Вячеслав Шишков
Угрюм река (64)

8

Главният инженер на предприятието на Прохор Громов, Андрей Андреич Протасов, живееше на горния етаж на дървената двуетажна господарска къща. Бяха му отделили три стаи с кухня, баня и слугинско помещение. Господарят би дал на Протасов и целия етаж, и цялата къща, толкова го ценеше и уважаваше, но Андрей Андреич беше ерген, водеше много скромен живот и сам си избра тази квартира.

За кухнята си имаше готвачка, Секлетиня, а за прибиране на стаите нещо като камериерка, една млада полякиня с много бяла кожа, Анжелика.

Стаите са светли, просторни, всичките гледат на юг. Те поразяват с чистотата, белотата и спретнатостта си. Стените блестят от бялата блажна боя, боядисаните подове лъщят. На големите прозорци и на вратите няма нито пердета, нито завеси. Мебелите не са нито много, нито малко. Те са изработени от кедрово дърво по чертежи на Протасов в Громовата дърводелска работилница. В основата на техния стил е залегнала праволинейността. Тя отразява характера на автора им. Стените са голи — поне една финтифлюшка да беше заковал Андрей Андреич, я рисувана чиния, я нещо друго, ама не, стените са девствени, целомъдрено оголени. Само в кабинета виси пастелен портрет на майка му в старинна позлатена рамка от времето на Павел, голяма, дълга два аршина фотографска панорама на уралските заводи, където служеше преди десетина години инженер Протасов, и още един портрет — хелиогравюра на Карл Маркс, изработена в Лайпциг. И нищо друго.

Библиотеката е обемиста. Книгите не са много, но между тях може да се намери всичко, необходимо за един културен човек, попаднал в такъв пущинак. В Урал Протасов, когато беше по-млад, имаше колекция от редки строгановски икони. Той ги подари на местния уралски музей, а една староверска северна икона донесе тук и я подари на Нина Яковлевна Громова. В кабинета му има пиано „Шрьодер“, Андрей Андреич доста прилично изпълнява „Марсилезата“ и „Интернационалът“. Той изобщо обича да си дрънка на пианото. Когато дойде пролет, когато под слънчевите лъчи звъннат капчуците и гората захване да се събужда, душата на инженер Протасов също започва да кипи като младо вино: тогава той по цели часове свири „Снежанка“. Обича да пее, ала няма слух; Нина Яковлевна му се присмива: „Ревете като магаре“.

На широкото му бюро, чисто, незатрупано с чертежи и книжа като на мистър Кук, има няколко снимки, между тях — една на Нина Яковлевна Громова с бална, много деколтирана рокля. Този портрет с бронзова рамка инженер Протасов се старае да държи в центъра на останалите снимки, а Анжелика, когато подрежда бюрото му, всеки път гледа да я премести по към края. Тя я отмества, той я връща.

В подобна бронзова модерна рамка е портретът на младата учителка Катерина Лвовна. Той стои до портрета на Нина. Но всеки път, когато тук идва Нина Яковлевна, което се случва много рядко, тя винаги отмества портрета на Кети някъде настрана. Тълкувайки по своему тая маневра, инженер Протасов, щом Нина си отиде, все пак възстановява статуквото между портретите. И двата портрета пак са един до друг. Ние засега не знаем на коя от тези жени е отделено по-главно място в сърцето на инженер Протасов, но сигурно и двете имат в това сърце свой приют. Виж, за това можем да гарантираме.

Налага ни се да издадем още една тайна, но ни се струва, че с това няма да навредим на инженер Протасов. Ако човек приклекне на пода на кабинета, в ъгъла между голямата стенна печка и стената може да забележи от двете страни на една от кахлите на печката две съвсем малки дупчици. В тях могат да се пъхнат специални телчета със закривени краища и да се извади внимателно кахлата. Тогава се отваря една не много голяма наистина, но напълно достатъчна за пазенето на нелегални материали камера. В тая тайна камера има какво ли не: брошури, хектографски отпечатъци от позиви, прокламации, разписки за събиране на партийни пари, писма.

По-голямата част от тези нелегални материали пристигаше и пристига от Питер, от Москва, понякога дори от чужбина. Разбира се, не по пощата, а тайно, по сигурен човек. Например пристигне някой повикан по препоръка на Протасов чертожник, техник, шлосер, акушерка и…

Преди време дойде да събира милостиня един монах, впрочем — не монах, а божи човек. Прашен, изморен; на младото му лице с малка брадичка беше изписано престорено благочестие. Домъкна се в кабинета, прекръсти се към Карл Маркс, въздъхна:

— Андрюхин вие ли сте? — попита той Протасов.

— Какво ще обичате?

— Писъмце ви нося.

Инженер Протасов прочете на бърза ръка писмото, усмихна се, каза:

— Седнете, другарю — и заключи вратата.

Божият човек остави в ъгъла тояжката си, развърза торбата със зашит отгоре й мушамен кръст и подаде на Протасов цял куп брошури, книжа и хартийки.

В торбата освен един чифт бельо имаше малки иконки, кръстчета, шишенца с целебно масло от свети мощи, памук против зъбобол, кръгли камъчета от река Йордан. И божият човек, и Протасов се засмяха тихо, като погледнаха всичко това.

— С железницата пътувах, а от железницата четиристотин версти пеш трябваше да вървя, с тая благодат се прикривах. Е, пътем внушавах едно-друго. В Спаское насмалко не ме заведоха при полицейския началник.

— Какво става по фабриките? И изобщо…

Странникът разказа на Протасов доста неща. Работническото движение в двете столици, в Урал и на юг укрепва. Имало е стачки, тук-там е имало разстрели. Селото също очаква земя и свобода. На Държавната дума вече никой не се надява: празни приказки и игра на опозиция. В двореца се е вмъкнал Гришка Распутин, сибирски мужик, конекрадец. Тронът се люлее. Цар Николайчо ще се побърка от страх. С една дума, революцията ще избухне всеки момент. Но вие прочетете най-новата литература, сам ще се убедите…

Протасов се усмихваше радостно, чорлеше косата си, търчеше из кабинета, пушеше цигара след цигара.

— Михайлов в Питер ли е?

— Там е, там е. В Путиловския.

— А вие кога се връщате?

— Не бързам. Първо ще се повъртя между вашите работници към една седмица, после ще прескоча до държавния завод, оттам — ще обиколя железопътните депа. Още три явки имам. А утре при вас ще дойде Александър, едно младо момче. Той ще преспи у техника Матвеев. Ще дадете на туй момче парите, колкото сте събрали, той още утре потегля за Русия.

— Имам да предавам четири хиляди рубли.

Късно вечерта инженер Протасов заведе божия човек в кухнята, каза на готвачката:

— Нахранете отец Генадий с каквото е дал господ. А после му постелете някъде един сламеник, може и в банята. Нека преспи.

Протасов се върна в кабинета си, до втори петли преглежда донесения му от странника материал, написа с подправен почерк няколко писма за Александър и си легна да спи.

А отец Генадий апетитно си хапваше в кухнята и разясняваше на жените светото писание.

Тази среща в квартирата на Протасов стана съвсем наскоро. Отец Генадий прекара в резиденцията близо седмица, очарова със светостта си Нина Яковлевна, с чието благочестиво странноприемство се ползува три денонощия, крещеше на Прохор Петрович, чукайки по паркета с тояжката си:

— Изверг си ти, изверг!… Не се грижиш за работниците си… Като свои деца трябва да ги чувствуваш… А ти какво им даваш, как ги храниш, в какви съборетини ги държиш?… Злодей си ти! И аз благо, еловия няма да ти дам…

— Много ми е изтрябвала — хладнокръвно му отговори Прохор и за да не вдига пред жена си скандал, излезе.

По-нататъшната съдба на божия човек е такава. Той обикаляше работническите жилища, къщите на селяните, проповядваше „словото божие“, здравата ругаеше Прохор Петрович зад гърба му и с намеци призоваваше работниците да вдигнат стачка. По заповед на Прохор приставът хвана монаха, заведе го в къщата си. Но отец Генадий се разприказва толкоз благочестиво, че Наденка искрено се разчувствува и чак се просълзи. Отец Генадий бе пуснат да си върви по живо по здраво, а приставът докладва на Прохор, че монахът е бил наклеветен. Къде ли е сега тоя тайнствен скиталец, инженер Протасов не знаеше, а и на нас не ни е известно.

Известно ни е следното.

През август една събота късно вечерта инженер Протасов си облече мушамата и каза на Анжелика:

— Отивам на заседание в кантората. Ще се върна късно. Недейте ме чака, легнете си.

— Вечеря да ви оставя ли?

— Една чиния кисело мляко.

Беше тъмно. Пияните джапаха като призраци по локвите. Протасов извървя, лутайки се, близо цяла верста, спря се до една недостроена селска къща и започна от време на време да намига в тъмното с джобно електрическо фенерче. Изпуши една цигара, запали втора. Някой започна да се приближава крадешката към него. Протасов мигна три пъти с фенерчето. Тогава човекът с уверена походка се приближи съвсем близо до Протасов и тихо го попита:

— Вие ли сте, ваше високородие?

— Как не ви е срам, Василиев — също тъй тихо му отвърна Протасов. — Как не ви е срам?

— Извинете… Навик… Да вървим, другарю Протасов. По-смело вървете след мен… Аз знам пътя.

Тръгнаха, хващайки се за плета, за да не паднат в локвите, на два пъти прескачаха огради, прекосиха врязалата се сред къщите като клин тайга, слязоха в долината на една малка рекичка, свиха към низината, където имаше голяма, за сто души, изоставена барака. Сега в нея живееха само смокове и прилепи. От време на време тя даваше подслон на „свободния университет“ (според израза на техника Матвеев) за революционно настроените работници. Мястото беше затънтено, безопасно.

Андрей Андреич предпазливо слезе по стъпалата в бараката и потъна от един мрак в друг: мъждукаше съвсем слаба светлинка. Никой не забеляза идването на Протасов: тъмнината дишаше равномерно, тъмнината слушаше какво говори техникът Матвеев.

— По такъв начин виждате, другари, до какво доведе стачката от деветстотин и пета година. Това беше първият етап, първият пожар на руската революция. Кога ще дойде вторият и последен етап, ще покаже бъдещето. Но можем да смятаме, другари, че ще настъпи скоро.

Матвеев говореше тихо, бавно, с паузи след всяка фраза, за да даде на работниците време да вникнат в значението на думите. Главата и лицето му са гладко избръснати, той е отпуснат, бузест, целият някак заоблен. На трийсет години е.

— Другарю Матвеев! — чу се един глас. — Миналия път беше обещал да ни разкажеш по-подробно как са екзекутирали първомартенци. С една дума, как е започнала цялата работа и как… Много ни е интересно.

— Сега — обади се техникът Матвеев, наплюнчи крайчетата на пръстите си и махна нагара от свещта. — Значи, другари, работата е станала така…

Светлинната заблестя по-щедро. Протасов се вгледа в лицата на насядалите кой където види работници. Те бяха близо петдесет души. Млади, възрастни, има и двама старци — един изгребвач на шлеп и нощният пазач на кея — Нефед Кусков. Нито хлапета, нито жени. Събранието се състоеше от пратеници на всички артели от предприятията на Громов. Отделни беседи по работните места, понякога и скришом в бараките се провеждаха и преди това. Но такова организирано събрание на избрани представители — като опит — се правеше за пръв път. Неслучайно тая нощ е поканен лично инженер Протасов. Той се ползуваше с голямо уважение сред масите, макар че действуваше винаги задкулисно, тайно. Но работниците се досещаха кой стои на дъното на всичко и вярвайки, че Протасов е на тяхна страна, се чувствуваха силни, способни да надвият врага.

— В ъгъла е седнал, в ъгъла е седнал… Ей го, ей го, той е — зарадвано си зашепнаха работниците, кимайки в тъмното с глави към Протасов, а старият Нефед чак се просълзи, дълбоко се поклони на Протасов и каза разчувствуван: „Благодарим ти, господарю.“ Той произнесе тия думи тихо, без изобщо да се надява, че Протасов ще чуе гласа му, ала ги изрече от сърце, от душа. На стареца му идеше да разцелува „господаря“, идеше му да го стисне в признателна прегръдка: кога друг път е ставало такова нещо — лично главният инженер да им дойде на крак, като баща при синовете си. Да се смае човек!…

А техникът Матвеев говори ли, говори. Шепненето стихна.

След като завърши сказката си по история на революционното движение в Русия, Матвеев си погледна часовника, попита:

— Няма ли някакви въпроси, другари? Може би в беседата ми е имало неясноти. Питайте. Ще си поприказваме.

— Въпроси, разбира се, има — каза младият шлосер Пьотр Доможиров, най-прилежният ученик в тайния просветен кръжок. — Само че сега хайде да ги оставим настрана, могат да изчакат. Но ето че виждаме личността на Андрей Андреич. Освен туй знаем за какво е дошъл тук. Желателно ни е да изслушаме другаря Протасов.

— Молим! Молим!… Желаем! — раздадоха се малко необичайни ръкопляскания, мнозина работници не разбираха значението им, но също започнаха да ръкопляскат. Всички се размърдаха, завъздишаха, по всички лица грейнаха усмивки.

Протасов говори, застанал прав до догарящата свещ.

— Другари! Значението на стачките у нас и на Запад, тоест сред другарите-пролетарии в чужбина, ви разясни другарят Матвеев. Стачките са сигурно оръжие, но то е убийствено за господарите само в случай, че между стачкуващите работници съществува единодушна взаимна подкрепа, здрава дисциплина и непоклатим стремеж да постигнат целите си. А освен туй, другари, трябват пари за живеене. В чужбина за това съществува специален стачен фонд, капитал. А вие с такъв капитал не разполагате, пък и не бихте могли да разполагате. Вярно е, че аз и някои мои другари бихме могли да ви окажем известна помощ, да речем, някъде към пет хиляди. Но това нищо не е, тая сума няма да ви стигне и за една седмица.

— То ако е за една седмица, криво-ляво ще изкараме с яденето! — възбудено се развикаха работниците. — Жените си ще пребъркаме, всички кьошенца ще претършуваме! А втората седмица и гладни можем да седим.

— По-тихо, другари, по-тихо!

— А на третата седмица ще хванем господаря за гушата и ще почнем да му пием кръвта…

— Другари! — звънко прекъсна шума инженер Протасов. — Да няма никакви насилия! Това е първото условие. Сами революция не можем да вдигаме — силиците няма да ни стигнат. В противен случай… Знаете ли какво може да стане с вас?

— Знаем, знаем!

— Сега си помислете. Борбата може да се окаже продължителна. Пари нямаме, здрава организация още нямаме. Не се съмнявам, че тук незабавно ще докарат казаци, за да се разправят с вас. А вие нямате с какво да се съпротивявате. Вие сте с голи ръце! Юмрукът не върши работа. А господарят е жесток, упорит. Може да се стигне до стрелба. Ето, казах ви каквото трябваше. Сега си помислете добре, посъветвайте се с другарите си работници и ни дайте отговор.

Настъпи мълчание. Работниците се споглеждаха. Лицата им станаха сухи. Протасов се уплаши да не би сред работниците да се разлее униние, каза:

— Аз ви описах най-лошото, което може да се случи, другари. И ми се струва, момчета, че ви стреснах. Но това в никакъв случай не влизаше в сметките ми. Разбира се, няма какво толкоз да се страхуваме. „Който се бои от вълци, да не ходи в гората.“ Работата стои така. В случай на сполука вашата стачка толкова силно ще удари господаря по джоба, че той бързо ще се предаде. Аз лично съм за стачката, момчета.

Протасов седна. Стана да говори шлосерът Пьотр Доможиров. Той е стеснителен, скромен, изказва се на събрание за пръв път през живота си. Гласът му отначало потреперва, после придобива убедителност и сила. Работниците го слушат внимателно, подкрепят го, кимат с глави. Пьотр Доможиров държи бележник. Той е пресметнал колко плаща господарят на работниците и каква печалба получава. Печалбата е огромна. Толкова ли не може, проклетникът, да даде част от нея на работниците? А ако не поиска, тогава:

— Братлета! Да застанем всички до един под червеното знаме на стачката!

Втори стана копачът Кувалдин. Ръцете му са дълги, той е як, но неугледен. Гласът му е дълбок, като че ли излиза изпод земята, бучащ.

— Братлета, хора!… Проклет да е тоя Прошка Громов!… Помислете си, братлета, колко малко ни плаща той. И с каква мърша ни храни! И как ни скубе в дюкяните си! Той, мръсникът, миналия петък целия гръб ми нашари! Вижте ми гърба, на̀! — Кувалдин вдигна високо рубашката си, взе запалената свещ и започна да върти насиненото си тяло на всички страни. — Ама и аз го фраснах хубавичко с лопатата по гърба… Той каже, аз кажа… Първо аз него, а после той ме наложи с бича си.

Един се засмя, друг подвикна:

— А водка даде ли ти?!

— Вярно е, че ми даде — окашля се копачът и хвана в шепа брадата си. — Само че неговата водка водка ли е? Наполовина вода. Пфу!

— Я чакай аз да кажа нещо! — дръпна копача за ризата Ванка Пегий, хлебар, и застана на неговото място. Той е нисък на бой, кльощав, с черна клиновидна брадичка.

— Братлета, другари! Господин Протасов! И ти май че си наш човек. Вземете, братлета, под внимание… Да допуснем тъй… Аз, разбира се, съм неграмотен, но имам душа, братлета… С какво право господарят ще ни гази като тиранин?! Той защо ни подмами да си зарежем земята, да станем работници?… А какво ни даде срещу туй? От кучетата по-зле живеем, братлета. Все гладни и жадни ходим, а какво ще спестим, докато му работим? Нищо и половина! Няма живот за нас, братлета, няма!… Нали сме глупаци, оставихме се да ни преметнат… А той, дяволът, дебелее. Знам ли, тоя хайгър, да го тръшне чумата дано, може да е надул корема на щерка ми, а пък аз си мълча, да върви по дяволите! Аз да не би за него да съм изгледал дъщеря си? Да си прави кефа с нея? Обидно е, братлета, боли ме!… Чак е срамота да го казвам. Ама на вас ще го река… Защото обидата ей дотук ми е дошла. — Той бързо драсна по гърлото си с пръст, изкриви уста я викна: — Стачка, момчета, стачка за него!… Чупете всичко! Трошете!… И без туй като кучета ще измрем… — Гласът му изведнъж стана немощен, той изхлипа, изсекна се шумно и се дръпна настрана.

Митингът продължи до късно. Все по-често се чуваха оплаквания, все по-тежко беше да ги слуша човек. Протасов чувствуваше, че атмосферата се е нажежила. Той виждаше, че действително не може да се чака повече, че трябва да се търси изход, да се започва борба… Предпазливо взеха да се разотиват по домовете си.

Ръми. Нищо не се вижда, тъмно е. Някъде пъшка мечка, някъде изписука подплашена птица. Краката настъпват съчки — чува се пращене, пукане. Един бодлив кедров клон го плесна по лицето.

— По-внимателно, другарю Протасов. Върви подире ми… — тихо каза Василиев.

Навсякъде се мяркат сънени призраци, тъмата се люлее и плиска. Какво е туй? Тайгата ли бучи, главата му ли се е изморила или странна тревога дразни сърцето му? Шумолене на клони, тропот на копита. Призраците си шепнат:

— Май че е той?

— Той трябва да е…

И тъмата каза с нежен глас:

— Андрей Андреич! Другарю Протасов, вие ли сте?

През ситото на дъжда фенерчето на Протасов изтръгна от здрача нечии мустаци и едно мило личице, май че Наденкиното. Мигна и угасна.

— Ах! Нося ви едно писмо… Официално.

Протасов нахлупи още повече качулката на мушамата си и двамата с Василиев рязко свиха наляво, застинаха, спряха да дишат.

— Не, сигурно не е бил той — ядосано казаха мустаците и жвакащото трополене на копитата полека-лека изчезна в мрака, стопи се.