу-у! Задух, разбирате ли. Значи, свършихме работицата. Трябва да ви предупредя, че Прохор е мошеник, аз съм мошеник, Наденка и тя е нещо като Сонка Златната ръчица^[2]. Вие, извинете за откровеността, също сте мошеник…

— Ей! Млък!… — скочи пан Парчевски.

— Успокойте се, стоп! — и приставът го накара да седне на мястото си. — Вие сте комарджия… Вие сте съден. Пишете си с един известен в Питер мошеник-картоиграч. Ха-ха-ха!… Мислите, че не чета адресираните до вас писма? Охо!… И така, дайте си ръката, колега!

Парчевски, като лунатик, нищо не съобразяваше, раздруса протегнатата му ръка, извади кърпичка и едва поемайки дъх, избърса мокрото си чело и шия. Приставът отключи вратата. Влезе Наденка.

— Охо! Вишновка! Хайде, за успокоение душата на новопредставения. Надюша, наливай!

— Окропне, окропне!… — шепнешком се ужасяваше на полски Парчевски.