Вячеслав Шишков
Угрюм река (65)

9

Прохор Петрович очакваше всеки ден да пристигне землемерът. Скоро след разузнаването, което направиха двамата с Филка Шкворен, предприемчивият Прохор организира втора рекогносцировка. Тя бе подготвена както трябва. В нея влизаха: завеждащият техническата част на мина „Достан“ минният кондуктор Петропавловски — човек на години, с опит, когото Прохор бе повикал от Урал; десетникът по експлозивните работи Игнатиев; студентът от последния курс на минния институт Образцов — талантлив геолог. Освен туй един старец на близо седемдесет години, бивш златотърсач, дядо Нил. Освен туй Филка Шкворен, също като специалист, освен туй фелдшер в случай на нещастие и дванайсет работника. Прохор покани и Протасов: той е универсално образован и много добре познава минното дело. Но Протасов отказа категорично: той и без друго е затънал до гуша в работа, не може да зареже предприятието на произвола на съдбата — няма да дойде.

Групата потегли за тайгата на коне. Вързани за врата водеха два обречени на заколение елена.

Предния ден, надвечер, при Прохор в кулата дойде приставът.

— А мен няма ли да ме вземеш със себе си, Прохор Петрович?

— Не.

— Грешиш! Аз познавам тия места. Интересува ме там една работа. Не там, а на около петнайсет версти, в самия пущинак.

— Каква работа?

Лицето на Фьодор Степанич стана тайнствено, той неизвестно защо притвори прозореца и се приближи до Прохор.

— Тая работа е една къщурка — каза той шепнешката и опули очи.

Сърцето на пристава тупкаше толкова силно, че полицейските копчета с орли на униформената му куртка подскачаха.

— Е? — небрежно попита Прохор. Той знаеше, че има пред себе си враг, шантажист и негодник, приставът ще приключи разговора с нахално просене на пари назаем.

— Тайна къщурка на една непристъпна скала… Дотам само птица може да долети — шепнеше приставът; той нарочно говореше шепнешката, за да не трепне от вълнение гласът му. — Щеше ми се да проуча кой нехранимайко живее там.

— Знам я тая дяволска къщурка. И знам кой живее там.

— Тъй ли?! Аз пък не знам.

— Не знаеш ли? — погледна го с присвити очи Прохор. — А би трябвало да знаеш. Нали си власт. И изобщо ти не си особено енергичен. Не е зле на твоето място да дойде някой по-млад човек… Предприятието ми се разширява, работниците започват да стават дръзки…

— Всъщност там живее един циганин… — прекъсна го приставът; той съвсем не очакваше, че разговорът ще тръгне в такава неприятна насока. — Ама кой е тоя циганин — засега не ми е ясно. Намислил съм да взема десетина стражари, да завардя скалата с къщурката и да пипна тоя разбойник!

— Циганина ли?

— Да, циганина.

— А той няма ли си циганка? И освен нея — едно джудже?

— Е, туй не знам. Каква циганка?

— С брадавичка… до лявото ухо.

Приставът стоеше надвесен над Прохор, опрял на бюрото юмруци.

— Ти все се шегуваш. — Очите му се отместиха виновно, той отиде до прозореца, отвори го и започна да вдишва дълбоко освежаващата вечерна прохлада. Раменете и гърбът му играеха, той трепереше.

Вълкът легна в краката на господаря си и тропна три пъти с опашка.

Фьодор Степанич се обърна към Прохор и му каза със стегнат прегракнал глас:

— Не си прави шеги с мен, Прохор Петрович.

— Че аз не се шегувам — спокойно му отвърна Прохор; той правеше с червен молив бележки по някаква ведомост, сякаш за да подскаже, че по-нататъшният разговор с пристава никак не му е интересен.

Но приставът е упорит.

— Нахлуваш в мое отсъствие при жена ми — започна той, като често мигаше с подутите си от пиене очи. — Постъпваш като таен агент, като най-долен копой. Заплашваш Наденка с някакъв глупав протокол… На какво прилича това? А? Кажи ми, на какво прилича това?!

— За теб протоколът може да е глупав, но за мен не е… Стойността на двайсет фунта злато съм ти я писал в сметката…

— Благодаря… Благодаря… — Приставът заби глава напред, прехапа подскачащите си устни, с дясната ръка се хвана за облегалката на канапето, с лявата приглади назад рунтавите си мустаци. — Да допуснем, че е така, да допуснем, че аз съм крадец и мошеник. Но откъде-накъде това злато да е твое?

— То щеше да стане мое — все така спокойно, с престорено невнимание към думите на пристава отговори Прохор, като не преставаше да прелиства ведомостта.

— Ах, тъй ли?! Щяло да стане твое, щяло да стане твое? Но защо? Признай си! Защото си мошеник, защото си разбойник, тъй ли? — сякаш с картечница изстреля приставът.

— Не. Аз съм просто търговец. Филка Шкворен щеше да го донесе и да ми допродаде. А сега… — и Прохор разпери ръце, все още без да вдига очи към пристава.

Приставът се овладя, надигна се, сложи ръце на гърба си и с предизвикателна усмивка заклати тежкото си тяло.

— Прохор Петрович — каза той с официален тон, — аз все пак бих ви помолил да не си правите шеги с мен…

— Че аз не се шегувам — пак повтори Прохор.

— Вие сте в ръцете ми, Прохор Петрович…

— А вие сте в моите…

— Само ако река… Знаете ли какво ще стане?… И от работите, и от предприятията ви помен няма да остане…

— Да, но и вие няма да прокопсате. — Прохор отмести настрана ведомостта, взе друга, започна да отмята цифрите на сметалото.

— Аз ще ви предам, ще ви разкрия, ще ви натикам в каторгата.

— И аз вас…

— Пет пари не давам! Аз ще направя каквото съм намислил и ще си тегля куршума…

— И аз… Ах, как ми пречите… — намръщи се Прохор.

Приставът изнемощял седна на канапето — коремът му легна на коленете, — преви се, затули лице с длани и завъздиша шумно. Тогава Прохор му хвърли един поглед. В сърцето му трепна чувство на превъзходство над тоя затлъстял бик. Затрака още по-силно със сметалото. Пръстите му изтръпваха, работеха неточно: той анулираше крайните резултати, пак започваше да трака със сметалото.

— А как бихме могли да работим с теб. Ех, Прохор Петрович…

— Какво? Какво каза?

Приставът избърса очите си с носна кърпичка, изпъшка, изсекна се и повтори фразата си. Прохор вдигна глава, между веждите му като удар от брадва се зачерня вертикална бръчка.

— Какво, какво?… — Той улови една пчела и й откъсна главата.

— Бихме могли да работим задружно, като добри приятели. Нито страх, нито нищо. Бихме могли като царе да си живеем. И… тогава никой не може да ни спре!

— Ни-ко-га! — Прохор с всичка сила захвърли молива и стана. Вълкът също скочи. — Остави ме… Моля ти се… Моля ти се — в припадъчна спазма изхърка Прохор.

Приставът изтръпна. Той махна с ръка, тръгна страхливо към вратата и все не можеше да напъха носната кърпа в джоба си, яростният поглед на Прохор изхвърли врага от кулата.

 

 

Беше неделя. Андрей Андреич Протасов се разболя. Всъщност болестта му не беше кой знае каква — болеше го глава, термометърът показваше трийсет и седем и три. Колко жалко, че фелдшерът замина с Прохоровата експедиция. А доктор в резиденцията нямаше; колкото и да настояваше Нина, Прохор не скланяше: „Ние с теб сме здрави, а на работниците и конски доктор им е много.“

Катерина Лвовна се стесняваше да ходи сама при Протасов. Отидоха двете с Нина. Когато ги покани да влязат, Анжелика се нацупи и каза с раздразнение:

— Андрей Андреич е болен.

Протасов с кожена куртка седеше на бюрото си в кабинета и щудираше историята на френската революция; подчертаваше някои абзаци, правеше си извадки от книгата.

Щом влязоха жените, той скочи бързо, извини се за тоалета си. Катерина Лвовна му подаде букет от градински цветя, а Нина бързо забоде на куртката му една роза.

— На мен по ми подхождат шиповете, отколкото розите — направи опит да се пошегува той; винаги се чувствуваше неудобно в женска компания.

— Защо сте толкова див, Андрей Андреич? — попита го Нина. — А аз ви водя годеница.

Катерина Лвовна изви очи нагоре, взе да маха с напарфюмираните си ръчички.

— Ах, Нина! Ти все ме караш да се засрамвам!…

— Аха, аха! — засмя се Протасов. — Вие не отричате май? Значи, какво? Значи, наистина сте годеница?

— Ах, какво говорите, какво говорите! — уплаши се Катерина Лвовна и погледът й зашари из стаята.

— Какво, огледалце ли ви трябва? Заповядайте. — Андрей Андреич извади от чекмеджето на бюрото си едно малко огледало и сръчно й го подаде.

— Не, не, за какво ми е? — смути се Кети, опипа прическата си и веднага се залепи за огледалото.

Протасов нареди на Анжелика да сервира кафе.

Кети беше очарователна: тя блестеше със зрялата си младост, с розово-мургавите си бузи, с подредената си във висока прическа черна, лъскава коса. Имаше тъмни очи, строги прави устни, изящен нос. Ако не беше общият студен израз на възслабото й лице, би могла да мине за красива. Протасов беше я кръстил „Кармен“. Тя недоумяваше — похвала ли е това или упрек и когато той я наричаше така, винаги се усмихваше въпросително.

Докато си пиеха кафето, поведоха обикновен интелигентски разговор с горещи спорове и словесно заяждане. Говореха за Толстой, за Достоевски. Нина повдигаше неразрешими въпроси, като например: защо в живота царува властта на злото, защо зиме по ливадите не цъфтят цветя, или наивно се отдаваше на отегчителни мечти за „мировата скръб“.

Протасов тъкмо беше поел в гърдите си въздух, за да стовари върху Нина своя обичаен скептицизъм, когато Кети набърчи нос, погледна в чантичката си, каза: „Ах!“ — а после се втурна към прозореца и се разкиха шумно.

Инженер Протасов бързо отгатна причината за смущението й, веднага й подаде една извадена от скрина носна кърпа.

— Мерси… — Бузите й пламнаха. — Ах, какъв сте!… Какъв сте…

— Какво?

— Чудесен!

Инженер Протасов разроши късо подстриганата си коса, усмихна се и каза:

— От нашите вятърничави разговори вие май хванахте хрема.

Очите на Нина също се усмихваха, но от тяхната усмивка лъхаше изпитателна отчуждена студенина.

— Какво четете, Протасов? — въздъхна тя и се премести на канапето.

— История на френската революция.

— Как не ви мързи?! — небрежно подхвърли Нина и присви очи.

— Но защо? В миналото се намират кълновете на бъдещето. — И. Протасов седна. — Не е зле от време на време да се прави преговор.

— Аз мразя революцията — все още зачервена от неудобство, се обади Кети. Гласът й — нисък контраалт — звучеше твърдо, мъжествено.

— И аз. Аз се страхувам от нея — каза Нина и преметна крак връз крак. — Вие сте толкова образован, изтънчен — нима можете макар и малко да съчувствувате на революционерите?

Протасов отметна глава, позамисли се, каза:

— Извинявайте, Нина Яковлевна… Хайде без разпити. А ако искате да знаете, да, аз вярвам в неизбежността на революцията, очаквам я и знам, че тя ще дойде.

— Не мисля… Не мисля… — вглъбено каза Нина.

— А вие помислете!

— Моля ви се, без иронични подмятания.

— Това не е иронично подмятане, а приятелски съвет. А всъщност какво толкова има да се страхувате от революцията? Всеки честен човек трябва да я приветствува, а не да се страхува от нея. — Протасов погледна Нина с въпросително присвити очи и започна да се люлее в креслото. — Макар че вие сте наш идеен или, по-точно, наш класов враг…

— Ах, така ли? Ваш?!

— Извинете. Не наш, а мой, мой идеен враг, защото аз… не принадлежа към никоя революционна организация и мога да говоря само от свое име…

— Извинявайте, Протасов… Предговорът ви е много дълъг. По-добре ми кажете, в какво ще се изразява нашата революция, нашата, нашата, революцията на един див, ожесточен, впиянчен народ?… Как ще протече тя?

— Горе-долу както във Франция. Чели ли сте?

— Да. — Нина размахваше чантичката си като махало и от нямане на друга работа наблюдаваше движението й. Но в сърцето й се надигаше яд.

— Имало е един мислител, струва ми се, Маколей — започна Протасов. — Да, да, Маколей. Та той сравнявал свободата с тайнствена фея, която се появявала на земята в страшния вид на въстания, революции и бунтове. За оногова, който не се оставял да го излъже външният вид на феята, който я приласкаел, тя се превръщала в прекрасна жена, изпълнена със справедлив гняв към поробителите и с милост към потиснатите. А тръгналите да се борят с нея тя обричала на гибел.

— Утопия, утопия! — викаше Нина. Чантичката изхвръкна от ръцете й, описа дъга и се блъсна в стенната печка — разпиляха се пудриери, мазила, носни кърпички, фиби. — Никаква революция няма да стане у нас, не може да стане.

Протасов с пъшкане събираше разпилените по пода дреболии.

— Вие, Нина Яковлевна, сте абсолютно сляпа за настоящето, за това, което става в Русия… Още веднъж ме извинете за моята рязкост.

— Нищо, нищо, моля ви се! — Обидената Нина се разсмя сърдито, после изведнъж стана сериозна, изкашля се и както се оправяше пред огледалцето, каза: — Аз не вярвам в революцията, не вярвам в нейната плодотворност за народа. Аз признавам само еволюционното развитие на обществото. Да вземем например века на Екатерина. Нима това не е…

— Да, да — прекъсна я инженер Протасов и пак се хвана за слепоочията: главата му бучеше. — В споровете, най-вече жените, винаги се позовават на либералните монарси от осемнайсети век, на Фридрих II, на Йосиф II, на „златния“ век на Екатерина. Но… тия управници никога не са били искрени в реформите си; те ловко са използували съвременните им философски доктрини с едничката цел да утвърдят в своите държави деспотизма.

— Как така?!

— Да, да… Какво? Искате да се позовете на кореспонденцията между Екатерина и мъдрия старец Волтер, нали? Но нали тя, вашият кумир, докато си е кореспондирала с Волтер, е преследвала най-безмилостно онези свои поданици, които са го четели…

Протасов с яд усети, че напразно е повел тоя разговор с жените. Нина повдигна към него дясната си вежда, ъгълчетата на устните й трепнаха. Катерина Лвовна беше намръщила вежди и прелистваше техническия справочник на Хюте.

Температурата на Протасов непрекъснато се покачваше. По бузите му изби рязка червенина. Нина Яковлевна беше готова да си тръгва, ала искаше да се помири с Протасов с някакъв неутрален разговор.

— Слушайте, Андрей Андреич, миличък… Вие отдавна се канехте да разкажете на нас с Кети за златодобива…

— Ах, да! Ах, да! — оживи се Кети.

— Ама от самото начало… Ето, да речем, в тайгата…

— Тайгата — подхвана Кети и облиза устни.

— Тайгата — каза и Протасов.

— Ето в тайгата… В тайгата идват хора… Кажете ни, как определят те кое е злато? Изнесете ни една лекция…

— Моля. — Инженер Протасов стана и започна да ходи, тътрейки по пода меките си пантофи. — Златодобивът се състои от три рязко разграничени стадия на развитие: издирване, проучване и разработка. Записахте ли си? — Той се усмихна сам на себе си и каза: — Извинявайте. Свикнал съм от Урал, там провеждах курсове…