Вячеслав Шишков
Угрюм река (73)

5

Прохор се събуди в един часа по обяд с непоносимо главоболие. Размърда вежди — очите му се пръскаха, обезсилваща немощ обвиваше цялото тяло със стегнати примки. Всичко вчерашно се беше объркало като каша в съзнанието му, размътената памет не можеше да възстанови нищо — някакво безкрайно бълнуване. Той не помнеше как бе попаднал тук, на този пухеник под балдахина, в съседство с брадатия портрет на стената.

— Какво направихте с мен? Аз съм болен.

Седящата до него Авдотя Фоминишна изтърси пепелта от цигарата си направо на килима и му отговори недружелюбно:

— Вие се държахте снощи недопустимо. Забравихте се, въобразихте си, че сте в тайгата, а не в прилична къща. Как се осмелихте да ме викате във вашия див край, вие, вие, с характер и нрав на бандит? Чудя ви се. Много, много съм компрометирана от вас в очите на моите приятели.

— Кои са вашите приятели? Мошеници, обирджии или князе, или и едното, и другото заедно?… Припомням си смътно нещо такова… Впрочем аз помня всичко ясно. Дайте ми сакото. Благодаря… Аха, нямаш парите? Прекрасно! Чековата книжка, къде е чековата книжка? Така, един чек е изрязан… Колко подписах? Колко подписах?! Ах, вие не помните, не помните?! Прекрасно! Всичко ще бъде донесено на прокурора. Вие ще си платите!

Той изтърси поток от остри думи с разпаленост, която преминаваше в гняв. Тя стана, отмести величествената си фигура към стената с портрета и гордо отметна тежката си от гъстата рижа коса глава. Чертите на лицето й загубиха своята приятна хармония, лицето й стана надуто-надменно, сред сипаничавите, нескрити от козметиката лунички милите Анфисини очи се превърнаха в очи на хищен рис.

— Преди вие да донесете на прокурора, при вас ще дойдат секундантите на оскърбения княз Б., когото вие се осмелихте да ударите, и… о, повярвайте ми, повярвайте, вие ще бъдете убит на дуела като заек! — Тя опря тила си на стената и нахално се разсмя, като разширяваше ноздри. — Тук не ви е Сибир… Много, много разпасахте пояса си…

Прохор се разтрепера от негодувание:

— Ако това беше в Сибир, вие щяхте да се люшкате на първия срещнат бор. А от вашия княз Б. щяха да останат само мустаците му. Излезте оттук! Обличам се.

Той скочи от кревата — тя излезе. Докато се обличаше, той обмисляше план за действие. Ала в болната му глава, която се пръскаше и бучеше, не се задържаха никакви мисли: неспирен поток от обгарящ пламък клокочеше в душата му. Облече се и без да се сбогува, излезе. След четвърт час се върна:

— Повикайте госпожата!

Приближи се плътно до нея — там, в нейния будоар, — протегна китките на ръцете си, с дланите надолу.

— Къде ми е пръстенът?

— Не зная. — И сипаничавите лунички по лицето й потъмняха от вълнение.

— Знаете!

— Не, не зная.

Тогава той с някакво сладострастие я зашлеви по бузата. Тя се улови за бузата, заплака и заврещя като котка, настъпена с ток по опашката.

Изведнъж портретът до кръста оживя, израснаха му крака, изду се шкембето, отвори се широко зъбатата уста.

— Какво е това?… Разбойничество?!

Като хипопотам тръгна портретът към вратата на будоара и черното му прошарено брадище се раздипли като ветрило.

Авдотя Фоминишна кресна истерично:

— Митя! Спаси ме! — и падна в несвяст.

— Вън! — Удари с бастун по пода, изрева портретът и два едри юмрука се раздрусаха под носа на Прохор. — Вън, разбойнико! Вън, грабителю! Ще те застрелям!… Ей, вие там!…

Прохор ритна с ботуша си кадифеното шкембе, търговецът се просна на пода, а гологлавият, без шапка, Прохор, като премина тичешком квартала, се строполи в един файтон и викна:

— Мариинския хотел, карай! Пет рубли!

— Дий, дий! — полетя файтонът.

 

 

Жандармът Пряткин посети загазилия лакей. Иван стоеше на колене пред жандарма, целуваше ботушите му и плачеше. Жандармът го заплашваше. Иван изтича „по вънка“, върна се, извади от сандъка си десет сребърни рубли и кутия откраднати от мистър Кук пури. Жандармът си отиде.

 

Заедно с отец Александър Нина Яковлевна вече втора седмица — от три до пет през деня — обхожда работническите жилища. Навсякъде едно и също: мръсотия, бедност, озлобление срещу господарите, срещу себе си, срещу живота.

Оплакванията, разговорите, духовният мрак, безизходицата потресоха Нина. През това време тя се смъкна, загуби апетита и здравия си сън. Сърцето й — като посипано със сол, мислите й — студени и черни. Молитвата — дрънкане на красиви думи; търкаля се от устата в краката, безсилна, безстрастна.

Старият Ермил се оплаква на Нина:

— Нищо нямаше да има, всичко щеше да си е наред. Ние сме навикнали на всичко. Работата е там, че храната хич я няма — вмирисан гнилоч. И, виж, много е скъпа. А заплатата — да плюеш!

Нина — с поглед, забит в земята, — клати глава в знак на съгласие, отец Александър благославя дядото и назидателно говори:

— Търпи, старче праведни, търпи… Господ е търпял и на нас е заповядал.

— Търпя, отче, със стиснати зъби търпя… А ти, виж, помоли се за нас, грешните.

— Моля се, старче праведни Ермиле, моля се.

В бараката многодетният шлосер Пров повишава гласа си до крясък:

— Нина Яковлевна, господарке, съди сама! Затрупат те с работа до уши: десет, дванайсет, петнайсет часа се трепеш — и цял мокър. Е, хубаво… Нас от работа не ни е страх, аз — правата да си кажа — съм лют на работа. А какво получаваме? Грошове! Е, хубаво, ще грохна, ще се състаря, тогава за къде съм? Вън? Аха! Вие с господаря ще трупате лой, ами аз? Ами дечицата, ами старата? Аха! Я ела ти на мое място — бая ще се озориш.

Нина се смущава, свива се; мъчи я досаден срам. Шлосерът Пров слага ласкаво, но силно ръка на рамото й:

— Ти, що си е право, си харна жена. Справедлива жена си. Мигар ние не виждаме, не чувствуваме? Гараска! Заставай, кучи сине, на колене, поклони се ниско на господарката! Кой, кучи сине, ти подари ботушите? А? А кой на моята Марфутка шала подари? А? А кой на жената лекарства даваше? А? Все ти, все ти, Нина Яковлевна!…

До хлътналите бузи към мустаците на Пров — на потоци се стичат признателни сълзи: той силно се изсеква направо на пода, сяда до печката и трепере. Нина също не може да сдържа нервните хълцания.

— Какво мога да направя, какво мога да направя? — кърши ръце в искрено отчаяние Нина Яковлевна. — Пров, ти си умен, научи ме…

Шлосерът въздъхва с всички сили, сумти безпомощно. Нина чака отговор.

— Аз може и да съм умен, но съм неграмотен — казва той, като се превива одве и гледа в пода. — Ти си учена, ти стоиш нависоко, пред очите ти са всичките работи на твоя съпруг. Само че ние усещаме — той е над тебе, а не ти над него. Ама застани над него! Твои капитали в предприятието има ли? Има. Извади ги, отдели се от него, захвани своя малка работа, ние всички при тебе ще дойдем, всички до един. Нека той види малко зор… Ти прощавай, Нина Яковлевна, господарке, ама ние с другарите, с нашия глупашки ум ей така мислим…

— Пров, мили, скъпи — притисна Нина двете си ръце до сърцето. — Казвам на теб, а ти предай на другарите си: ще положа всички сили, за да живеете вие, работниците, по-добре. Ще изисквам, ще воювам с моя мъж, докато имам сили… Сбогом, Пров!

Отец Александър даде на семейството на Пров двадесет и пет рубли от походната каса, благослови всички и изчезна подир Нина.

Така преминаваха дните, така се сменяваха една друга тежките нощи за Нина. Легнала в постелята в бялата си спалня, наред с детската, дето бе петгодишната Верочка, Нина Яковлевна напрягаше мисли, търсеше изходи, силеше се да прави така, както заповядваше Христос.

„Раздай богатството си, вземи своя кръст и върви след мен.“ Ясно, просто, но за човешките сили неизпълнимо. Да вземеш своя кръст, тоест да поемеш върху изнежените си рамене грядущи страдания и гола, опросяла да отидеш в друг свят, свят на себеотрицанието, на подвига, на дейната любов.

— Не, не. Това е свръх нашите сили…

Ала далечен глас долита до сърцето. „Могий вместити, да вместит…“ Да, да, Христос е казал това: „Ако можеш така да направиш — прави“.

А ето че тя не може да поеме това, не може да се отрече от разкошния живот, от славата, от богатството, не може да отиде от този чувствен, пълен със сладки съблазни свят в другия свят, в непрестанния подвиг, в стремежа към духовно възраждане, в чието съществуване всъщност тя не толкова силно вярва.

— Вярвам, вярвам! Искам да вярвам, господи!…

Но монголското лице на Протасов, язвително усмихнато с умните си черни очи, бавно преминава от мрака в мрака и сърцето на Нина примира.

И няма го Христос, няма я бялата спалня. Няма го Протасов. Само неговата мисъл като майски дъжд пронизва възпаленото съзнание и сърцето й.

 

 

Прохор спа като заклан чак до вечерта. Главата му все още е замаяна, дървена. Пиха чай в стаята на хотела, от самовара. Прохор призна всичко на старците.

— Ти, Филатич, направи ли справка колко са взели ония мерзавци с чека?

— Петнайсет хиляди точно — рече старецът със съжалителен, малко алчен глас.

— За парите не ми е жал хич, плюя на тях. Парите са боклук.

— Нищо ли не помниш? — запита тъстът му, като вадеше от едно бурканче сладко.

— Нищо не помня… Само по нещичко… Може би след време и…

— Ех-хе — въздъхна ядно Инокентий Филатич. — Жалко за юмруците, инак бой заслужават глупаците…

— Кои?

— Ти.

Прохор не се обиди.

— Теб, момче, с отровно биле са те упоили — каза гостът му.

— С него, с него! — подзе Инокентий Филатич. — Мигар не знаеш? Билка една такава вредна в житото расте. У нас я казват лудо биле. Паметта губи.

Решиха да не вдигат скандал, да сложат пепел на всичко, да свършат по-бързо работите, една седмица да погуляят, да попиянствуват и хайде у дома.

Не му се искаше на Яков Назарич да сваля удобния халат, но Инокентий Филатич все пак го принуди и тримата тръгнаха да разглеждат града, без да бързат и в трезво състояние.

От Троицкия мост се любуваха на есенния залез. Разперило огнени пера, слънцето потъваше зад Борсата като жар-птица в пищна постеля. Опаловият, светещ тон на небето бледнееше постепенно и помръкна в зенита. Врязвайки се в пламтящия залез, тъмнееха силуетите на фабриките. Черен дим изригваше гъсто на кълба от комините и като с траур подчертаваше блясъка на небето. Група дрипави облаци с мрачен сивопепеляв цвят тъгуваха над Борсата. Целият небосклон на запад стана тревожен. Но ето че слънцето се скри, на хоризонта между потъмнелите грамади на къщите, като разляло се море, легна ослепителната лента на пламъка — и всичко в небето пламна. Черните стълбове дим се превърнаха в алени потоци; навъсените, сивопепеливи облаци заруменяха ярко по краищата, весело издуха бузи. Огледалните стъкла на замислените дворци се посребриха с бяла светлина. Затворената във вечен гранит широка Нева отрази с хиляди отблясъци в стоманеносините си води небесното пожарище. Подпухналото от пиянството сиво-жълто лице на Прохор се оживи. Новите зъби в разтворената от почуда уста на Инокентий Филатич святкаха като перли.

Ала ето, постепенно гаснейки, всичко излиня. Измамникът-живописец остърга от небето своите линеещи багри на чародеец, сложи ги отново върху палитрата, обу, за да не хване хрема, галоши двадесет и пети номер и като се загърна плътно в сивия плащ на здрача, с гръмлив смях изчезна в преднощните тъмносиви далнини. Гърмяха трамваите, гърмяха по паважа железните колела на каруците. „Дий-дий!“ — подвикваше файтонджията, като вихър отнасяйки две кискащи се хубавици.

Изиграни ловко от измамната красота на залеза, приятелите се запътиха към ресторанта „Поплавок“, подкрепиха се с рибена чорбица от прясна чига, изпиха „колкото им душа тегли“ две бутилки „зверобой“^[1] и развеселени се запътиха към театъра.

Започваше третото действие. Сибирците са на първия ред на партера. Инокентий Филатич често кълвеше с нос като петел край зърно. Артистите играеха ентусиазирано, добре. На Прохор хареса високата, със стройни крака „жрица на огъня“, на Яков Назарич — всичките дванадесет танцьорки; той усърдно молеше съдбата поне на две-три от тях да се скъса трикото. Не сваляше бинокъла от очите си.

Но ето — „нощта на спящите“. Под мътната светлина на луната иззад кулисите актьорите, потънали във вълшебен сън, се бяха разпръснали по пода в живописни пози.

— Спящи, събудете се! — звънливо, така че се чува в целия театър, възвестява прекрасната фея със златните крилца.

Спящите не се събуждат. В салона се чува равномерното хъркане на Инокентий Филатич.

— Спящи, събудете се! — отново заповядва феята.

Хъркането се засилва. Прохор и Яков Назарич раздрусват стареца за раменете. Феята, суфльорът и всички „спящи“ на сцената хапят устни, за да не прихнат от смях. На първите редове на партера сдържан присмех и роптание.

— Спящи, събудете се! — крещи злобно феята и размахва магическия жезъл.

Инокентий Филатич отвори изведнъж очи, кихна и сам се поздрави:

— Ха наздраве… Какво?

Чак до петия ред партерът гръмна от смях.

Така или горе-долу така посещаваха те зрелища.