Вячеслав Шишков
Угрюм река (74)

6

Минаха три дни. Вечер. Прохор е сам в стаята; пищене в ушите, мъка — не му е добре. Сверява сметки, разглежда ценоразписите на машиностроителните заводи. Слугата подаде на поднос две писма.

„Аз почвам истински да си отварям очите за условията на живот на нашите работници, които добиват нашето богатство. Тези условия наистина са ужасни. И ние с теб сме еднакво безчовечни и еднакво виновни за това. Само първите две години от нашия живот ти беше достатъчно внимателен към мен и към своите работници. А после сякаш някой те подмени: ти стана жесток, упорит и алчен.

Прохор, накъде отиваш и каква е твоята цел в живота? Запитай своята съвест, докато тя не е напълно заспала. А ако си я приспал с проклетата наркотична фраза: «За мене всичко е позволено» — страхувай се от своята съвест, когато тя се пробуди. Прохор, ти си млад, помисли върху всичко това и докато не е късно, ме зарадвай. Повярвай, отсега нататък целият ми живот ще бъде печален.“

Сърцето на Прохор се преобърна. Той разтърка очи, изпусна шумно въздух и отново прочете писмото. Седеше той и мислеше, подпрял глава с ръка. В раздразнението си почука с пръсти по масата: „Глупава жена“ — и отвори писмото на Протасов.

Двуседмичен отчет, цифри, изчисления, предложения. Разумно, смислено, правилно. В края послепис:

„Работниците изразяват открито недоволство против тежките трудови условия и прекалено ниската работна заплата. Очаквам Вашите бързи нареждания по точките за подобряване общите жизнени условия, изложени по-долу. Неизпълнението или дори протакането на изпълнението на тези точки може да повлече след себе си дезорганизация на работата, а следователно и подкопаване на цялото предприятие.

Точка първа…“

Прохор прегледа внимателно всички точки и очите му се наляха с жлъч. Стана енергично и няколко пъти се разходи из стаята, като ускоряваше крачка.

— Ха-ха, хубаво, хубаво… Ще видим… Наговорили сте се, гадове! Ха, ха, отлично.

Позвъни:

— Занесете веднага телеграмата. Бърза.

Докато пишеше, устните му се кривяха, веждите му се сключиха над носа, челото се покри с пот.

„Предоставям на вас правото незабавно да уволните до 500 души работници. Точка. По споразумение с пристава полицията да вземе мерки за тяхното изгонване извън границите на резиденцията. Точка. Водя преговори за наемане на група работници от Урал. Точка. Съобщете веднага за взетите от вас мерки. Громов“

Изпрати телеграмата и въздъхна с облекчение. Но вълнението в гърдите не стихна. Напоследък Протасов престана да му харесва: мъдрува, флиртува с работниците, обърква Нина. Нека, дяволът, се пооплакне с тази телеграма, нека. Прохор опря гръб в мрамора на студената камина и развълнуваната му мисъл самоволно направи скок назад.

Пред него зашумоляха страниците на бележника му — там, на Угрюм-река, през дните на волната младост. Изтлели, отдавна-отдавна изтръгнати от сърцето, забравени, те отново се надигнаха из времето.

Жарък, обвит от дима на горските пожари ден. Политическите заточеници теглят нагоре по реката шитик. На шитика, върху планина от меки възглавници, под чадър седи затлъстелият мошеник търгаш Аганес Агабабич.

— На ваше място аз бих удавил този хипопотам, който ограбва селяците — говори Прохор на заточениците. — Ето аз също ще стана богат, но ще подкарам работата другояче. Аз няма да си позволя да експлоатирам народа…

Така мислеше и говореше Прохор юношата. Ала Прохор мъжът, Прохор деловият човек сега се смее с глас над своите по-раншни думи.

Навън е тъмно. Той дръпна завесата. Старинният часовник върху камината мелодично удря осем. На вратата се чука.

— Да, да.

Влезе военен със сив шинел, с буйна, вчесана на две брада.

„Аха, секундантът… Дуелът“ — мярна се в мисълта на Прохор.

— Вие ли сте господин Громов от Сибир? Имам чест… генерал Петухов, адютант на градоначалника — дръннаха сребърните шпори. — Негово превъзходителство ви кани да заповядате при него за някои преговори.

„Край, донесли са“ — помисли Прохор. Но не се изплаши.

— На вашите услуги.

Излязоха. Покрита карета. В нея двама жандарми. Спуснаха пердетата. Потеглиха.

— Не знаете ли по каква работа? — попита Прохор седящия до него генерал Петухов. — Наскоро тук… ми се случи… една неприятност…

— Не, не, не се безпокойте… Разговорът ще има чисто делови характер. Впрочем длъжен съм да ви предупредя… Нека се отбием в моята квартира и там да обсъдим.

— Много се радвам — рече Прохор и пошепна на ухото на генерала: — Аз ще ви се отблагодаря…

След десетина минути конете спряха. Двор като кладенец. Тъмно, смърдящо на котки стълбище. Пети етаж. Малко салонче, прилично на работна, търговска кантора. На стената — портрет на Николай II до кръста. Четири бюра. Едното по-голямо, по-елегантно. На тавана свети безвкусен полюлей.

— Моля! — Генералът седна на голямото бюро. Настани срещу себе си Прохор с гръб към вратата, до която застанаха изпънати двамата жандарми.

Прохор е объркан: не знае по каква работа е тук и как да се държи.

— Такава… — Генералът намества очилата на гърбавия си нос, едва докосва с върховете на пръстите брадата си и гледа сериозно право в очите Прохор.

Прохор очаква неминуема за себе си буря. „Донесли са, донесли са, загази, гълъбче“ — почуква раздрънканото му от пиянството сърце. В мислите на Прохор бързо се мяркат сенките на Авдотя Фоминишна, на приятелката й баронеса Замойска и на самия градоначалник на столицата. Съзнанието му се задържа на понятието „градоначалник“ и Прохор леденее. Ако цялата тази мръсна история е стигнала до него, Прохор ще си изпати.

— Е?… Така-а…

Генералът се усмихна, натисна звънеца, каза:

— Какво… Да пийнем по чашка. За кураж — и се закиска във високата си червена яка с басов смях.

— Благодаря ви, не мога — излъга Прохор.

— Е, както искате, както искате — проточи недоволно генералът и перна с пръст от мундира си някаква буболечка.

— Всъщност… Аз бих… Но нали трябва да ходим при…

— Тъй, много право. Но работата е там…

В този момент от вътрешното помещение се появи, като разтвори кадифената завеса, слуга в ливрея със сини ревери.

— Лисабонско! — заповяда генералът, слугата се поклони, поднесе вино. — Работата е там… Вие мислите, че самият градоначалник е въздържател ли? Охо! Да бяхте видели… Работата е там, че трябва да бъдете при него в десет без четвърт — сега е осем и четиридесет и две минути. Има много време… И тъй… За ваше здраве!… — Генералът взе чашата, чукна се с Прохор.

— Наздраве, ваше превъзходителство — взе чашата и Прохор.

Генералът отпи малко. Прохор наведнъж, жадно изпи чашата си до дъно.

— Аха — рече генералът и позвъни. — Я налей, брат, още, и рибка, хайверец…

— Може би, ваше превъзходителство, ще обичате сирене бри?

— Дай сирене бри — поразмириши, брат, поразмириши.

Слугата бързо изпълни нареждането и излезе.

— Ето каква е работа… Пийте, моля, яжте… Не желаете ли от миризливото? Надявам се, че в Сибир няма такова гадно нещо. Живи червеи, мръсотия, пфу, смърди, а при това — пикантно… Е, за ваше здраве!

Прохор изпи и втора, и трета чаша.

— Така-а. Ето каква е работа. Вие, ако не се лъжа…

Прохор наостри уши, но сега мислите му летяха в надпревара, главата му бучеше.

— Ако не се лъжа, вие… Впрочем… Ей сега, ей сега… — Генералът натисна звънеца три пъти. — Така-а, така. Аха…

Иззад малиновата завеса в стаята влезе висока пълна дама с черна, влачеща се по земята наметка. На главата — дантелено боне с черен, закриващ лицето воал.

— Той ли е?

— Той.

Генералът плесна с ръце. Спусналите се върху Прохор жандарми в миг извиха и вързаха с кърпа ръцете му отзад. Прохор се изправи като насън. Черната дама отметна воала от лицето си.

— Позна ли ме?

Слисаният Прохор извика, като се мъчеше да освободи вързаните си ръце, започна да отстъпва бързо заднишком, в пространството. Ненавиждащите, студени очи, които святкаха отмъстително, се движеха след него, настигаха го и ето че те двамата са лице срещу лице.

— Мръсник! Бандит!… На̀ ти сега, на̀ ти! — И две оглушителни плесници, от които се разлюля и рухна таванът, опариха сърцето му до дъно. — Позна ли ме?

Прохор се спусна с гърди срещу жената и падна, повален от тъп удар отзад. Тъпчеха го ботуши, влачеха го по пода; разкрачен пълзешком, загубил изкуствената си брада, генералът крещеше и в двете му уши, в устата му. Ала Прохор нищо не вижда, нищо не чува и не чувствува: той е нейде там, извън битието, сред фъртуна, сред виелици на снежна буря.

 

 

Топла късна вечер. Санкт-Петербург е цял в светлини. Той още не се е продънил, жив е, цъфтящ. Плоският простор на блатата отдавна е наблъскан докрай с тежък камък. Онова, което е било горе на високите хълмове, е натрошено на парчета и свалено тук в низината. И ето че балтийското блато го няма, останали са само непобедимите мъгли: сиви, жълти, студени. Те влекат на своите убийствени поли мрак, болест, смърт.

Инокентий Филатич, червен като цвекло, със сребриста, чисто измита брада, се връща пеша от баня. Под мишница носи банска метличка (ще я подари на приятеля си, портиера на Мариинския хотел), в ръка — бродирана с вълнени конци старомодна чанта с бельото. Чудесно. Сега да има чаец да си пийне. Жалко, няма я Ана, вдовицата-дъщеря. Сега да му е домашен чаец за сгряване, сега да му е самоварът, едно малко шишенце водка — „година не пий, но след баня — открадни, ама пийни“, да се навечеря и — в леглото. А като стане — наоколо шуми тайгата. Това се казва живот!

Пък тук — крачи, крачи и в корема те блъскат, и в хълбока, и в гърба, току-виж — намерил си се под колелетата, трамваи, файтонджии, карети, а и каква мода въвели да пускат тези смърдящи пукала с огньове из Питер. Улица, пресечка, площад, улица, още две пресечки. Но натам ли върви той?

И в същото време тропот на копита, карета.

— Какво правите! Къде ме влачите?… Помо…

— Млък! Арестуван сте.

„Господи помилуй! Господи помилуй…“ Каретата препуска в тъмнината. От двете му страни жандарми… „Господи помилуй — двама жандарми!“

Пети етаж. На един диван — Прохор. Едва диша. „Господи помилуй, господи помилуй, жив ли е, или издъхва?“

— Вашият ли е?

— Нашият.

Само двамата жандарми, никой друг.

— И какво се е случило с него?

— Генералът го разпитва. Силен припадък. От страх. Не е свикнал…

— Господи помилуй… Господи помилуй… — закръсти се срещу портрета на царя.

— После ще се помолиш, дядка. Хайде, сбогом…

Надолу по стълбата. Шапката пада от клатушкащата се глава на Прохор. Старецът я мушва в джоба си. Бялата яка на Прохоровата риза е изцапана с нечистотия. Много гадно смърди.

— Сирене бри — пояснява единият от жандармите и заповядва на файтонджията: — Карай по-живо! — А на стареца: — Ако с това господарско сирене, дядка, намажат опашката на куче — ще побеснее. А господата го плюскат…

— Господи помилуй! — кръсти се старецът.

Каретата лети напред с друскане, старецът постоянно удря главата си в покрива, фуражката му се е извърнала с козирката към ухото, старецът трепере. Прохор мучи, плюе сухо, пъшка.

— Струва ми се, Мариинския? На Чернишев?

— Тъй вярно — трака с новите си зъби старецът.

Жандармът открехна вратичката, огледа се, викна:

— Файтонджията! Двайсет и седем хиляди и осемстотин номер. Стой!

Файтонджията — млад момък със синя широка дреха с мушамена, твърда като тенекия шапка — спря коня:

— Кво? Кво искаш?

— По заповед на господин градоначалника. Болен човек, баща му го придружава. Живо!… Тръгвай!…

— Кво? — завика момъкът след отлитащата карета.

— Тр-тр-тръгвай, приятелче… Аз ще ти платя… Господи помилуй! Господи помилуй!