Вячеслав Шишков
Угрюм река (67)

11

Най-сетне необходимите справки се получиха. Изоставената мина на времето е принадлежала на петербургския хусар от запаса Приперентиев. Той завъртял главата на пристигналата в столицата грозничка дъщеря на един богат сибирски златопромишленик, оженил се за нея заради парите й, преселил се в Сибир, пропил цялата зестра на жена си, а нея вкарал в гроба. Той самият поради неумението си да се погажда с опасните златотърсачи бил зверски убит в тайгата от хищниците. Запазеният периметър бил наследен от брат му, също офицер, който живее в Питер. Него именно тръгна да търси Прохор Петрович Громов.

Чудатото старче Инокентий Филатич Груздев много отдавна се беше преселило в резиденция „Громово“. Прохор бързо го направи управител по домакинските доставки. Старецът прие тая доходна длъжност, след две години си построи двуетажна къща с ламаринен покрив, изрисува я цялата като цигански шал, в пет цвята, а долу, по стар търговски навик, все пак отвори бакалничка, където седеше овдовялата му дъщеря, червендалестата Ана Инокентиевна. Над бакалничката беше окачена будеща усмивка табела:

ДЪГИ, ХАМУТИ, ВЪЖЕТА И ПРОЧИЕ ХРАНИТЕЛНИ СТОКИ ИНОКЕНТИЙ ГРУЗДЕВ И СИЕ

През свободното си от службата време Инокентий Филатич лично се отбиваше в дюкянчето. Ще каже някоя шега на купувачите, ще продаде някоя и друга бутилка безакцизна водка, ще купи тайно шепа, па дори и цял фунт крадено златце. И си гледа кефа.

Една вечер пристигна с файтона Громов и — право в дюкяна. Вътре нямаше хора, Прохор, докато се здрависваше със заоблената, млада вдовица, я издърпа за ръката през тезгяха, понатисна я, вдовицата от кокетство го ухапа лекичко по бузата, той я мушна с глава, попита:

— Стопанинът в къщи ли си е?

— Тъй вярно, в къщи си е. Спи след обед — въздъхна вдовицата и си оправи дрехите. — Заповядайте.

Тя тръгна отпред по стръмната вътрешна стълба нагоре, той отзад шеговито подпираше вдовицата с длани.

— Татко, ставай де!

Старецът скочи от кревата и блъскайки се още сънен в мебелите, радушно се втурна към Прохор.

— Гостенино драг!

— Виж какво… Утре заминавам за Питер… Искаш ли?

— Божичко!… Как да не иска? И на стареца му се живее. Той повече от двайсет години не е стъпвал в Питер. Ама той… Какво ще си приказваме!… Хем и конските му челюсти ще сменят с човешки.

— Готов съм. Съгласен съм. Прошенка! Прохор Петрович! — фъфлеше старецът едва ли не разплакан.

Прохор се огледа. Запаленото кандило разклащаше полумрака. Сребърните ковани ризи на иконостаса трепкаха. Налъсканият под блестеше. По диагонал е метната тъкана пътечка, червена на сини ивици. На кадифения стол спи рижав котарак, голям колкото лисица. По масите има покривчици, перденцата са колосани, на стената виси китара. Две пойни птички в две клетки. Чистота, уют. На Прохор му хареса. Сравни тая стаичка със собственото си жилище, където властвуваше Нина с нейния префинен, потискащ Прохор вкус, и спокойствието му за миг се помрачи. Прекалено сложна е тая Нина, тая светица, драка, моралистка. Тя потиска Прохор: тя е като фанатична игуменка в манастир, не му дава да се изправи в цял ръст.

Прохор се ядоса и изпусна въздух през ноздрите си. Да, той е сигурен, че би бил много по-щастлив с някоя ей такава проста като фасул, месеста жена.

— Молим заповядайте, поседнете — посочи миловидната Ана Инокентиевна креслото с пълната си бяла ръчичка.

А Инокентий Филатич извади от купичката с вода конската си челюст, извърна се към ъгъла, зина страшно и с напъване взе да натиква зъбите си на мястото им.

Но Прохор измънка нещо, нахлупи каскета си и закрачи с големи крачки към изхода.

Конят заподмята задник, побягна в тръс, понесе го, веждите на Прохор се раздалечиха, в очите му грейна съблазън: Питер, гуляи, свободен живот далеч от тая маниачка Нина.

В къщи го чакаха за доклад мистър Кук, освободеният Матвеев, механикът, двама десетника и началникът на електроцентралата.

— По дяволите докладите! От утре търсете за всичко инженер Протасов.

На бюрото му го чака телеграма от тъста.

„Заминавам Питер. Да се посъветвам с професор за пълнотата. Ще те чакам хотел «Мариински». Целувам теб, Нина, внучката. Баба й също ви праща много здраве. Работите слава богу вървят добре.

Яков Куприянов“

На другата заран Нина се цупеше. Но все пак на раздяла прекръсти Прохор, каза му:

— Докато си сам, бъди мъж, а не хлапак.

Инокентий Филатич с черно куфарче в ръката, придържайки с краищата на пръстите си издадените напред зъби, почтително се усмихваше и мърмореше:

— Тоист ще бъдем досущ като двама монаси.

 

 

След десетина дена в резиденция „Громово“ празнуваха откриването на църковно-енорийското училище, построено със средства на Нина. Трийсет и две момиченца и седемдесет момченца образуваха комплект учащи се. Момиченцата са с басмени тъмни роклички с бели пелеринки като пансионерки, момченцата с памучни панталони и куртки — всичко е ново, току-що облечено, шумоли и мирише на боя. Нина препоръча на децата да пазят униформите си, да ги обличат само за училище. Децата — с пръсти в устата — я слушаха усмихнати, по-смелите казаха:

— Хубаво, Нина Яковлевна, господарке, бъди спокойна, щом се върнем в къщи, ще ги съблечем.

Хитрушата Катя, любимката на Нина, се хвалеше на приятелките си.

— Мен от господарката не ме е страх, само от господаря ме е страх, той е караконджо. Когато го няма господаря, аз тичам по стаите с тяхната Верочка. Мама е готвачка у тях. Вчера ядохме господарска баница. Аз повръщах, щото преядох…

Всички се събраха в просторната зала на училището. Сред почетните гости са всички началства, дори и мистър Кук. Отсъствуваше само инженер Протасов — той изпрати на Нина бележка: болен бил. Иля Петрович Сохатих, страстен любител на всички видове тържества, дойде за молебена едва ли не пръв. Той е с колосана риза, с фрак и въпреки августовските горещини — с високи ловджийски валенки. Поклони се на господарката, наперено тракна токове като военен, пръв й подаде ръка и като посочи топлите си грамадни ботуши, каза с измъчен тенор:

— Извинявайте. Извънредно силен ревматизъм. Пардон!

Нина с интерес огледа комичната му фигура със затлъстяло коремче, силно прехапа устни и през целия молебен се смя на ум. Червеникавите навити с маша къдрици на контето падаха на полегатите му рамене, където по черното сукно се беше натрупал противен слой пърхот. Понеже никой не го беше предупредил за молебена, той от заранта се беше наял с чесън и от него смърдеше като от варен салам. Застаналият отначало зад него мистър Кук набърчи нос, прехапа устни и с погнуса се отмести настрана.

На първия ред — с изпъчен корем, с два медала и сабя — е приставът. Апоплектичният му къс врат се сливаше с раменете, на червения му тил имаше двойна гънка от тлъстини, иззад издутите му като възглавници бузи се подаваха буйните опашки на мустаците му. Зад него стояха двамата огромни жандарми — Пряткин и Оглядкин. Хитрата Наденка, силно пристегната в талията с корсет, ниско се поклони на Нина и като лекокрила фея грациозно заситни също напред, да застане до съпруга си.

Край Нина Яковлевна се въртеше един хубавец, инженер от съобщенията, Владислав Викентиевич Парчевски. Той на два пъти й подаде изтърваната кърпичка, поднесе й стол, хвърли килимчето под краката й, Нина усмихнато му благодареше с поглед. До Нина стои учителката Катерина Лвовна. Тя поглежда крадешком към вратата, чака някого, сигурно — Протасов. Но него го няма. Веждите на Кети се начумерват.

Когато началствата заеха местата си, пуснаха тълпата. Вратата запращя, хората нахлуха като каменна лавина в планината: с рев, шепот и писък — въздухът веднага се развали.

Започна тържественият молебен. Хорът пееше с въодушевление, но прекалено силно. Величественият отец Александър — с позлатен патрахил — поглеждаше крадешком диригента и клатеше глава. Но пийналият диригент, който бе успял да обърне по случай празника четири чашки перцовка, възприемаше обратно предупреждаващите жестове и всеки път, когато отчето погледнеше строго ревящия хор, даваше команда:

— Хайде сега! — Хорът изреваваше с цяло гърло, на децата им писваха ушите, пелеринките на момиченцата се разлюляваха.

Новопосветеният дякон, доскоро ковач при Громов, Ферапонт Дерябин, имаше неимоверен, но съвсем див бас. Той не бързаше да покаже гласа си докрай и провъзгласяваше ектениите с ниска октава, с трясък. Лицето му е тъмно, чорлите черни, плешивината бяла, носът пиянски, морав. Днес Ферапонт свещенодействува за пръв път. Групичката ковачи и чираци са дошли да слушат бившия си другар…

— Чувай го как реве… Пустият му Ферапонт! — възхитено си шепнеха те. — Гледай, гледай: кади!

Молебенът беше към края си. Въздухът в тая голяма стая вече не можеше да се диша. Отвориха прозорците. Пред училището се е струпала голяма тълпа. Чуваха се свирки, песни, глъчка, псувни. Някой се провикна под прозорците:

— Какво става, нас на трапезата ще ни поканят ли, ще ни почерпят ли с водка?

Стана нужда да затворят прозорците.

Отец Александър се изправи зад аналоя във величествената поза и се приготви да държи проповед. Стрина Ириния изхълца и започна да се промушва напред, за да чува по-добре уважаемия свещеник. Подире й, като се настъпваха по петите и бършеха носове с крайчетата на белите си забрадки, тръгнаха бабичките. Осемте баритона, двата баса и петимата тенори се запътиха вкупом към изхода — проповедта не ги интересуваше. По потните им лица се четеше решимост докрай да се борят с гласове с дякона. Предстоеше „многая лета“. Там щяха да му покажат те как се пее. Певците се вмъкнаха в стаичката на пазача и гаврътнаха за подсилване на гърлата си по две чашки водка.

— Ферапонт си е изгубил гласа в града, когато са го посвещавали — казваха те.

— Нищо подобно. Той, проклетникът, е хитър, пази си гласа за „многая лета“.

А в това време отец Александър ту картинно отмяташе цялото си тяло назад, ту се надвесваше през аналоя и се упражняваше в красноречие. Той спомена в проповедта си известното в края на миналия век Татевско селско училище на прочутия професор Рачински, обрисува идеалите, към които се е стремял този педагог, съобщи, че от неговото училище са излезли голям брой известни хора, между които и художникът Богданов-Белски.

— В училището е целият живот на народа, в училището е неговият дух и неговата светиня, в него е не само настоящето, но и бъдещето му, е казал покойният Рачински. Той се е старал да развива у децата дълбоко религиозно чувство, а след това да насажда в тях чувство за дълг и благожелателност, за приятелство и милозливост, а едновременно с това да развива у тях твърдост, издръжливост и самообладание.

Стрина Ириния и бабичките не разбраха от проповедта нито дума, но все пак от приличие зарониха сълзи. Нина слушаше с едно ухо — дразнеха я виковете на улицата. Кети благоговейно се секнеше тихичко в напарфюмираната си носна кърпичка. Приставът се пулеше и пухтеше. Мистър Кук преглъщаше слюнките си и опипваше в джоба си кибрита и пурата. А отец Александър не млъкваше.

Но ето че тълпата пред входа изведнъж взе да извръща: петимата тенори, двамата баси и осемте баритона се бутаха като глигани обратно към клироса. Веднага се разсмърдя на домашна водка. Басите погледнаха дякона, дяконът тях, басите се окашляха предизвикателно, окашля се и дяконът.

И ето — „многая лета“. Всички трепнаха, наостриха уши. Чираците и ковачите високо се окашляха.

Свещеникът се обърна към народа, вдигна високо пред себе си позлатения кръст, замря в очакване. Дяконът застана с лице към него. Между тях имаше само един широк свещник, набучен със запалени свещи.

Дяконът отметна леко глава назад, размърда рамене и започна „многая лета“ на целия царствуващ дом. Хорът ревна дружно и свирепо. Отец Александър благославяше богомолците с кръста на три страни.

Дяконът още повече отметна глава, престъпи на десния си крак, пак размърда рамене и като издигна гласа си с два тона, зарева „многая лета“ на правителствуващия синклит, на военачалниците, градоначалниците и на цялото христолюбиво войнство. Заглушавайки дебелия рев, хорът поде с напъване и силно. Отец Александър пак взе да благославя присъствуващите с кръста. Дяконът със затаена злоба погледна към клироса. Целият хор му отвърна с нахален, горд от победата поглед.

Очите, вратът и цялото лице на дякона се наляха с кръв, той отстъпи една крачка, изпъчи корем, повдигна рамене и нарушавайки от разсеяност правилата на благолепното поведение, подпря юмруци на кръста.

— На строителката на тоя д-о-ом, на болярката Нина Яковлевна Гро-о-о-омова… — страшно зарева той като двайсет лъва и пламъчетата на многобройните свещи също като жълти цветя, духнати от вятър, трепнаха и се наведоха на една страна. Дяконът се надигна на пръсти, целият се затресе от напъване и ужасната му уста зина като смъртоносното дуло на огромен топ. Думите изхвърчаха от огнедишащите му гърди като лава. — И на всички православни христия-а-аани!… Мно-о-о-гая!! Ле-е-е-та-а-а!!!

При възгласа „многая“ — всички свещи до една отчаяно припламнаха и угаснаха едновременно. А последната дума екна като гръмотевица. Стъклата с черчеветата задрънчаха. Дяконът замахна с лакти, изпусна всичкия въздух от дробовете си и отведнъж стана по-нисък и по-слаб. Оглушалата тълпа, скована от учуден страх, отвори уста. Две дечица по ризки се пльоснаха на пода с меките си дупенца и се разплакаха. Мистър Кук затули уши с длани и приклекна. На клироса хорът в отговор ревеше многогласно „многая лета“, ала никой не го чу — всички стояха като парализирани, бяха оглушали. Яростният бас на дякона беше разтърсил въздуха и извън стените на училището: цялата тълпа се стече под прозорците, захлопа на заключената врата, завика:

— Пуснете ни да послушаме! Ей, стопани!…

Отец Александър едва сега дойде на себе си; загледан с мистичен трепет в живия, по някакво чудо не умрял от разрив на сърцето дякон, той съвсем се беше заплеснал и затова с неподобаваща му припряност започна да благославя хората с кръста. Пръв целуна кръста дяконът. Свещеникът му прошепна:

— Феноменално! В Исакиевската катедрала, в столицата ти е мястото, Ферапонт. Благодаря ти!

Подир дякона започнаха да се приближават към кръста всички големци.

От клироса поведоха под ръце към болницата главния бас, сипаничавия мазач Абрам Бухов. По време на „многая лета“ той се престара и така настървено зина, че долното му чене се откачи, а в гърлото му нещо изпука. Устата му остана широко отворена и не можеше да се събере. От изпулените му очи течаха сълзи. Той се напъваше да каже „за вярата пострадах, братя“, ала вместо думи излизаше само животинско мучене.

Големците се запътиха на закуска в дома на господарката. Огромният дякон Ферапонт в центъра — с цяла глава по-висок от всички — се клатушкаше като мечок. Неизстиналото му от напрежението лице е бакъреночервено, дясното му око е полузатворено; широката като на щука уста е странно изкривена.

През готовата за скандал работническа улица важните гости вървяха безмълвно, припряно… Няколко любопитни чираци и ковачи изпревариха гостите, за да се поклонят почтително на дякона. Дяконът по военному допря два пръста до широкополата си шапка и дебело се окашля: „Ка-хъ!“ Ковачите свиха в пряката уличка, чираците се върнаха, пак смъкнаха каскетите си и пак се поклониха на дякона. „К-ха!“ — изкашля се дяконът и плю.

На стъпалата посрещаше гостите чевръстата камериерка Настя.

А там, край училището, зяпачите още очакваха обед и черпня. Поне нещичко, барем по една чашка, ама не! Зяпачите мрънкаха.

Щом Прохор замина за Питер, Филка Шкворен излезе от релсите. Половината от „свитата“ буца злато той тайно продаде на Наденка, другата половина — на Инокентий Филатич. Той е с червена атлазена рубашка, с жълти копринени бездънни гащи, с лачени ботуши, на главата си е наложил три шапки една върху друга; сламена, сива и филцова черна. Под очите му има отоци: по-големият е синкавозеленикав, по-малкият — кървав.

— Громови! Князе, царе — вдигаше той врява. — Свиди ли ви се да почерпите народа с водка? Ей, дребни риби, нищожества, тръгвайте с мен!

Той мъкнеше подире си по прашния път двайсетметрово въже, по него бяха навързани безброй шишенца от по сто, сто и петдесет и триста грама водка.

— Трийсет и седем литра са, точно до грам. Хайде с мен на хлад! Мезе донесете, сирене, шунка! Аз обичам хората…

Дрънчащата чудесия святка на слънцето със стъклените си люспи, трополи и се гъне като невиждан дракон. Тълпа възрастни и деца с угоднически смях и подвиквания весело вървят в крак с пияния Филка Шкворен.

— Кръвопийци! — разтърсва каторжникът юмруци и белите му кожени ръкавици пращят по шевовете. — Кой се трепе, за да трупат те пари? Ние. Тъй ли е, дрипльовци, или не е тъй?

— Тъй е, Филип Самсонич, правилно — преглъща лиги и фъфли тълпата.

— Не си познал, Громов! — заплашва пияният. — Да не мислиш, че ми е жал за парите? Аз живота си не жаля, а парите — пфу! — Той дръпна новия си златен часовник, тръшна го о земята и яростно го направи на парчета с ток. — На̀, на̀…

Тълпата ахна, падна в праха и около часовника започна бой.

— Стойте, глупчовци! Всичко ще стане наше, всичко! Да ми хвръкне главата, ако не е тъй… — крещеше Филка Шкворен.