Вячеслав Шишков
Угрюм река (68)

12

За да направи икономия, Инокентий Филатич през цял Сибир пътува в трета класа и цяла седмица пи като побъркан с един земляк, търговец на кожи. А Прохор пиянствуваше със съседа си по купе, московския търговец Скоробогатов. В Москва търговеца го изведоха под ръце двама негови продавачи и го качиха на файтон, а Прохор покани в двуместното си купе Инокентий Филатич. От неспирното пиене старецът беше се подул и беше престанал да познава хората. Дори нещо повече: започна да взема всички непознати за близки приятели. Това помрачаване на ума се прояви за пръв път в Перм. Той беше си пийнал в бюфета, влезе във вагона:

— О-о-о! Васил Иванич!… Вася! Миличък… — и се втурна с разперени ръце към една гушава попадия, която бе тръгнала да й правят операция в Москва.

И сега, в купето, пак: гледа-гледа Прохор, неочаквано смъкна каскета от побелялата си глава, събра китките на ръцете си една върху друга с дланите нагоре и с благоговение се наведе към Прохор:

— Благослови ме, преосвещени владико…

Прохор се усмихна, каза: „Сега“ и подаде на откачилия старец чашка коняк.

— Господи помилуй, господи помилуй! — уплашено взе да се кръсти старецът, но все пак изпи коняка. — Гледай каква беля стана, Прошенка. — Той подъвка лимон и го изплю. — Взе да ми хлопа дъската. Главата ми бучи. В очите ми някакви златни червейчета шават. Загазих, загазих! — въздъхна старецът и си легна.

Тъй прехвръкна нощта. Към обед на вратата се почука:

— Господа пътници, пригответе се! След половин час влакът пристига в Санкт-Петербург.

 

 

В това време гостите на Нина Яковлевна се настаняваха на апетитната трапеза. На най-почетното място е дякон Ферапонт. Впрочем в приготвеното за отец Александър кресло дяконът седна без покана, пръв. Той обиколи масата с поглед на бик — пиенето беше много, от баниците се вдигаше ароматна пара — и бръкна в джоба си да извади пунгията и лулата. Но бдителната ръка на свещеника задържа неговата космата ръка.

— Ка-хъ! — недоволно, по цигански се окашля дяконът и празните високи чашки от виенско стъкло затрепераха и зазвъняха.

 

 

В ръцете си Инокентий Филатич стиска черното куфарче, в устата — конските зъби. Представителният Прохор — палтото разкопчано, шапката килната на тила — вървеше отпред, а след него трима носачи: двама носеха куфарите, третият — бастуна му.

А пък Инокентий Филатич в ситен тръс се завтече към главния кондуктор с побелели страшни мустаци. Той отстъпи една-две крачки, учудено опули очи, а Инокентий Филатич захвърли куфарчето си и радостно прегърна железничаря като стар приятел.

— Миличък! Васил Иванович… Вася! — И захапа с конските си зъби връхчето на носа му, ама толкова силно, че челюстта му изчатка и падна на пода, а от носа на потърпевшия върху страшните му мустаци рукна струйка кръв.

Жандарми, протокол, „кои сте, документите и адресът ви?“ Прохор даде рушвет на когото трябваше и ето ги в хотел „Мариински“.

 

 

Мезета, пиене, тостове, след тостовете пак тостове, дяконът три пъти излиза с циганската си лула в коридора да пуши на воля. Хубавецът Владислав Викентиевич Парчевски стана с кристална чаша в бялата си изнежена ръка. Той е с изящни маниери и стройна фигура; гладкото му чело, изгърбеният нос и сините очи са надменни, а бръснатите му устни и брадичка са меко-женствени, готови за усмивка. Прохор Громов не можеше да го търпи, но инженер Парчевски е племенник на губернатора и дойде при Громов с любезно-настойчиво писмо от негово превъзходителство чичо си.

— Господа! — с поглед на полубог обходи той доста натоварилите се с ядене и пиене гости. — Аз съм ходил в Англия, която е прочута със…

— Свинете си… — подсказа му дошлият към края на закуската Протасов.

— Пардон, пардон… — Инженер Парчевски меко се усмихна само с устни и твърдо бодна Протасов с поглед, полупочтително се полупоклони към него. — И тъй, господа, аз съм ходил в Англия, която е прочута с розите си, и съм ходил и в Холандия, която е прочута…

— Аз знам с какво — прихна да се смее дяконът.

— Пардон… която е прочута с лалетата си. Ъъъъ… Ъъъ… И ето че сега… така да се каже… въртележката на щастието ме запрати в студения Сибир. И какво виждам тук?… Виждам една роза и едно лале… — С лек жест на изнежената си ръка той посочи Нина и Катерина Лвовна. — Да, да… Ъъъ… ъ… И роза, и лале. Но тук те са по-разкошни, по-богати, отколкото в Холандия и Англия…

— Оставете ботаниката на мира! — Подигравателно присви очи Протасов и пенснето му падна.

— Пардон… Моля ви се, моля ви се… ъъъ… ъъъ…

— Стига си ъкъл — измърмори дяконът. — А като не ти идва на ум, седни си! — Той каза това шепнешката, но се чу много добре.

— И така — възкликна Парчевски, — аз високо вдигам чаша за скъпоценното здраве на сибирската роза, на щедрата дарителка на средствата за училището пани Нина Яковлевна и за сибирското лале — за труженичката на това училище, очарователната пани Екатерина Лвовна. Ура! — Той се завтече към дамите, падна на коляно и с грациозността на потомствен шляхтич млясна благосклонно подадените му ръчички.

Гостите се заблъскаха към стопанката, за да се чукнат с нея, викаха „ура“. Дякон Ферапонт седеше мрачно и си човъркаше зъбите с вилица: отец Александър, който беше оглушал и с двете уши, най-строго му забрани да вика „ура“ и да вдига тостове.

— Отче Александре — боботеше дяконът. — Хайде, разреши ми да изрева поне „многая лета“ на тоя дом… С една четвърт от гласа си.

— Не бива, не бива.

С идването на Протасов се завърза общ разговор. Кети час по час се гледаше в малкото си огледалце. Приставът беше си разкопчал мундира и сумтеше. Мистър Кук седеше в горделива поза.

Отец Александър оправи расото си от виолетова коприна и започна да излага възгледите си за църковно-енорийското училище. Нина съчувствено го подкрепяше. Въпреки че рискуваше да изпадне в немилост пред Нина, инженер Протасов противоречеше на отчето. Мистър Кук засега пазеше неутралитет Владислав Парчевски се замеряше с хлебни топчета с Кети, но даваше ухо на разговорите.

— Вие сте волнодумец — каза свещеникът по адрес на Протасов. — Волтерианството може да е уместно тук, но е съвсем недопустимо сред дечицата, сред тия невинни души и… тежко на изкусителите!

— Аз бих казал: не на изкусителите, а на децата — облегна се назад инженер Протасов. — Какви хора се каните да подготвяте? Попове и монаси ли? Училището трябва да дава трудови навици.

Отец Александър намести с нервна ръка кръста на гърдите си и присви към Протасов своите проницателни очички изпод рижите вежди.

— Извинявайте… Аз лично съм посещавал селското училище на професор Рачински — разпалено заговори свещеникът. — И какво видях там? Там навсякъде цари трудова дисциплина. Ще я има и при нас. Децата работят там в собствена зеленчукова градина, имат си и своя овощна градина, свой пчелин. Имат работилници. Покрай общообразователната програма професорът ги запознава и с естествените науки, с историята.

— А свещеникът разгромява неговите естествени науки и кара децата да вярват в приказката, че Ева е създадена от Адамовото ребро? Така ли е? — усмихна се инженер Протасов.

— А че какво? — Надигна се свещеникът. — Да не би да искате да внушавате на децата вашите приказки за това, че човекът е произлязъл от маймуната? По Дарвин?

— О не, не! — И мистър Кук се закани с показалец в пространството.

— Нито аз, нито още по-малко Дарвин твърди това — каза Протасов. — Мнението, че човекът е произлязъл от маймуната, е мнение вулгарно, измислица на полуграмотни хора. Дарвин казва, че човекът и маймуната са произлезли от общи прадеди.

— О не, о не! — Разпалено викна мистър Кук, застана в позата на боен петел и се помести заедно със стола си към Протасов. — Това е най-голяма лъжа!…

— Аз впрочем изобщо нямам намерение да отричам науката. Искам само да кажа — смирено наведе очи свещеникът, — че детето не може веднага да тръгне към върха на планината: преди туй то първо трябва да проходи. Така е и с нашето училище.

Протасов ядосано си гризеше ноктите. В спора със свещеника за него беше трудно да не прекрачи границите на коректния тон и той рискуваше да си навреди, като каже на тоя изкусен богослов някоя и друга дръзка дума. О, ако не бяха тук Нина и Парчевски.

Отец дяконът в залисията изля в устата си една малка чашка ликьор и поиска да я глътне, ала не можа: всичкият ликьор се просмука в езика и венците му като в сух пясък. Тогава дяконът си наля половин водна чаша коняк, но ръката на свещеника отстрани това питие. Дяконът клюмна и задряма.

— Да, да! — с лиричен тенор възкликна Владислав Парчевски и очите му бляснаха към Протасов. — На всички отдавна е известно, че любезният Андрей Андреич не вярва в нищо друго, освен в… революцията. За него еволюция не съществува.

— Зависи — намръщи се Протасов и хвана със сребърната лъжичка една гъбка. — В случая с произхода на човека аз вярвам именно в еволюцията.

— А изобщо, а изобщо? — разпали се и заподскача на стола си Владислав Парчевски.

— Вие ли се интересувате от това? — И Протасов престана да дъвче гъбката. За миг той се замисли: „Струва ли си да влизам в рискован спор с тоя лекомислен човек?“ И въпреки това каза: — Революцията е онази еволюция, която пламва мигновено, за да свърши за една-две години работата, която иначе би отнела стотици години. Поне така мислят либералните историци.

— Ха-ха… Благодаря ви за обяснението. Но методът, методът?! Кръв, насилие? Нали тъй?

— О не, о не… — лениво и дълбокомислено провлече пийналият мистър Кук, но като забеляза, че Нина го гледа, изведнъж се стегна целият и стисна устните си в права линия.

Протасов подхвана още една гъбка и за да разпали още повече нетърпението на Парчевски, му отговори, без да бърза:

— Революцията е хирургическа операция. Да, в нея има кръв. Да, признавам, има насилие. Но насилието и кръвта са от полза за организма като цяло.

— Това, извинявам се, представлява намеса в съдбините на света — повиши глас отец Александър. — Но светът се намира под божието водителство.

— Да-да, да-да! — Устните на мистър Кук бяха войнствено издадени и очите му приличаха на два куршума. — И на какво основание по-бързо да се ускоряват събития? Какъв е смисълът — сега, когато човечеството ще стигне до това без кръв, без катастрофи след сто години?

— Именно! — звънна Парчевски и лицето му се разцепи на две — устните му се усмихваха мило, а очите станаха зли. — Тикаме нашите човешки мащаби в колелото на историята. Какво са сто, двеста, триста години? Миг, не повече. Ъъъ… ъъъ… А ние сме се разбързали нанякъде и бързаме, бързаме. Абсурд!

Той се понадигна, седна и почука с цигарето си по сребърната табакера.

— Историята се прави от хора — спокойно каза Протасов. — А хората естествено имат човешки мащаби. На човек му се пада да живее, да речем, шейсет години. Затова е съвсем обяснимо, че всеки неравнодушен човек ще очаква правдата на земята да настъпи сега, а не след двеста години. Значи?…

— Значи, вие сте за революцията? — Наостри уши Парчевски.

— Позволете ми да не ви отговоря на този въпрос. Аз мога да се съгласявам и да не се съгласявам с революционните идеи. Но аз разбирам психологията на хората, които очакват политическата катастрофа.

— Разбрах ви — с някакъв неприятен, скрит смисъл произнесе Владислав Парчевски.

Още тоя ден той изпрати на чичо си — губернатора — писмо. При описанието на откриването на училището и на общите порядки в предприятията на Прохор Петрович той даде много сполучлива характеристика на Протасов, на свещеника, на Кук, както и на назначените на работа политически заточеници и изрази учудването си, че тук до ден-днешен не съществува правилен политически надзор начело с жандармски офицер.

След обед Нина Яковлевна заедно с отец Александър, Кети и учителя Трубин се зае с изработването на програмата за преподаване в училището. Съвещанието на педагозите продължи до късно вечерта…

А вечерта цялата троица заедно с Яков Назарич отиде с файтони на баня — да изгонят от себе си винените пари. Тържествено си обещаха да не пиянствуват за щяло и нещяло. Да отдели всеки една седмица за работите си, а после… ще видят.

И тримата зверски се шибаха с брезовите метлички, а след банята пак се напиха като скотове в един файтонджийски трактир. Старецът пак престана да познава хората.

На другата заран Прохор го заведе при психиатър. Лекарят подробно разпита фъфлещия Инокентий Филатич за симптомите на болестта, проучи прадедите му до седмо коляно, поклати глава, посумтя и каза:

— Затворете си очите. — После натисна и двете му очи с палци. — Извъртете очните си ябълки наляво. Какво виждате?

— И аз не мога да разбера опашчици ли се въртят или змийчета плават.

— Какви са на цвят?

— Май че са белички.

— А жълти няма ли?

— Опазил ме господ!

— Е, туй още се ядва. Недейте пи водка. Ето ви един сироп. Вечер на лягане можете да изпивате по две чашки коняк. Разбрахте ли? Тъй. След една седмица пак елате.

В хотела ги чакаше главният кондуктор Храпов. За оскърблението чрез действие той поиска от извършителя три хиляди, инак щял да го даде под съд. А Инокентий Филатич му предложи сто рубли. Храпов размърда застрашително мустаци и си отиде.

Той започна да прави досадни посещения всеки ден, ту рано сутрин, ту късно вечер. Носът му е налепен с лейкопласт и бинтован. На втория ден, макар че продължаваше да плаши жертвата си, той все пак смъкна цената на две хиляди и осемстотин. А Инокентий Филатич му обеща сто и двайсет. На третия ден, понеже беше надушил, че сибирците са богати хора, главният кондуктор беше твърдо убеден, че ще си постигне целта, стига да подходи както трябва към търговеца. И ето че сега той унижено го умоляваше със скръстени на гърдите ръце:

— Ваше степенство, господин търговец! Вземете под внимание носа ми и фигурата ми. По мустаци и по осанка аз съм най-малкото генерал. Честно служа на негово величество от трийсет и три години. И изведнъж такава обида — с фалшиви зъби да ми захапят носа! Поради що страдам невинно? Съжалете ме, ваша милост! Имам жена, деца, тъща ми е с изсъхнала ръка. Проявете милосърдие! Не ви искам много, повярвайте ми, малко ви искам. Някой нахалник щеше да ви оскубе пет хиляди. Честна дума! А аз днес смятам да ви поискам само две хиляди и шестстотин рубли. Не е скъпо, повярвайте ми. Това няма да ви разори…

— Сто четирийсет и пет. Стигат ти.

— Недейте така, недейте така… Братовчед ми има страшна херния, неизлечима, налага се да му помагам с пари… Проявете милосърдие! Хайде, от мен да мине, две хиляди и петстотин.

— Сто и петдесет рубли и нито грош повече. Чудо голямо — един нос! Колко струва един нос? За две хиляди и петстотин ще ти дам цялата глава да ми изгризеш. На, на, гризи.

— В такъв случай довиждане, ваша чест. До скоро виждане при мировия съдия.

Скоро старецът получи призовка в съда. Прохор му изписа чек за две хиляди и петстотин.

— На. Запуши с тях устата на онзи кучи син, щом ти е жал за твоите пари.

— Прошенка, гълъбче!… Спасителю мой — фъфлеше зарадваният старец и прегръщаше благодетеля си.

Вечерта Прохор Петрович получи от стареца писмо.

„Драги ми Прошенка. Не ми се вдигна ръката да дам на онзи мръсник твоя подарък. Предлагах му триста, четиристотин, петстотин, седемстотин и шейсет рубли. Но той, подстрекаван от седналия до него аблакатин, обладан от злоба, отказа да се помирим. Тогава започна съдът. Аз се разкаях, казах: «Извинявайте, пиян бях». Осъдиха ме да излежа две седмици. Когато излизах от залата на съда, показах на главния кондуктор Храпов, на тоя глупак, пръст. Той погледна пръста, хвана се за побелялата си глупашка глава и като видя, че е направил глупост, като се е лишил от каквито и да било пари от мен, ме изпсува и веднага след туй падна в безсъзнание, защото се изтърси от стола си в припадък. Аз наех за рубла и седемдесет и пет копейки файтон и заминах за затвора. Нека бъде божията воля.“

— Пустият му Инокентий Филатич. Това е в неговия стил. Ха-ха! — разсмя се Яков Назарич. — И без него ще минем. Ти утре кога трябва да си при министъра?

— Точно в дванайсет.