Вячеслав Шишков
Угрюм река (75)

7

На следния ден в „Петербургский листок“ в колоната за произшествия се появи бележка:

Загадъчното убийство на сибирския комерсант П. П. Громов

Работата стоеше така. Внесоха Прохор в хотела. Събра се тълпа. Засвириха постовите полицаи, почнаха да звънят по телефоните. Случилият се тук чевръст вездесъщ хроникьор на бърза ръка разпита треперещия Инокентий Филатич, веднага надраска от несвързаните му думи дописка и полетя към редакцията, за да я даде за печат.

Впрочем по пътя той се отби в жандармското управление. Когато там му казаха, че не е издавана никаква заповед за арестуването на Громов, хроникьорът се увери напълно, че тук работата намирисва на криминално престъпление.

До немай-къде обърканият Инокентий Филатич стана в тази суматоха съвършено невменяем. Той тичаше из хотела с метличката и търсеше портиера Пьотр, приятеля си, за да му даде подаръка. Накрая го намери в стаичката под стълбата.

— Днеска не съм дежурен — рече Пьотр. — Ах, ах, какво нещастие се случи! Десет години работя — такова нещо не сме патили. А жандармите питаха за вас, докато генералът задигаше вашия господар: „Къде отиде санким старчето, отдавна ли и на каква баня?“

Инокентий Филатич окончателно си загуби ума. Той гледаше шашардисано портиера в лицето, секнеше се и повтаряше:

— Господи помилуй! Господи помилуй!

Броят на „Петербургский листок“ със съобщението беше получен след няколко дни в резиденция „Громово“ от инженер Парчевски. Кой го беше изпратил — неизвестно. Във всеки случай нито тъстът на Прохор, нито Инокентий Филатич го бяха изпратили.

Четейки съобщението, Владислав Викентиевич Парчевски едва не припадна. Два пъти пламва от бурен прилив на кръв, два пъти побелява като тебешир. „Умрял, Громов умрял. Господарят умрял…“ Той търсеше опорна точка — да се радва ли, или да скърби, — ала всичко под него се люшкаше, плуваше. С треперещи ръце разбърка във вода прахче бром и го изпи на един дъх.

Дявол да го вземе, че как тъй?… Нина Яковлевна… Млада вдовица… Ба̀рдзо, ба̀рдзо… Ех, магаре, пся крев, глупак!… Не можа той, дяволският син, да завърти своевременно главата на господарката. Но кой да знае, че тя така внезапно, така трагично ще овдовее. Нещастна Нина, нещастен инженер Парчевски! Всичкото богатство, всичката слава сега навярно ще се падне на Протасов. И за слепия е ясно какви му са отношенията с господарката.

„Не, лъжеш се, лъжеш се, пся крев, лъжеш се! Още ще се преборим ние с теб. На дребно няма да си разчиствам сметките с теб, милорд Протасов, а наведнъж, наедно.“

Владислав Викентиевич Парчевски грабна фуражката си и като забрави да облече шинела си, изскочи на улицата. А беше студена есенна вечер. На улицата — жива душа няма. Къде да изтича? При Нина Яковлевна, при Протасов, при мистър Кук? Но ето че си спомни за Наденка и Парчевски, без да мисли повече, отиде бързо при нея.

Приставът беше в къщи — спеше. Шепнеха си в кухнята. Наденка плесна с ръце, защура се, седна безсилно на пейката. И хиляди мисли една през друга закипяха в главата й.

— Слушай, да излезем вън.

— Нищо, Владик. Той е пиян, спи.

— Слушай! — зашепна той трескаво в лицето на Наденка, като притискаше силно ръцете й до гърдите си. — Слушай. Ще се побъркам… Слушай! Аз трябва да се оженя за господарката… Почакай, почакай, не си дърпай ръцете, слушай!… Фу, дявол да го вземе!… Дай ми малко вода… Когато се оженя — да не би да я обичам? Заклевам ти се в божията майка, че ти ще бъдеш моята най-близка, най-мила гражданска съпруга! А Нина аз ще натикам в кози рог… Не, аз ще се побъркам… О, матка бозка, матка бозка!… — Омаломощен, той се олюля и също седна на пейката до Наденка. Тя се отпусна на рамото му и тихо заплака.

— Владик, Владик!… Мили Владик… — изсекна се тя и като потрепера цяла, прошепна: — А какво ще стане с моя пристав? Ще ме убие. Дай ми отрова от лабилаторията…

— Не бой се. Моят вуйчо е губернатор, моментално ще го извика при себе си, ще го командирова на друго място, на хиляди версти… Ще уредя това… Това не е враг, това не е враг… Мой враг в тази работа е Протасов… Още сега иди при него, съобщи му за смъртта на господаря. В един столичен вестник… Току-що го получих. И наблюдавай, разбираш ли — най-внимателно наблюдавай как той, какво той…

Нина още не бе си легнала: самичка пиеше вечерния си чай.

Влезе разтревожен инженер Парчевски. С особена почтителност целуна ръка на домакинята, седна.

— А аз съм сама, скучая… Много се радвам, че ви виждам — рече мило Нина, като побутваше към госта чай и сладко. — Защо така рядко идвате у нас?

За да не издаде вълнението си, инженер Парчевски цял се изопна като пружина, сякаш се бе стегнал в корсет.

— Нина Яковлевна — започна топло той, — как смеех да си помисля да се вмъквам във вашия живот, да нарушавам вашето спокойствие, което аз така… А при това аз безкрайно обичам семейния уют. О, ако съдбата ми дареше…

— Какво, добра жена ли? — навела кокетно глава, усмихна му се домакинята. — Оженете се за Кети. Какво му е на момичето…

Парчевски отпусна красивата си глава и замига безмълвен.

— Какво? Обичате друга ли?

Парчевски вдигна глава, с печален укор погледна Нина с пълни със сълзи очи.

— Да… Обичам друга — глухо, с трагичен шепот промълви той и отново сведе глава.

Като виждаше неговата печал, чувствителната Нина беше готова и тя да се просълзи. И през ум не можеше да й мине, че причина за крайната развълнуваност на Парчевски са нейните собствени милиони. Неопитна в тънките разговори, засягащи щекотливи теми, тя не знаеше какво да му отговори и каза:

— Щом обичате друга, аз не виждам причини, които ви принуждават да живеете разделени. Надявам се, тя е свободна, нали?

— Не! — отвърна Парчевски, като вдигна бързо глава и пламналите му бузи се загърчиха.

Инженер Парчевски не беше безразличен към Нина. Когато му се случваше да бъде в обществото на Нина, той всеки път проявяваше към нея необикновена любезност. Нина е жена, това я ласкаеше. Но тя си обясняваше това повече от деликатно отношение на Парчевски към нея с неговото добро възпитание. „Веднага си личи, че е човек от обществото“ — мислеше тя. Обаче Нина все пак е жена. И тайно от всички, а може би и от самата себе си, като се вглеждаше в приятните черти на лицето на Парчевски, понякога мислено го преценяваше като интересен мъж. Ала в такива случаи като мерило за грешните й мисли винаги се изправяше обликът на Андрей Андреевич Протасов и мисълта за Парчевски тутакси се изпаряваше.

Впрочем във всичко и навсякъде — възпиращи моменти. При други условия може би всичко би било по-иначе. Напоследък спирачката, която държеше Нина в душевно равновесие, малко по малко започна от само себе си да се разхлабва. Истинската любов към мъжа й започна да се колебае, всъщност — тя вече не съществува. Нина държи Прохор в сърцето си само като свадлив квартирант, като баща на нейната Верочка, не повече. И ако хлабавото звено на брачната верига се скъса и спирачката изтърве, Нина-жената може да се хлъзне по надолнището.

Такъв момент лека-полека се приближаваше. Той прозираше сега леко в прекрасните опечалени очи на Нина, в морните гънки на тъгата, легнали около устните й. Това забеляза и талантливият актьор Парчевски.

— Нина Яковлевна? — Аз винаги… съвсем искрено ви говоря, винаги, винаги съм бил очарован от вас.

— Благодаря — отговори Нина, като наведе очи, и крайчетата на ушите й припариха. Тя с интерес изчакваше.

— Нина Яковлевна! Аз винаги съм се удивлявал на вашия ум, на вашето добро, истински християнско сърце. Аз съм католик, но аз съм християнин… И достатъчно е да кажете само една дума — и аз ще стана православен.

— Благодаря — проточи пак Нина и тъгата в погледа й явно излиня. Сега тя се вслушваше в ласкателния глас на Парчевски и със сърцето, и с ума си. — Вие, струва ми се, сте много религиозен?

— О, без съмнение! — с патос възкликна атеистът Парчевски и с велико ликуване веднага почувствува под краката си сигурна почва за по-нататъшна атака на Нининото сърце. — Аз съм досущ като майка ми. Тя беше рускиня — излъга той — и фанатично религиозна. Аз и сега често се моля нощем, спомням си моята майка-светица и плача…

— Колко сте мил! — с християнско съчувствие рече Нина и тутакси й стана топло до него. — Колко жалко, че… — и тя не довърши, искаше да изрази съжалението си, че нейният близък приятел Протасов не е такъв. Тя се облегна мечтателно в креслото и горящите й очи се устремиха през угасналия самовар, през фруктиерите нейде в далечината.

Треска затресе инженер Парчевски. Той хвърли поглед към стенния английски часовник — готвеше се да удари десет — и реши, че е дошло време. Наденка навярно вече е успяла да изпълни заръката и Протасов всеки момент може да се появи. И така по-смело! Една минутка забавяне може да погуби всичко.

— Нина Яковлевна! — Парчевски се изправи в цял ръст и сплете пръстите на ръцете си.

Нина трепна вътрешно и бързо се обърна към него.

— Аз трябва, аз трябва да ви открия името на онази, която ми е по-скъпа от живота.

Тънките вежди на Нина отскочиха нагоре, устата се полуотвори. Парчевски отстъпи половин крачка назад и безогледно се хвърли като във вир пред краката на Нина.

— Нина! Това сте вие!

Нина скочи, очите й уплашено светнаха, тя плесна ръце с молба към сребърната икона на божията майка.

— Презирайте ме, плюйте ме! Готов съм да свърша със себе си във вашите крака. Но аз ви обичам!

— Безумец! — извика Нина, готвейки се да избяга от стаята. — Как се осмелихте на мен, омъжената жена…

— Простете великодушно, простете! — Чупейки като провинциален трагик ръце, пълзеше подир нея на колене Парчевски и с ридаещ глас извика: — Но вие сте вдовица!…

— Вдовица?! — За миг нервите на Нина стихнаха, но тя тутакси се разсмя с някакъв особен злорадо тих смях. — Да, да… Донякъде — да, вдовица. Но това все пак още не ви дава право…

Тя спря и трепна: под самото й ухо зазвъня телефон (в тяхната къща почти във всяка стая има по един телефон).

Парчевски бързо стана, изчисти с кърпичка коленете си, оправи гънките на панталона и — замря.

Разговорът по телефона:

— Нина Яковлевна ли е? Добър вечер.

— Добър вечер. Протасов, вие ли сте?

— Аз съм. Кажете, нищо ли не сте получавали от Петербург?

— Не.

— Хм… Чудно, много чудно…

— А именно?…

— Имам известие, което ми се струва съвсем невероятно…

— Приятно, не?

— Н-н-н… не съвсем… Позволете ми да поканя във вашия дом Парчевски и да дойда и аз…

— Владислав Викентич е у дома…

— Ах, тогава вие знаете? Как ви се струва?

— Нищо не зная…

— Чудно, чудно…

— Андрей Андреич, миличък! Вие ме плашите — задиша възбудено в слушалката Нина. — Нещо с мъжа ми ли?

— Да.

Протасов веднага заповяда да впрегнат бричката. Веднага щом Нина остави телефона, инженер Парчевски почтително й подаде вестника с думите:

— Като християнка вие трябва да приемете това известие мъжествено. Съдбата на всевишния бог е над нас. Езус Христус да ви помогне! — И той посочи с пръст съобщението.

Изстиналата Нина, забравила всичко, седна и плъзна поглед по подскачащите редове:

Загадъчното убийство на сибирския комерсант П. П. Громов

„Вчера към десет и нещо вечерта с файтон № 27 800 бил докаран в Мариинския хотел със слаби признаци на живот временно пребиваващият в хотела сибирски богаташ П. П. Громов. Докато го пренасяли в стаята му, пострадалият починал. С него в най-хубавата стая на хотела живеели: неговият роднина, сибирският търговец Я. Н. Куприянов, и чиновникът на Громов Инокентий Филатич, старец, който докарал Громов с файтона. Този старец, който поради силно душевно сътресение беше забравил името си, ни разказва следното… и т.н.

Съобщението завършваше така:

Няма съмнение, че в случая има налице криминално престъпление. Цялата столична полиция е вдигната на крак. Взети са най-енергични мерки за откриване гнездото на бандитите.“

Вестникът бе залян със сълзи от Нина. Без истерика, без писъци, с чувство на най-голямо самообладание, обаче забравила, че в стаята е Парчевски, тя отиде в ъгъла и коленичи пред иконата. Инженер Парчевски трябваше да направи същото. Нина удряше чело в земята, Парчевски също, като се стараеше да се удря по-силно. Нина въздишаше, въздишаше и Парчевски, Нина шепнеше молитви, шепнеше молитви и Парчевски.

— Добър вечер — каза Протасов и пенснето падна от носа му. — Какво е това?…

Инженер Парчевски скочи, отдръпна се бързо в тъмното, дето веднага почна да чисти панталона с кърпичката си и да оправя ръбовете му, като ругаеше в себе си: „Дявол, влиза, без да чука!“

Протасов също го наруга мислено: „Подлец, влечуго!“ — и рече гласно:

— Прощавайте, Нина Яковлевна. Минах през задния вход.

— Ей сега, седнете, Андрей Адреич — промълви Нина и излезе да освежи лицето си.

Протасов седна до масата, Парчевски — на канапето. И двамата се чувствуваха зле: единият като крадец, другият като неочакван, неканен свидетел-очевидец. По всички ъгли на трапезарията се спотаи тревожно мълчание. Само часовникът отмерваше такт и съненото канарче се разтърсваше. Протасов взе да подсвирква тихичко някаква мелодия. Парчевски внимателно оглаждаше ноктите си с металическа пиличка с костена дръжка.

— Аз пък, извинете, да не знаех, че сте толкова набожен.

Без да бърза, Парчевски издърпа от сърцето си стрелата на неприятеля си и заостри своята:

— Както ви е известно, аз съм католик… Има обстоятелства, когато, когато… Аз просто се обърках, не знаех какво да правя, когато пани коленичи… Но аз никак не очаквах подобен въпрос от ваша страна, нито това, че се промъквате крадешком на пръсти, като котка… И едното, и другото е просташко.

Парчевски преметна крак върху крак и обърна рязко гръб на Протасов.

— Знаете ли — каза Протасов, като въртеше във въздуха пенснето си, — като Ви зададох този въпрос, аз просто се интересувах от вас като тип… Това е всичко…

— Мерси…

— Да, да. А вие запазете вашия менторски тон за някой друг. Например за Наденка.

— Пардон… За Надежда Василиевна, искате да кажете?

— За ролята, която сте й натрапили, тя е премного примитивна, за да не кажа — глупава.

— Какво общо имам аз тук и какво Наденка? — повдигна вежди и рамене инженер Парчевски.

— Да, подобна симбиоза е дяволски интересна… Ха-ха-ха!

Влезе Нина, цяла в черно.