Вячеслав Шишков
Угрюм река (63)

7

Още през нощта заваля силен дъжд. Той трополеше по ламаринения покрив на самостоятелната къщичка, където живееше мистър Кук с лакея си Иван. И господарят, и лакеят се бяха успали. Това явно се дължеше на лошото време. Американецът скочи от кревата, провикна се: „Охо-хо-хо-хо!… Ама че го откъртих!“ — бързо си обу гащетата и вместо да притисне до кльощавите си хълбоци лакти и да хукне с всичка сила да се къпе, започна да тича под дъжда около къщата. Погна го неговият черен пудел, после от любопитство се лепнаха още две чужди кученца. Мистър Кук възглавяваше кучешкото надбягване и си правеше сметка колко пъти трябва да обиколи къщата, за да покрие разстоянието до реката, където всеки ден отиваше тичешком да се къпе. Излезе някъде към осемдесет пъти. След като изчисли наум необходимото за това време, педантичният чужденец видя, че по неволя доста ще закъснее за работа. „Но това е недопустимо!“ Петите му засвяткаха два пъти по-бързо, дъждът заваля още по-силно, измокрените кучета ядосано полаяха Кук заради глупавата му идея, престанаха да го гонят и отидоха под навеса да се изтръскат. На двайсет и третия кръг мистър Кук извика:

— Иван! Чай! Сандвич! Четири екземпляра!

Дългият, сипаничав, възглупав Иван, който изпълняваше задълженията и на готвачка, и на перачка, и на лакей, щом чу командата на господаря си, бързо започна да се съблича в кухнята чисто гол, защото не искаше да си разваля костюма на дъжда. После хвърли на подноса четири сандвича, наля едно канче подсладен чай, изскочи с всичко това навън и се втурна като дългокрак щраус да настига господаря си. При това лакеят правеше сложни скокове и някак много смешно отмяташе настрани дългите си космати крака. Разбързалата се за бакалницата млада войнишка жена Фрося не позна мистър Кук, но веднага схвана, че голият е нейният обожател Иван, разпищя се и хукна да вика за помощ:

— Хора-а! Помощ!… Моя Ваня са го обрали до шушка. Погнал е някакъв хайдук!

В това време мистър Кук чу зад гърба си отчаяните скокове на лакея, рече да се пошегува с него и търти да бяга още по-бързо; изпод широките му и плоски като на маймуна ходила хвърчеха пръски. Търти и лакеят, но неочаквано се подхлъзна и се пльосна на земята. Кучетата за един миг излапаха кашкавала, белия хляб и салама.

— Видяхте ли, васкородие, тук е неудобно, я по-добре си влезте вътре — сърдито каза лакеят.

На петдесет и деветата обиколка мистър Кук престана да тича. Изпроводени от скърцащия смях на минаващите бабички, двамата, слугата и господарят, тежко пъшкайки, се прибраха в къщата.

След седем минути мистър Кук, зачервен и възбуден, замина за работа с чакащата го пред портата двуколка.

Иван позъзна след дъжда, сгря се с чай, после облече фланеления халат на господаря си и започна да шета. На бюрото имаше много книжа, рола от милиметрова хартия и кадастрон. Би трябвало да избърше праха от бюрото, но Иван се страхуваше. Той се приближи до стенното огледало, придаде на нискочелото си лице с вдлъбнати слепоочия надменния израз на физиономията на мистър Кук, сам се закани на себе си с пръст, каза с господарски глас:

— Ти, кучи сине, на бюрото нищо да не си пипнал! Разбра ли?

Време имаше, господарят ще си дойде към седем. Иван се разположи на креслото пред бюрото, запуши с лулата на господаря си, сложи неговото пенсне на изгърбения си, пречупен при сбиване нос, изкриви устни, извика:

— Иван! Обущата ми…

— Върви по дяволите! — предизвикателно си отговори сам Иван. — Ти вземи си ги сам, мутро германска, мериканец, диване!

— Иван, ще те перна по руската мутра…

— Опитай се де. Ще имаш да вземаш, дявол некръстен… Ако река, и в чорбата, и в кашата ти ще се изплюя колкото пъти си искам… Плюскай!

— Иван! Ще се оплача от теб на мистър Громофф.

— Пет пари не давам за твоя мистър Громофф. За теб може да е мистър, а за мен е нищо! Знаеш ли ти, германски мериканецо, каква стачка ще извъртим на твоя мистър Громофф?… Пролетарии от всички страни, съединявайте се — туй чел ли си го? Я надникни какви книжлета има във възглавницата ми… Ум да ти зайде!…

Иван свали пенснето, отвори уста, ослуша се: в кухнята дрънчеше някаква тенджера: пуделът беше се покатерил на масата и плюскаше смляната за кюфтета кайма.

 

 

Прохор съжаляваше, че е избрал такъв дъждовен ден за пътуването с Филка Шкворен. Но той не обичаше да отменя нарежданията си. И двамата яздеха, облечени с кожени ямурлуци. Пътят беше труден, те вървяха направо през тайгата, без пътеки: скитникът е въоръжен с усета си, Прохор — с ориентир-бусола.

Пладне е, но тайгата е потънала в мъглява светлина, в здрач. Дъждът стихва, на небето тук-там се разчистват сини полянки, един слънчев лъч огря за малко тайгата, свежа, окъпана, гъсто извезана с елмазени капки. Наоколо всичко стана красиво.

За седем часа изминаха едва четирийсет версти. Конете капнаха. Тайгата в тоя участък е мъчно проходила за кон, тук цар е мечката. На нея не й пречат всички тия полуизгнили, преобърнати нагоре с корените пънове, които в тъмното приличат на горски чудовища, тия станали на прах дънери-трупове, от чиято утроба победоносно никнат нагоре млади филизи, тия камари от хиляди повалени от бурята дървета, образуващи непроходими стени; тях трудно може да ги преодолее и хвърковат кон от приказките. Всичко това е обрасло с треволяк, магарешки тръни, къпини, смрадлика, папрат, а тук-там се червенеят цели семейства мухоморки. Тук не е за хора, дори и птици не се виждат — най-много да прехвръкне някой кълвач, — тук царува мечката, а по върховете на дърветата господар е катерицата.

През лятната жега, когато въздухът се застои, над тия гробища на девствени гори виси някакъв особен аромат на земно гниене, от него ти писват ушите и започва да ти се вие свят. Гледай да си по-надалеч от такова място през горещите летни дни!

Но ето че тайгата свърши. Пътниците тръгнаха по талвега на тясната камениста рекичка Камаруха. Пренощуваха, вървяха още един ден.

— Скоро ще стигнем — каза скитникът. — Оттук до извора на рекичката остават десетина версти. Баш там са забити стълбовете.

Видяха пушек.

— Тъкмо за туй място ти приказвах. Там има най-много злато — каза Филка Шкворен.

— Няма ли да ни гръмнат тук иззад някой храст? — И Прохор хвана пушката си.

— Не ми се вярва — несигурно каза скитникът. — То наистина не се знае какво може да им текне на дрипльовците. Понякога правят бели.

Прохор мислено съжали, че не взе със себе си двама-трима стражари. И се разбърза.

— Хайде да побързаме. Не е зле до довечера да се върнем.

— Оттук ще те изведа до твоята мина. А там има път, нощес сме си в къщи.

Край рекичката се въртяха двама брадати дрипльовци. Те имаха примитивно, сковано от издялани с брадви дъски приспособление за промиване на златоносен пясък. В едно сандъче се изсипваше пясъкът: него го докарваше с количка трети скитник, а другите двама с големи кофи изливаха вода върху пясъка. Водата го повличаше надолу по покритото с грубо сукно дъно на улея. Златните песъчинки оставаха по сукното, малките бучки се задържаха на дъсчените летвички, наковали напреко на улея, върху сукното, на разстояние близо аршин една от друга. А промитият пясък се смъкваше по-нататък, надолу…

Прохор поздрави. Златотърсачите спряха да работят, още трима се приближиха откъм пясъците. В ръцете си държаха железни лопати с много къси сапове.

— Какви сте вие? Защо обикаляте из тоя пущинак? — попита го едноокият златотърсач.

— От хората на Громов сме — отвърна му Прохор. — За Громов чували ли сте? — самохвалски попита той.

— Как да не сме чували! Чували сме… Хубав звяр е той — двусмислено казаха златотърсачите и се спогледаха.

Прохор се смути. Дощя му се да влезе в спор, но го достраша. За да ги стресне, попита:

— А вие, момчета, не сте ли забелязали: нашите стражари трябваше да излязат тъдява, пет души са?

Златотърсачите пак се спогледаха, казаха: не.

— Ако имате злато, мога да го купя — предложи им Прохор.

— За имане имаме… Ама каква ни е ползата от твоите пари?! В тайгата парите са нищо! На нас дрехи и храна ни трябват. Виж, спирт или две-три моми ако беше докарал… Чувай, търговецо, дай си кожения ямурлук, смени го за злато. На нас ще ни свърши работа…

Прохор отказа.

— Тогаз хайде да направим трампа за пушката.

Филка Шкворен прошепна:

— Хайде да си вървим, господарю…

Когато конете навлязоха в тръс в тайгата, златотърсачите пронизаха въздуха с плашещо рязко изсвирване, някой се провикна:

— Гледай да не те настигне някое куршумче!… За армаган…

По гърба на Прохор полазиха студени тръпки: много пъти бе слушал разкази за това, как златотърсачите стрелят и по двуног дивеч. Филка Шкворен го успокои:

— Не се бой… Тия разбойници освен лопати нищо друго нямат — и тръгна зад Прохор, за да го варди.

Малко след това намериха полуизгнилия стълб с държавния герб. Прохор се убеди, че тая златоносна местност наистина принадлежи на някого. Той реши да дойде тук със землемер и работници, за да очертае нови граници и да направи заявка от свое име.

Филка Шкворен сега яздеше отпред. Релефът на местността се промени рязко. Започнаха да срещат каменисти заоблени хълмове, отвесни скали със зъбери. Нито кедри, нито ели — само борове. Сега конете вървяха по-бързо. Но след около два часа започна да се стъмнява. В тоя край Прохор идваше за пръв път.

— Според теб колко път има оттук до моята мина „Достан“?

— Ами някъде към трийсет версти и кусур трябва да е.

Спряха се на една малка полянка, нахраниха конете.

— Покрай „Дяволската колиба“ ще минем — каза скитникът.

— Не съм чувал за такваз.

— Сега ще я видиш… Тая колиба е баш на върха на една скала, с едно прозорче… Понякога огън свети вътре, коминът й пуши. Разправят, че вътре живеел някакъв брадат циганин и с него — джудже с отрязан език, циганинът го държал вързано със синджир. И сечели там фалшиви жълтици. Тоя циганин не можеш го разбра — разбойник ли е, магьосник ли е… А други дрънкат: огнен змей живеел в колибата, дявол. Ако си сам, хеле пък без кръст — по-добре не минавай оттам: или до смърт ще те уплаши, или ще те накара да се заблудиш. Случвало се е бродяги като мен да минат оттам, без да знаят… И край… До ден-днешен обикалят. Такива ми ти работи, Прохор Петрович. — Скитникът се огледа, помисли малко и каза: — Скоро ще я видим… Ти нали имаш кръст?

— Да. Ама и ти ли ходиш с кръст?

— Че как? От кръщенето насам си го нося… От кърмаче.

Прохор се усмихна, после се разсмя:

— Ами когато си убивал хора, да не би да си си свалял кръста, а?

Скитникът се разсумтя, намръщи се, отговори без желание:

— Виж какво, тия работи недей ги споменава. Станалото — станало, а сега — амин.

Прохор също се намръщи.

— Жалко…

— Защо да е жалко?… — извърна скитникът към него навъсено лице.

— В царството небесно все едно няма да влезеш. Пък и него май че го няма. А аз, право да си кажа, си правех сметка да те използувам…

Филка Шкворен веднага разбра намека на господаря, надигна се на стремената и без да спира коня, смъкна кожения си ямурлук, за да води по-свободно интересния разговор. Той беше прилично облечен, подстриган, изкъпан и във външността му не беше останало нищо скитническо.

— Ех, миличък!… — въздъхна той. — Разбирам, разбирам. Ама чуй какво ще ти рече Филка Шкворен: убиецът Филка държи на Христовата вяра. Едно е да убиеш по заповед, друго — за собствения си разбойнически кеф. Филка Шкворен по заповед ще убие всекиго и окото му няма да мигне… Туй е малък грях, нищо работа, лесно се измолва прошка за него, а и небесният цар е милостив към хората… Виж, своеволно ако светиш маслото на някого, ако ще да е за голяма, ако ще да е за малка корист, тогаз става лошо. Тогаз, ако не даде господ да се покаеш преди смъртта си, има да вриш в катрана… Такива ми ти работи, драги, така е… — Скитникът нахлупи каскета си, прозина се нервно и с бързо движение прекръсти устата си.

Тази идея за оправдаване на наемното убийство, с прехвърляне на отговорността на гърба на наемателя, заинтересува Прохор. Студеният смисъл на казаното от скитника: „Наеми ме, и аз ще убия“ — рязко се отпечатя върху сърцето му като гравировка върху камък. С някакво боязливо учудване хвърли поглед към скитника, душата му се укроти и той дълбоко се замисли за работите си, за пътищата, през които трябваше да минат те.

Смълчани изминаха още четири-пет версти. Скитникът внезапно се развика:

— Гледай! — и посочи с ръка. — Ей я на̀ „Дяволската колиба“! Гледай, вътре свети.

Отдясно в полумрака се сивееше каменна грамада. Дивата скала почти отвесно изникваше от земята и стърчеше високо. Прохор погледна с бинокъла: на самия връх на скалата имаше къщурка, през прозорчето излизаше слаба светлина. Пътниците шибнаха конете, обиколиха скалата отвсякъде. Стените й са съвсем непристъпни: голи, гладки, шлифовани от хилядолетните ветрове.

— Как ли се покатерват там? Поне стълба или въже да имаше — чудеше се Прохор. — Все пак, кой живее там?

— Нали ти рекох… Циганин-разбойник с джуджето си. А най ми се вярва сатаната да е там, змеят. Право през комина минава… — И Филка Шкворен се прекръсти широко. — Кръсти се и ти! — сърдито подвикна той на Прохор.

— Сега ще се прекръстя — каза Прохор, дръпна се малко настрана от скалата и гръмна с щуцера в прозореца. Светлинката угасна.

Пътниците наближаваха златна мина „Достан“. Яздеха бавно, пипнешката. Ако не беше Филка Шкворен с неговите очи на хищен рис, щяха да преспят в тайгата. И изведнъж съвсем близо, едва ли не право пред тях изскочи ездач.

— Кой си? — извика Прохор.

Ездачът шибна едрия си кон и се шмугна встрани, в гъсталака на потъналата в мрак гора.

— Ей, кой си ти?! — пак извика Прохор и опъна петлето на щуцера.

Тишина. Само в далечината изпращяваха сухите съчки.

— Бива си го кончето! — цъкна с език Филка Шкворен. — Същински див елен… само че с бял косъм. Кой ли беше, а?

Прохор не му отговори, но лукаво се ухили под мустак.

Преспаха в мина „Достан“. Станаха преди изгрев-слънце. Прохор много бързаше. Караха конете да препускат из целия път. Прибраха се в къщи по пладне. Без да се съблича, Прохор веднага грабна телефона:

— Ало, Наденка, ти ли си? Здравей… Какво става, Фьодор Степанович още ли не се е върнал?

— В къщи си е, в къщи си е. Тоя път не улучихте, Прохор Петрович — закиска се Наденка звънливо. — Фьодор Степанич си дойде още вчера надвечер. Да го повикам ли?

Озадаченият Прохор с трясък захвърли слушалката.