Вячеслав Шишков
Угрюм река (71)

3

Прохор Петрович Громов отдавна е известен на търговските кръгове в Петербург. Опитните капиталисти, които предричаха блестяща съдба на Прохор, му предоставяха неограничени кредити. Най-предприемчивите молеха за участие с дял. Нали в Сибир има още огромни богатства, той сам не може да се справи с тях. Ала Прохор Петрович предпочиташе да урежда живота си сам и нямаше нужда от никого. Нека фирмата „Прохор Громов“ кънти по цяла Русия. А като мине време, може би и наперената чужбина ще се поклони пред неговото предприятие.

А то натам и вървеше. Четина, конски косъм, мед, скъпоценни кожи се изпращаха от Прохор направо в Данциг, Хамбург, Ливерпул. Впрочем и за Русия оставаше много. Той сключи с една московска фирма изгодна сделка за кожи за осемстотин хиляди сребърни рубли. В Питер взе един многомилионен търг за снабдяване на една от железопътните линии в този край с дървен материал, траверси, сурова мед, чугун. Новата златна мина също му обещаваше несметни богатства.

Прохор винаги беше решителен в своите постъпки, ето защо, без да протака започнатите работи, в един часа на обяд позвъни на баронеса Замойска. Той нарочно се облече като „славен юнак“ от приказките. Великолепно ушита подьовка^[1], синя копринена риза, лачени ботуши. Натисна звънеца с известен вътрешен трепет. Вълнуваше го заседналата в него мисъл, че баронеса Замойска е същата онази графиня, която го прелъсти в Нижни.

Той подаде на портиера визитната си картичка с позлатени краища: „Прохор Петрович Громов, сибирски златопромишленик и търговец“. Портиерът присви очи, прочете надписа, поклони се раболепно на Прохор и позвъни.

— Гост. Занеси на баронесата — рече той с началнически тон на показалата се камериерка.

— Как изглежда тя? — запита Прохор, като се оправяше пред огледалото.

— Ами че обикновена, ваша милост — сви устни портиерът и ги закри с краищата на пръстите си. Той беше много по-прост от величествения министерски портиер: нос като копче и ливрея от грубо сукно.

— Блондинка, черна?

— Черна, черна!… Тук благоволихте да познаете.

— Пълна ли е?

— Да, с приятна пълнота.

— Баронесата ви моли да заповядате — отвори вратата камериерката.

Вирнал глава, Прохор се запъти към гостната. На кутрето му — огромен брилянт.

— Бъдете така добри да седнете.

Огледала в златни рамки, кожа от бяла мечка. На тавана — три голи деви и летящи амури.

Дръпна се една завеса и шумолейки с полите си, влезе баронесата. Сърцето на Прохор замря. Не, не е онази. Стана, наведе се, млясна силно ръката й.

— Боже, какъв сте грамаден!… И какъв… — изкиска се тя през нос, оправи дантелите на високия си бюст и произнесе: — Да поседнем.

Прохор се друсна в креслото, което изпращя под него.

— Извинете, осмелих се — така да се каже…

— Много се радвам… Пушите ли? Заповядайте — протегна тя своята златна табакерка на госта и също запуши.

Прохор виждаше как в съседната стая едно рунтаво беличко кученце се повъртя около една поставена на пода саксия с цвете и безсрамно вдигна крак. Прохор го досмеша. Хапейки устни, той рече:

— Колко е хубава в Петербург есента.

— Да. Изобщо Петербург е чудо. А как е Сибир? Вие женен ли сте? Голямо ли е предприятието ви? Дълго ли ще останете в Питер? Ами на опера ходите ли? Как ви се струва Шаляпин?

Прохор се запъваше при отговора на всеки въпрос, но баронесата в същия миг го прекъсваше.

Поднесоха чай с лимон, с розови гевречета. Кой знае защо, три чашки.

— Доложете на Семьон Семьонович, че чаят е готов.

Камериерката с колосаната престилка излезе, като потракваше с токчетата си. Баронесата оправи черните си букли, прихванати над ушите с обръч във вид на лъскава змия, и като се облегна на креслото, облиза тънките си малинови устни:

— Извинете! Значи, сигурно за вас говореше Семьон Семьонович?

— Кой е този Семьон Семьонович?

Като надничаше в очите му, баронесата наведе глава към лявото си рамо, закани се на госта с кутрето си и се засмя през нос:

— Ах-ах!… Ах-ах!… Значи, вие не познавате генерала, при когото…

— Простете! — извика обезкуражен Прохор. — Така-така-така.

В това време през съседната стая пристъпваше като петле сановникът.

— Хоп-ла-хоп! Хоп-ла-хоп! — пощракваше той с пръстите на вдигнатата си ръка, а кученцето разтърсваше козина, пръхтеше и подскачаше във въздуха.

— Семьон Семьонович, не очаквахте ли гости?

— Я-а! Да… — С протегнати ръце той тръгна към Прохор, но на три-четири крачки изведнъж се спря. — Какво обичате? Ах, вие ли сте? Препоръчвам ви го, Нели… Прекрасен младеж. Само за работа — нито дума… — затръска той срещу Прохор китките на ръцете си. — Не-не-не!… В кабинета, в министерството… А аз тука… Знаете ли? Това е моя кузина. Жена ми е на бани, в Карлсбад… За малко, за малко само… се отбих. Какво, чай ли? Прекрасно. А аз, моя мила кузина, вече си тръгвам. Заседания, заседания… Сто хиляди заседания… Дори и в празник. — И сановникът се улови за главата: — Човек може да полудее.

Той изпи чая си на крак.

— Марта, чантата и ръкавиците! — Целуна ръка на баронесата, кимна на Прохор. — И тъй, само след една седмица… Но предупреждавам… Впрочем, не, не… За работата нито дума. Адио! — И от вратата, като слагаше лявата си ръкавица, викна: — Кузина! За бога… Предложи на господин златопромишленика подписката. Сто, двеста, там, колкото може… В полза на сирачетата на запасните щаб– и оберофицери.

— Ваше превъзходителство! — бръкна Прохор в джоба си. — Драго ще ми бъде да подпиша не сто, не двеста… И в полза на когото обичате. Ето чек за петнадесет хиляди. — И той сложи синичката хартийка върху кремавото кадифе на кръглата маса.

— О! О! О! — плъзна се като кънкьор по паркета към госта старецът и задруса ръката му с небивала жар. — Това е… това е… това е… Голяма жертва от ваша страна. Още веднъж мерси, горещо, горещо благодаря от името на всички облагодетелствувани от вас офицерски сирачета. Отбийте се утре в един часа… там… Разбрано, нали? В други ден заминавам из епархията, на инспекция. Имаме там някакви… И тъй… — Той цял пламна, пъхна хищно чека в чантата и като плъзна поглед по внезапно помрачнялото чело на баронесата, тичешком се хлъзна през вратата.

Прохор не седя дълго. Побъбриха малко, но разговорът не вървеше: мислите на баронесата бяха объркани, оплетени, очите печални като на ограбена посред бял ден жертва. Време беше да си върви. Прохор беше сигурен, че утре въпросът ще се реши в негова полза. Той стана.

Овладяла се, баронесата се любуваше на мощната фигура на Прохор. Черните й изписани очи искряха. Като му подаваше топлата си, окичена с пръстени ръка, тя рече:

— Чакам ви други ден в седем…

— Сутринта ли?

— Ха, ха!… Смешен човек!…

— Простете… Вечерта, разбира се… Драго ми е!

— Ще се разходим на островите. А оттам ще видим още къде. Ще ви запозная с една приятелка. Ефектна, една такава, знаете, кустодиевска^[2]… Но… — И тя неочаквано му се закани с пръст. — Но аз съм ревнива…

— Моля ви се, моля ви се!… — забърка се Прохор, а домакинята се заля в мек сребрист смях малко носово. — Но все пак вие не ми казахте — женен ли сте или не?

— Женен, дявол да го вземе, женен! — изтърва се Прохор. Забравил да целуне протегнатата му ръка, той я стисна така силно, че домакинята цяла се смръщи и рече:

— Ох!

— Находището ще бъде мое. Утре — официално.

— Колко струваше?

— Петнадесет.

— Дребна работа.

 

 

Инокентий Филатич си беше сложил нови, добре прилягащи челюсти и като бебе се учеше да говори от а-б. Кой знае защо, нищо не излизаше свястно, само — сю-сю, сю-сю, а когато старецът се напиеше, дърдоренето му ставаше смешно и неразбрано. Но той не падаше духом. С жар помагаше в работата на Прохор, лично тичаше на телеграфа, правеше необходимите приготовления, купи и изпрати с голяма бързина в Сибир десет вагона манифактура, галантерия, обуща и други стоки. Туй-онуй пробута в общата сметка и за собственото си дюкянче и, разбира се, за порядъчна сума, но Прохор Громов няма да вземе да се хваща за дреболии, нали затова е Прохор Громов. А вечер седеше в някоя кръчма, слушаше цигани, певачки или ходеше на кино. В събота и в празник посещаваше храмовете. В „Св. Спас“ на Сенния площад му задигнаха голямата кесия, но в нея имаше само две-три рубли сребро и старите челюсти с конските зъби: на Инокентий Филатич му беше жал да ги изхвърли, предполагаше, че в търговската работа и те могат да послужат някога.

 

 

Красивата, цигански тип, баронеса седи в ландото до Авдотя Фоминишна Прахова, а отсреща — Прохор. Екипажът, който вървеше през Каменноостровския мост към Василевския остров, се наклони силно към страната, дето седеше мадам Прахова, и много ясно защо: тази млада, но подобна на мастодонт дама в никакъв случай не тежеше по-малко от сто и двадесет кила. Бюстът й се издигаше като планина: ей сега ще се скъсат връзките, ще се разпаднат дантелите. Момчешко любопитство изгаряше Прохор. А бедрата, раменете, свежото, румено, малко надменно, малко властно лице! А тези червеникави, гъсти, пронизани от слънцето коси, а големите сиви, привличащи очи! А пълните усмихнати устни и веселият блясък на равните като един зъби! Тю, дявол да го вземе! Отиде ти сърцето, Прохор…

— Дий, дий! — подвикваше напереният файтонджия и всичко се мяркаше, отлиташе, оставаше назад.

 

 

В пет часа вечерта инженер Протасов получи бележка.

„Миличък А. А. Елате да вечеряме. Кой знае защо, много, много ми е тъжно. Н. Г.“

 

 

Скоро ще стане полунощ. Пристава го няма. А той седи ли, седи. Наденка е смутена. Но тези нейни фокуси-мокуси отдавна са познати на Владислав Викентиевич Парчевски. Той целува оголената й ръка над лакътя и сладникаво, с трепет говори:

— Щом мъжа ви го няма, то… Какво пречи?

Наденка оправи възглавниците, отметна одеялото.

Инженер Парчевски събу ботуша от левия си крак.

 

 

Часовникът удари полунощ.

— Е?

— Какво?

— Не е ли време да си вървите у дома, миличко събиряче?

— Моят дом е далече — отговори Прохор и помилва със своята лапа мъничката, с розови нокти ръчичка. — Разрешете да се обадя с две думи по телефона.

Късогледата и възрастна Маша — единствената прислужница — прибираше от масата чая, празните бутилки и мезетата. И тримата бяха порядъчно пийнали.

— Ало! Филатич, ти ли си? А аз се заседях в една къща, при търговеца Серебряков. Не ме чакай. Ще нощувам тук. Хайде, до скоро виждане…

Той окачи слушалката. Авдотя Фоминишна се смееше с някакво предизвикателно нахалство, интригуващо.

— Я гледа-а-ай… Я гледа-а-ай — провлачено звучеше плътният й контраалт. — Това ми харесва… Хаха!… И все пак без покана? Я гледа-а-ай… И не ви ли е срам?… — Тя допи чашата си шампанско. Влажните й устни чакаха целувка. Очите й искряха греховно.

Прохор стоеше, облегнал гръб на печката, мълчеше и дишаше като звяр. Разпалваше го страшна вътрешна сила.

Домакинята вдигна вежди, сви сочни рамене и се усмихна страдалчески, сякаш молеше за пощада.

— Маша! — извика капризно тя. — Маш! Пригответе леглото. И — мен ме няма в къщи. Нощувам у търговеца Серебряков.

Тук и тримата, заедно с втасалата Маша, прихнаха в силен смях.

 

 

… През нощта инженер Протасов отбеляза в неписания дневник на своето сърце:

„Чудна жена е — мислеше той. — Има в нея от всичко по малко. Светостта се бори с греха. Вплитат се тук и социалистически мисли. Но търговската православна закваска и влиянието на отец Александър, това дърво без цвят, доминират. Казано е: «Клин клин избива». Но как, как, като аз почти я обичам, а тя е влюбена в своя Христос? Разговор (за хиляден път, на същата тема):

— Задоволява ли ви семейното щастие?

— Не. Но се мъча да вярвам, че — да.

— Защо искате да излъжете своето сърце?

— Заради клетвата пред олтара.

— Добре, а ако се намери човек, който да влезе във вашето сърце и да изтласка от него всичко, напълно, всички предишни ваши чувства и увлечения? Всички ваши олтари?

— Аз ще отмина такъв човек. Ще страдам докрай, до смъртта си, до второто пришествие…

Тя се стараеше да говори със спокоен глас, да не среща погледа ми, но аз чувствувах как тя цяла трепереше вътрешно, като се бореше сама със себе си. Аз също се опитвам да се боря със себе си. В името на какво — не зная. В края на краищата ние ще водим сладостна война един срещу друг. Чия ще бъде победата? Теорията на вероятността подсказва отговора. Всякакви комбинации са възможни. Любовта дреме в моето сърце, както в дървото потенциалната сила на огъня. Дявол знае! Чувствувам, че в моята душа крепнат чужди и неприсъщи на мен вериги. Отидох си, целунах й ръка. Тя ме целуна по челото. От нея се излъчваше някаква заразителна и стопляща кръвта чистота. Божествена жена!“

 

 

В седем часа сутринта две глави под одеялото се обърнаха една към друга лице с лице и почнаха да разговарят и да си разменят празни приказки. Беше съвсем светло. Слънцето се издигна над тайгата.

— Вероятно чичо ще назначи тук жандармски ротмистър. Как се отнасяш ти към това?

Наденка мълчеше. Стражарят не беше нощувал тук тая нощ. Трябва да става, да слага самовара, а не й се ще…

— Аз съм предан на престола. Баща ми е герой от турската война. Целта на моя живот е да разобличавам такива гадове като Протасов. А как мислиш, Нина Яковлевна обича ли го?

— Засега нищо не мога да ти кажа, Владенка. После ще разузная. Да, по всяка вероятност, нещо се мъти…

— Бих желал Кети да ми стане любовница. Възможно ли е това?

Наденка, като ужилена, бързо се обърна с лице към стената.

— Пани Надежда! Но аз се пошегувах.

Наденка въздъхна и каза:

— Тя е влюбена в Протасов, а Протасов ми е в ръцете. Знам туй-онуй за него, за този сицилист. Само да поискам — хиляда рубли мога да взема от него, не по-малко. Владенка, ами ти кога ще ми дадеш отрова от твоята лабилатория? — и тя се обърна с лице към него.

Парчевски не отговори. След малко той попита:

— Аз ти дължа, струва ми се, петстотин? Можеш ли да ми заемеш още сто рубли?

— Ама ти обичаш ли ме?

— Не.

— Глупак!

Парчевски смръщи бялото си чело и примига обидено.

— Аз бия работниците по мутрите, а Протасов се лигави с тях. Аз съм предан на престола… Ха-ха! Стачка, ще ми напускат работа… Гадове!… Трябва да се разстрелват. А за какво ти е отровата?

— Не ме обичаш — обирай си крушите. Друг ще направя щастлив. Пък ти стой в тая дупка, стой и си получавай своите сто и петдесет…

— Ти не знаеш ли защо седя тук?

— Не.

— Глупачка!

— Ти си глупак!

— Глупачка на квадрат!

— Поляче тънкокрако!

— Глупачка на куб! Аз, за голямо нещастие, съм комарджия. Като чиновник в Русия проиграх близо седем хиляди държавни пари. Но имам връзки — не ме съдиха. Обаче ме изгониха от работа, съобщиха със заповед по министерството. Никъде не ме искат. Благодарение на вуйчо попаднах тук.

Наденка попипваше брадавичката си, съобразяваше нещо.

— Аз съм много, много богата — рече тя. — Стига ми толкова. Ще избягам. Ще си завъдя приятелче. Ще заминем за Крим, а може и за Кавказ. Ето къде.

— Че тебе приставът от дъното на морето ще те извади.

— Я ще ме извади, я той ще потъне.

Пиха чай със сладко, с пресни тиганички. Парчевски не бързаше. Валеше дъжд, на работниците беше дадена работа, Громов го няма — може и да закъснее, няма значение. Той взе стоте рубли, облече резервния ямурлук на стражаря, вдигна качулката и излезе на дъжда, на простор. Иди, че го познай.

Работниците привършиха работа в седем вечерта. По това време в Питер беше едва два часът през деня. Този далечен край на земята се огряваше от слънцето много по-късно.

 

 

Прохор отвори очи и се огледа. Великолепна спалня от карелска бреза с бронз. В голямо огледало се отразяват креватът, на който той лежи, и балдахинът над него. Портрет на някакъв търговец, нарисуван до кръста с маслени бои. Под кръглата му брада златен медал, а на ревера — орден.

Прохор се прозина, протегна се и безцеремонно викна:

— Дуня! Маша!

В спалнята влезе със светлорозов пеньоар без ръкави Авдотя Фоминишна с горещо кафе на подноса.

— Бонжур — каза тя с малко пресипнал контраалт.

— Да-да — измънка гостът, като се любуваше на едрата жена, притежателка на здрава красота.

— Как спахте? — плъзна тя поглед към огледалото и придаде на лицето си невинна моминска усмивка.

— Спах сладко. Сънувах такива сънища, такива сънища. Дявол да ги вземе, едни дяволски, грешни сънища!

Със съблазнителен жест на розовобелите си ръце тя му подаде да запуши.

— Присъни ми се, че Авдотя Фоминишна Прахова идва с мен. Аз й построявам къща в най-живописната местност на брега на Угрюм-река.

— Угрюм-река ли? Какви разкошни думи!…

— Обстановката е княжеска, чифт бързи коне, прислуга и двадесет и пет хиляди годишно…

— А тоалетите?

— Тоалетите отделно. Всяка събота — баня от шампанско.

— А какво ви каза насън вашата жена?

— Тя каза, че това не я засяга. Тя има дъщеря, райски градини, училище, а аз имам собствен живот, работата. Съгласна ли си, Дуня? Колко ти плаща ей този? — И Прохор заби пръст в брадата на портрета.

— Уважаеми господине, вие сте много груб! — Гърдите на жената се издигаха като вълна, сърцето й кипеше от яд, ала сивите прекрасни очи, прилични на милите очи на Анфиса, милваха сърцето на Прохор.

Прехвърлила крак върху крак, Авдотя Фоминишна седеше на кушетката, пушеше и пускаше дим на колелца. Под пухкавия бретон зад бялото чело ставаше бясно пазарене; ставаше покупко-продажба, преценяваше се „за“ и „против“, претегляха се изгодите.

Лаченият ток на натъпканата със същите мисли пантофка нервно потрепваше по килима.

— Чакам отговор. — И Прохор хвърли угарката в недопитото кафе.

— Заповядайте за отговор след три дни — скръцна пантофката и червените копчета на пеньоара се усмихнаха.

Домакинята смръкна от едно кристално флаконче амоняк. Тя с вълнение преоценяваше ценностите, И всичко в нейния свят, там, под този червеникав бретон, зад бялото чело, се откъсна от своите основи, вчепка се, преплете се: посивялата брада на портрета с черните чорли на сибиреца, младата сила с немощта, величавата Нева с Угрюм-река, блясъкът и шумът на столицата с мъждукащата делничност на провинцията, реалните величини на настоящето с неизвестните хиксове на бъдещето. Но Авдотя Фоминишна отдавна е забравила математиката; предложеното й от госта уравнение тя не може да реши веднага.

— Не, не… Само не сега… Не, не — звънтяха златните обръчи в ушите. Авдотя Фоминишна тръскаше отрицателно глава и за да не изтърве ямата, гукаше като гълъб: — Вие много, много ми харесвате. И на мен ми се присъни през нощта сладък сън.