Вячеслав Шишков
Угрюм река (7)

7

Времето беше мрачно, мрачно беше и в душата на Прохор.

Махала Подволочная, където живееше Татяна, беше останала далеч назад. Шитикът беззвучно се плъзгаше напред, изпреварвайки задрямалите речни струи. Обраслите с гори брегове потискаха с еднообразието си и всичко наоколо, под мъгливата мрежа на ситния дъжд беше сиво и скучно.

На едно високо обгоряло дърво, извила врат, пряко сили крещеше врана, сякаш се беше задавила с кокал: кх-кар, кх-кар. Две свраки си дърдореха досами реката, на един изгладен камък, който лъщеше от дъжда.

Угрюм-река караше душата на Прохор да се стяга. Водата тикаше шитика напред, а мислите на младежа се връщаха все при нея, при Татяна, и той все не можеше да ги насочи към деловото русло.

— Стига ти толкоз, налудя се… време е да се заловиш за работа — сам си казваше той като видял и патил човек, делово изваждаше тефтерчето си, нанасяше завоите на реката и всеки път отбелязваше точно времето.

— Ей, Фарков! А как се казва тая рекичка!

Константин Фарков, чернобрад мужик на около петдесет години, дългорък, жилест и скулест, държеше широките като лопати весла. Той беше се главил да им бъде водач — нещо като лоцман, — щеше да преведе шитика до Ербохомохля, до последното населено място.

Фарков изтри с ръкава на сивата аба запотеното са чело.

— Туй не е рекичка, а старо корито, ръкав. Подир две-три версти ще стане широк.

Прохор го отбеляза в тефтерчето си. А на полето написа: „Таня, Таня… Обичам те“, после обърна страницата и взе да рисува по памет милото лице; подир лицето се появи шията, голата гръд. Прохор въздъхна сладко, погледна крадешком седналия на кърмата Ибрахим и задраска гъсто рисунката.

— А тук започва Антиповата плитчина — чу се силният ловджийски глас на Константин. Той захвана да разказва плавно, отмерено; той знае безброй забавни случки и интересни истории в тая дива тайга. — А с Антиповата плитчина виж как стои работата. На времето тук имало, значи, зимовище — ей сега ще минем край него, — зиме кираджиите се отбиват там да се постоплят и да пият по един чай. И там живеел старецът Антип, а близко до зимовището е погребана тунгуска, голяма хубавица, с шаманство се занимавала, с магии. Та тя нощем излизала от гроба си и лудувала из тайгата, много плашела хората…

Прохор целият духом и тялом е тук, на шитика, но ето че изведнъж се намери там, край Таня, и отново преживя неотдавнашната си потискаща раздяла с нея. „Дълго ли ще трае това? Може би до гроб!“

— А пък бил страшен студ: ако се изплюеш — слюнката ти пада като камък. А той — бог да го прости — само по долни гащи и риза.

— Кой — сепна се Прохор, устните му трепереха, нещо му гъделичка в гърлото.

— Как кой?… Антип… Ама ти не ме ли чу какво ти разказах?

Очите на Прохор още са далечни, замъглени, но все пак той се овладя:

— Разкажи. Интересно ми е.

— Нали ти казвам — започна Фарков с недоволен глас. — Тя, магьосницата де, оная, шаманката, веднъж посред нощ взела, че дошла при Антип. Па като му викне: „Ей, Антип, ставай! Аз, мъртвата, дойдох при тебе да се веселя, да танцувам!…“ И плеснала с длани, забила юмруци в хълбоците — цялата в червено, дрехата й обшита с мъниста, па като се разиграе, по зимовището само вихрушка свири. И тогава наш Антип изревал от страх: „Изчезни, нечиста сило, изчезни!“ — и само по долни дрехи, бос, хукнал по студа, иди го гони! И ако щеш вярвай, петнайсет версти тичал без почивка, а сетне се забил по нос в една пряспа и замръзнал… Лежи целият бял, по-бял от белия сняг, и очите му бели, изцъклили се като рибешки… Такива ми ти работи, братле.

— Чудно нещо… — Прохор погледна Фарков с любопитство и започна да си записва.

— Хубаво лъжеш — викна Ибрахим. — Като те перна по кратуната с греблото! Да не лъжеш!

В средата на шитика е направен покрив от брезент, опънат върху дъгообразни подпори. За да види по-добре седналия на кърмата Ибрахим, Фарков източи шия, пусна греблото и каза:

— Отде-накъде ще лъжа?

И Прохор също:

— Не лъже човекът. — На него му се искаше да ядоса Ибрахим заради снощното и във Фарков видя свой съюзник.

Ъгълчетата на устата на Ибрахим с подрязаните черни мустаци, с буйната черна брада се дръпнаха към ушите. Ибрахим се усмихна хапливо:

— Ти виждал кой при Антип дошъл?… Може овен дошъл! И какъв приказка му рекъл — ти чул? Може мъртвото старец ти казвало?

Прохор искаше да се заяде с него, но изведнъж се разсмя:

— Вярно бе.

Фарков учудено помига, засумтя и хвана греблата.

— Тъй викат хората… Аз откъде да знам… — смутено рече той и се загледа в бълбукащата под греблата вода.

Небето се проясни. Един лъч на залязващото слънце проряза облаците. Всичко наоколо стана приветливо и нежно като усмивката на току-що престанало да плаче момиче. И на Прохор му стана хубаво на душата. Идеше му да се пошегува дружелюбно с послъгалия Фарков, но той беше мрачен и продължаваше да гледа към водата, и пляскаше сърдито с веслата. Цялата вечер греба мълчешката и когато реката под сгъстилия се здрач стана измамна, Фарков изкомандува:

— Отбий към брега! По-остро, по-остро!

С плавен завой шитикът взе да пори водата и скоро дъното му зашумоля по крайбрежния пясък.

Накладоха огън, свариха чай и двете ударени из пътя патици. Фарков още е мрачен, мълчалив. „Не, той не е търчи-лъжи, рано или късно ще намери начин да се оправдае, да докаже“ — така говореха малко издължените му, черни очи.

Стъмни се. Реката, тайгата и небето се сляха ведно. Но ето че изгря месецът и картината веднага се промени: на отсрещния бряг се очертаха тъмната четина на гората, полегатият пясъчен бряг и стърчащите в реката потънали криви дървета, край които тихо пляскаше водата и трепкаше като синкаво сребро под лъчите на месеца.

— Към четирийсет версти сме изминали — обади се Фарков. — Ей го и Антиповото зимовище — и посочи с пръст отвъд реката. — Виждаш ли, месечината бие в стъклата. И шаманката там е погребана.

Прохор усети, че го дострашава, но каза с младежка предизвикателност:

— Хайде да прескочим дотам!… Да видим…

— Хайде!

И бързо пресякоха реката.

Когато наближиха зимовището, сърцето на Прохор се разтупка. Фарков захвърли настрана кола, който подпираше вратата отвън, и като се прекръстиха набожно, влязоха и двамата вътре. В къщата беше пълен мрак. Изглежда, месецът се беше скрил зад облаците.

— Какво е туй? — прошепна Прохор.

— Къде?

Беше му се сторило: светят в тъмното два горящи въглена като чифт вълчи очи. После въздухът трепна, нещо изшумоля меко, въглените загаснаха, но след миг пак се запалиха на друго място, Прохор се вкопчи в ръката на селянина.

— Нищо… Знам го какво е… Това е бухал — каза Фарков спокойно, запали една свещица и се запъти към ъгъла, където светеха очите. Но там имаше само една черна опушена икона.

— Ама че работа — проточи той и заоглежда всички ъгли, — ще излезе, че тя е била…

— Кой?

— Кой-кой… Не разбираш ли?

Прохор не беше забелязал, че гласът на Фарков се бори със страха, и затова каза весело:

— Интересно!…

Фарков го погледна учудено, почувствува срам и се успокои.

— Твоят, плешивият, не вярва, ама тук подир Антип живя един войник от село Оскино. Когато минем оттам, можеш да провериш. И той имал видения, ей през онуй прозорче се вмъквала при него магьосницата. — Фарков вдигна свещичката над главата си. — Виждаш ли го?

В горния край току под тавана имаше дупка.

— Та тая шаманка всяка божа нощ долитала при войника, а той си обича да си попийва и в пияно положение взел та се сдушил с тунгуската. Па и как да не я хареса човекът. Много хубава била, не мома, а захар. Много я одобрявал войникът. Пък и войникът я мислел за жива, а то излязло — мъртва, истинска покойница.

— А къде е погребана?

— Ела да идем, ако не те е страх.

Прохор се озърна тревожно. Живият мрак се сгъстяваше, напираше, искаше да загаси свещичката, както вълната се сили да загаси морския фар. Чужди сенки меко се стрелкаха в тъмнината, падаха, ставаха, протягаха ръце към Прохор. Ето че някой сякаш плесна с длани и с тих смях се втурна да танцува — все по-близо и по-близо — някой синкав, треперещ, студен.

— Да си вървим, Фарков! — уплашено се втурна Прохор към вратата.

— Какво те прихвана, бе? Това е месечината.

През прозореца като призрак се вмъкваше лунна светлина, сенките се притиснаха към пода, укротиха се и мракът стана неподвижен, изчакващ.

Вървяха през гъсти храсталаци. Месечината им светеше. Клекът, боровете и трънките се вкопчваха в Прохор, шумоляха предупреждаващо, не го пускаха, шибаха го с все сила по лицето.

— На̀, гледай — каза Фарков, кимна нагоре и запали лулата си.

На два вкопани високи стълба е закрепена коруба. Отгоре тя е покрита с широко парче кора. Кората се синееше и сякаш потрепваше, като че ли легналият под нея мъртвец въздишаше тежко.

„От вятъра е“ — еднакво си помислиха и двамата, но синият тих въздух не помръдваше. Месецът беше се изправил на пръсти и все не можеше да се издигне над тайгата, а само лениво мърдаше побелелите си вежди: „Ей! Какво търсите тук посред нощ?“.

От една цепнатина на корубата провисваше като камшик черен шнур.

— Това й е плитката… На шаманката…

— Брей, колко е черна!

Гласовете им изглеждаха чужди, сякаш звучаха изпод корените на тайгата. Спогледаха се: лицата им бяха бледозелени, като на мъртъвци. Прохор усети в гърдите си неприятна студенина.

Изведнъж те внезапно извикаха и побягнаха. Непоносимият страх ги гонеше през мрака и непроходимия гъсталак като посред бял ден по широка степ.

Шитикът пореше водата, белите гребла трескаво замахваха, пляскаха като вкочанени ръце на удавник. А подир тях откъм тайгата долиташе свирепо свиркане. Но когато се поокопити, Прохор най-сетне разбра, че въздухът излиза със свирене от собствените му гърди. Той пусна греблата и избърса студената пот от челото си. И двамата ги беше ужасно срам. Избягваха да се гледат в очите и без да разменят нито дума, едновременно се тръшнаха и заспаха.

Сънят на Прохор е неспокоен, огнен. Червено-червено — това е кръв. Земята е червена, небето е червено, една червена тунгуска с алени дрехи, шаманката: „Бойѐ, приятелю, прегърни ме!… Хайде, по-силно, по-силно!“ Прохор отмалява, става му горещо, сладко. И чува глас: „Ставай, Прошка… Време е!“

Прохор се събуди. Ибрахим го друса за рамото и го гледа гальовно със строги очи.

 

 

Утрото беше хубаво, ясно. Шитикът плуваше бавно. Реката течеше с ленива отпадналост, сякаш още не беше се събудила от зелените си блянове.

Започнаха да срещат из пътя си баирчинки. В далечината стърчеше оголената гръд на една скала. Плачеше ранна кукувица, влюбено крякаха патиците в тръстиките.

— Ти вчера що се уплаши? — тихо попита Прохор.

— Ами ти?

— Видях, че ти драсна, и побягнах.

— А аз — като видях, че ти бягаш, момко.

И двамата се усмихнаха и млъкнаха. Реката рязко зави вдясно, към слънцето. Водата заблестя като разтопен метал. Прохор зажумя.

— Счу ми се, че корубата запращя. Дето е шаманката… Като изпращя! — каза Фарков.

Прохор с присвити очи го погледна смаян:

— А аз чух гласа на тунгуската: „Бойѐ, приятелю, пригърни ме!…“ Ама едно ясно, ясно.

— Лъжеш?! — И лицето на Фарков се издължи, очите му станаха сериозни: — Съвсем като на онзи войник… Ама досущ. — Той се прекръсти крадешката.

— Ти какво? Караконджул виждаш?! Муцуната кръстиш?! — подвикна му Ибрахим.

— Не — отговори му Фарков. — На днешния ден се помина баба ми…

Прохор се замисли. Сънят и чародейната случка бяха го разтревожили. Някъде в далечината проплакваше авлига. Прохор въздъхна.

— Не обесвай глава! Право трябва държиш! — бодро се обади Ибрахим.

— А след малко ще ни се отвори работа… Здравата ще се изпотим — каза Фарков. — Чувай как шуми… Това се вика Ерьомински праг.

Наистина, щом възвиха встрани от слънцето, се дочу шум като отдалечено шумолене на гора. Течението ставаше все по-слабо и по-слабо, а шумът на прага нараставаше и след още няколко извивки на реката бързата вълна внезапно грабна шитика.

— По-вдясно! — викаше Фарков и гласът му се сливаше с шума. — Кьорав ли си?!

Ибрахим с всичка сила налегна греблото и стисна зъби, а шитикът, който беше се опрял с носа в един камък, застана напряко на реката и се наклони на една страна. Фарков скочи във водата. Водата не му стигаше и до коленете. Той взе пръта и борейки се с течението, изгази от единия бряг до другия, за да измери дълбочината. Викна нещо, махна с ръка, пак викна, но говорът на реката разчупваше и объркваше звуците.

— Няма откъде да се мине — каза той, когато се приближи. — Хвърляй гащите, Ибрахим… Тръгвай да търсим дълбоко.

Те отидоха да опипват водата, а Прохор започна да скицира в тефтерчето си положението на прага. Но щом се отвлечеше от работата, във въображението му възникваше печалният образ на Таня, а в душата му пак се съживяваше чувството за самота. Защо Ибрахим му се озъби като звяр, когато Прохор поиска да вземат Таня със себе си? Магаре! Как си позволява!

Но ето че също като глухарче под порива на вихър се развея образът на Таня и вместо тъжното, просълзено лице се показаха закачлива усмивка, мъниста, алени магьоснически дрехи: „Бойе, приятелю!…“ Прохор ядосано пропъжда видението с ръка и дълго, с любопитство гледа водата: струите бързо хвърчат под него, извиват се между камъните. Пред очите му заиграха цветни петна. Той вдигна глава към брега, но всичко, което виждаше пред себе си, всичко се движеше, плаваше, плаваше: шипковите и калиновите храсти, зелената поляна, тихата тайга — всичко беше грабнато от някакъв измамен поток и — каква е тая дяволска работа! — пак тунгуската с алените дрехи се кърши и вие в буен танц, мами Прохор към себе си и изчезва в гъсталака на отново спрялата се тайга. Прохор се усмихва мрачно: „Дяволица! Почакай, ще те хвана аз, само че не мъртва, ами жива ще те спипам!“ Разбунената кръв го блъска в мозъка, слънцето насища тялото му с трепетно вълнение: иска му се да обича, иска му се да изпонацелува всички моми.

— Ехе-хе-ей! Прошка! Насам…

Прохор чевръсто хвърля дрехите си, обува ботушите, за да му е по-удобно да върви по каменистото дъно, и слиза във водата. Бързеят го събаря, той пада на четири крака — ух! — изправя се, пак пада, започва да се смее. Камъните са кръгли, хлъзгави като тюленови глави, водата кипи. Прохор тромаво размахва ръце и се мъчи да хване моментите на равновесие като неопитен въжеиграч. Фарков час по час изскачаше на брега, кършеше върбови клони и ги забучваше между камъните на прага, за да означи бъдещия път на шитика. На около двеста метра от Прохор се виждаха две води: шумно кипнала, набърчена и, по-нататък — тиха, заприличала на стъкло, цялата в слънчев пожар. Граница на тези води е ръбът на прага. Ибрахим прехвърляше във водата камъните. Отдалеч на Прохор му се стори, че цялото набито тяло на черкезина, най-вече ръцете и гърбът му, е изпъстрено с тъмни линии: „Татуировка“ — помисли си той, но когато стигна съвсем близо до черкезина, се смая:

— Ама че тяло имаш, Ибрахим!… Като на борец… Трябва да си доста як.

— Горе-долу. — Ибрахим се наведе и вдигна над главата си един кръгъл, тежък стотина килограма камък; изпъкналите, рязко очертани мускули под мургавата му кожа се размърдаха, напрегнаха се и също като изваяни от глина, внезапно замръзнаха, дебнейки волята на господаря си.

— Цх!… — И камъкът опаса въздуха с черна дъга и цопна далеч във водата.

— Урра!… — викна от възторг Прохор.

— Какво крещиш, работи!…

Прохор се залови за работа. Той с младежки плам премяташе камъните и проправяше път.

— Онуй дърво видиш ли го? Към него карай… Право към него! След двайсетина метра ще стигнем дълбокото.

Работата кипеше. Фарков беше вече на шитика и го извеждаше към бързея. На връщане Прохор крачеше рамо до рамо с Ибрахим.

— Втриса ли те, Прошка, премръзна ли? Трябва да си пийнем.

Прохор долови в гласа на Ибрахим нежност и затова рече:

— Недей ми се сърди. Аз те обичам.

— И ние тебе обичаме. Нищо, юнак си, Прошка. Джигит!…

— С теб, Ибрахим, от нищо не ме е страх… Ти си силен.

— Ханджарът е силен… Ибрахимчо е верен, по-верен от куче…

Седнаха капнали, премръзнали. Шитикът хвърчеше по прага сигурно, прекатурвайки с нос забучените пръти…

— Слава богу! — облекчено каза Фарков. — Едно говно изгазихме.

— А по-нататък?

— Има да си патим. Още колко зор ще видим, братлета! Тя, Угрюм-река, е свирепа.