Вячеслав Шишков
Угрюм река (62)

6

Прохор прекръсти дъщеря си Верочка, целуна жена си, пожела им лека нощ и се прибра в кабинета си. Легна, зави се с чаршаф. Беше задушно, не можеше да заспи. Призраци от миналото на тълпи преминаваха в мислите му. Лица, срещи, положения. Но му беше трудно да ги улови, да ги спре: много бяха. Въртяха се и профучаваха като снежинки във виелица. „Тунгуси са дошли“ — спомни си Прохор. И веднага в отпуснатото му съзнание се мярна оная много далечна мъничка Джагда. Къде ли е тя? Сигурно времето не е пощадило и нея: съсухрила се е, увехнала е като прекършено цвете в степта. Спомни си оная тиха нощ, цялата потопена в мъгла, спомни си своята къщурка, лодчицата, тайгата, спомни си и как подгони Джагда като изгладнял звяр. Къщурката отдавна я няма — бурята я изгори, но нали на времето се намираше тук, на същото това място, в нея идваше тогава малката обидена Джагда. Прохор помни как чу през дълбокия сън нейния скръбен, накарал сърцето му да се преобърне глас: „Сбогом, бойѐ! Сбогом!“ Тогава той мигновено отвори очи, искаше да я хване, за да я целува нежно и никога да не се раздели с нея. Но Джагда като малка птичка изхвръкна през прозореца в мъглата и завинаги изчезна за него в мъглата на сладките спомени.

Да. Всичко отмина, отиде си като сянка от облак. „Какво да сторя… — Неопределено си помисли Прохор и въздъхна. — Тунгуси са дошли… Я да ида“ — и излезе на пръсти.

Нощта беше цялата от лунно сребро. Падаше роса. Кръстът на църквата светеше с фосфорен отблясък. Бялата къщичка на отец Александър се синееше, през синкавите стъкла мигаше червена светлинка, от кандилото. За човешкото ухо — гъста тишина. Но всичко бучеше невидимо: потоците на лунните струи разсичаха надземните простори, падаха върху сънения свят на тайгата, люшкаха се и звънтяха. Унесената в дрямка тайга им отговаряше с шумоленето, с шушукането, с бълнуването на мимолетните, тръпчиви като тамян сънища: тайгата благоухаеше.

Прохор мечтателно вдишваше тоя опияняващ аромат на горите и чувствуваше как скованата му от житейските условности воля се освобождава. Потоците от лунни стрели пронизваха нервите му, караха кръвта да се движи по-бързо. И вече всичко в него ликуваше, тласкаше го към някаква буйна веселба. Тая сребърна нощ изсмукваше човешкото сърце като змия. Човекът се почувствува тъжен, самотен.

— Джагда! — разкъса той струите на лунните дъждове.

Но милият глас не му се обади. А ето го и стана. Из мъхестия гъсталак пасат елени. Те изглеждат синкави. Няколко от тях са се наяли и лежат кротко, кокалестите клони на рогата им са неподвижни. Пет островърхи чума от ощавена еленова кожа, тунгусите спят дълбоко. Само една не спи — висока, стройна тунгуска. Тя стои замислено до огромния огън, гледа игривия танец на пламъците, мъчи се да разбере каква приказка й разказват, а може би и самата измисля песен за студеното слънце, за любимия си, за луната. Ето я луната! А къде е нейният мил?

— Здравей — докосна Прохор разголеното й рамо. Тунгуската отскочи като пружина:

— Ох! Ей, защо ме плашиш?

Разлаяха се, втурнаха се към огъня рошави кучета.

— Чиба! — Тя удари с тояга едно, после друго и вдигна към Прохор черни очи с извити тънки вежди.

В тях личеше уплаха и любопитство.

— От какво се уплаши?

— От теб… Помислих те за шейтан. — Тя държеше между зъбите си лула, мургавите й скулести бузи грееха от здрава руменина. Тя е млада, стройна, гласът й е мелодичен. — Много си голям! Можеш мечка да надвиеш… Страх ме е от теб. Сега ще събудя нашите — мислеше си тя на глас и разглеждаше Прохор.

— Недей, не ги буди — каза Прохор, като й се любуваше. — Ти си много красива. Как се казваш? — И Прохор седна в краката й, обути с извезани с разноцветни мъниста ботушки.

— Казвам се Джулбо.

— Хубаво име. А няма ли между вас Джагда?

— Джагда? — Тунгуската извади лулата от устата си, избърса слюнката от устните си и подсвирна тъжно. — Джагда умря. Отдавна умря Джагда. Почна да ражда руско дете, не можа да го роди, умря.

Тя говореше на тунгуски, гледаше настрана, към мрака на тайгата, и прекъсваше думите си с въздишки.

— Пукнал твой Джагда, отдавна се поминал — поясни тя на развален руски и очите й се наляха със сълзи.

Сърцето на Прохор се сви. Той помълча, борейки се с потискащото го чувство… Ето каква била съдбата на малката нещастна Джагда! Ех, защо ли дойде тук?!

Тунгуската подкладе огъня и седна срещу Прохор.

— Джагда е дъщеря на баща ми… Само че от друга майка. А моят мъж се изгуби.

— Как тъй се изгуби?

— Тъй, изгуби се, няма го. И аз останах сама.

— Мъка ли ти е?

— Как да не ми е мъка… Виждаш — всички спят, а аз място не мога да си намеря. Добре ли ми е, мислиш?… Аз съм само на двайсет зими. А пари имам много: доста катерици, па и други животни удрям. Богата съм, ама се мъча. Много се мъча!

— Недей се измъчва!… Виж каква сладка вишновка имам. На̀ ти и бонбони.

Прохор откачи походната си манерка, хвърли й шепа бонбони и все още налегнат от мрачните мисли, хладно прегърна тунгуската. Тя трепна с цялото си тяло, побори се малко, а после се притисна към него.

— Да идем по-настрана от огъня — каза Прохор и зацелува отпуснато устните й.

Луната ги замери с потоци от точни стрели и се усмихна.

 

 

Лаят на вълка събуди цялата къща. Разджавкаха се кучетата на двора. На портата хлопаше Филка Шкворен, караше се със сънения пазач. Пазачът му разправяше, че Прохор Петрович сега си почива, а скитникът да се пръждосва. Филка Шкворен изхлипа отвънка:

— Разбираш ли, голяма беля стана… Обраха ме до шушка… Златото ми взеха.

Нина се страхуваше да тревожи мъжа си. Но нима той спи толкова дълбоко? Тя отвори прозореца и се заслуша в разговора. Нощният пазач каза:

— За такова нещо върви при пристава или урядника. А при господаря ела към шест часа заранта или надвечер — в кулата.

Скитникът мълчеше. Той седна на тревата край вратичката и се хвана за главата.

Беше рано. Утринната звезда още не беше избледняла. В низините имаше мъгла. Пазачът се прибра в караулката.

Не се мина и час, когато се дочуха стъпките на Прохор и кашлицата му. На рамото си носеше пушка, ботушите му се бяха намокрили от росата. Вълкът се разлая радостно в кабинета. Прохор погледна заспалия скитник, отключи тихо вратичката и тихо се вмъкна в къщи. Пердето в спалнята на Нина се отмести и рязко се спусна.

Заранта, когато Прохор се качваше на двуколката, до него се приближи Филка Шкворен. Хълцайки и бършейки с юмрук очите си, той разказа на Прохор за своето нещастие.

Прохор му подхвърли:

— Глупак! — и потегли.

В единайсет часа Нина се приготвяше да иде при тунгусите. Тя ще заведе и дъщеричката си Верочка. Отец Александър ще мине да ги вземе.

— Господарке! Викат ви в кухнята. Някаква тунгуска — дотърча камериерката Настя. Лицето й тоя път е дяволито, очите й се смееха.

— Не ме викат, а ме молят да отида. Ама че селендурщина!

— Тя господаря вика. А пък аз й рекох, че е заминал.

Едновременно влязоха откъм кухнята отец Александър и Джулбо. И той, и тя се закръстиха към иконите. Нина и Верочка отидоха при свещеника да ги благослови. Тунгуската попита:

— Прошка няма ли го?

— Прохор Петрович ли? Няма го — отговори й Нина. — За какво ти е?

— Ами донесох му две кожи от див елен и две от питомен и двайсет от катерица. Когато мой гръмне мечок, татко-амикан, ще му донеса мечок. И една жълтица за него, пара… — Със стройна стъпка тя отиде до Нина и й подаде монетата.

— Защо? За какво? Купила ли си нещо?

— Не — каза тя и погледна през прозореца към далечината, към раззеленилата се тайга. Много сладко ме целювал Прошка, затуй… нощес. Дай му… подарка.

Отец Александър е стъпил в гората на един широк пън и търпеливо разяснява на тунгусите проблемите на вярата. Тунгусите, облечени с празничните си премени, са го наобиколили отвсякъде. Кучетата им също са наклякали, слушат. Зад тях елените с насочени напред рога не се помръдват.

Свещеникът е с патрахил, с калимавка, с кръст в ръката. Той е огрян от слънцето, тунгусите зажумяват, кръстят се и охкат: ама че поп, същински светец, да му се ненагледаш!…

— Туй се казва поп!

Лицето му е скръбно и навъсено. Тунгусите все не могат да разберат и най-простите му думи, горските хора са глупави и тъпи и това натъжава свещеника.

— Е, разбрахте ли най-сетне какво е бог?

— Разбрахме, попе! Как да не разберем… Малко разбрахме, малко не…

— Кажете де, какво е бог?

— Ами, май че е Никола…

— Не бе, не! Никола не е бог. Никола е само угоден богу човек, светия. А пък бог е…

И отново, за пети път, свещеникът излага понятието бог и за пети път пита:

— Е, поне сега разбрахте ли какво е бог?

— Ами май че е Никола.

Отец Александър нервно изважда табакерата си и смръква емфие. Към него се протягат ръце.

— Я дай, попе, дай?

— Слушайте, деца мои… За последен път ви обяснявам какво е бог. Погледнете слънцето… Виждате ли го?

Той посочи с пръст грейналото светило. Всички се обърнаха към слънцето, замижаха, взеха да си правят сянка с длани, развикаха се:

— Виждаме го, попе, виждаме го!… Ей го на̀, ей го!

— То стопля ли ви?

— Стопля ни, попе!… Стопля ни, как да не ни стопля.

— Свети ли ви?

— Свети, свети!… Как да не свети.

— Та така. — И свещеникът приветливо обгърна с доглед паството си. — То и свети, и стопля, и дава живот на всичко: кара тревата да никне, да растат дърветата, животните, хората. Значи, в слънцето се съединяват: светлина, топлина и творяща сила, тоест три същности в едно слънце. По същия начин и в единия бог се заключават три същности, три божии лица, светата троица.

Тунгусите стояха със зяпнали уста и гледаха с наивно неразбиране свещеника в устата, потяха се от трудните думи, от нажежения въздух.

— Е, сега разбрахте ли какво е бог?

— Разбрахме, попе, разбрахме!

— Какво е бог?

— Ами май че Никола е бог.

Отец Александър се връщаше към дома си с камък на душата. Да, друг език се иска за общуване с диваците. Само гениален мъж може да говори за великите истини с простите хора. А той, образованият пастир, който е научил наизуст християнската апологетика, есхатологическите съчинения и сказания, философските дисциплини на древните и новите мъдреци, е лишен от тоя сладък дар. Той може да изгради и красиво да произнесе засукана, наситена с чужда мъдрост проповед. Тя, цялата накичена с цитати от богооткровените книги, ще прогърми в ушите, ала няма да трогне човешкото сърце. Да, да, той е звучащ кимвал, вапцан ковчег и не ще може да поведе полуезическото паство след себе си.

Завладян от такива мрачни мисли, той влезе в къщата си, смръкна от табакерката и си легна душевно смазан.

 

 

Нина Яковлевна не отиде на апостолската лекция на свещеника. Нина Яковлевна се заключи в стаята си и започна да се моли на бога, да се измъчва и да плаче. Тя събори от бюрото си снимката на своя мъж, сложена в кристална рамка. Стъклото се строши, снимката отхвръкна в ъгъла. Не, това не беше достатъчно. Трябваше да измисли нещо друго…

В края на деня скитникът стоеше в кулата „Отваряй си очите“ пред Прохор. Лицето му беше подуто, очите отекли — комарите здравата го бяха изпохапали. Скитникът дълго бе лежал в тайгата като беззащитен труп. Главата му още бучеше, болеше го сърцето, свиваше го стомах. Той целият беше просмукан с някаква отвратителна миризма и винаги носеше тая смрад със себе си.

Вълкът ръмжеше сърдито, душеше въздуха, ходеше нагоре-надолу с щръкнали уши и внимателни очи. Скитникът го поглеждаше накриво.

Прохор извади една снимка на Наденка, сегашната жена на пристава и негова бивша любовница, навря я под носа на скитника, попита го:

— Тая ли беше?

Скитникът взе с мръсните си маймунски лапи малката снимчица, доближи я съвсем до очите си и толкова силно ги присви, че огромните му жълти зъби се показаха.

— Не мога да ти река… Много лошо се вижда.

Прохор му подаде лупа. Скитникът пак се вгледа през стъклото, каза:

— Страх ме е да не си взема грях на душата. От оная отрова памет не ми е останала. Май че не е тя… Оная беше циганка…

— Нямаше ли брадавичка ей тук? — посочи Прохор лявата си буза, до ухото.

— Имаше, имаше… — изведнъж се оживи скитникът. — Баш тук… Точно на същото място. Помня!

Прохор погледна скитника в очите, помисли малко, каза: „Сядай“ — откъсна едно листче от бележника си, започна да пише.

„Инок. Фил. Дай на приносителя Филип Шкворен ботуши, платно за партенки, панталон, два чифта долни дрехи, сако, две рубашки и аба. Освен туй един каскет. Носни кърпи половин дузина“.

С погнуса хвърли поглед към скитника, задраска носните кърпи и му подаде бележката.

— Утре в осем заранта ще идеш в магазина, моят пълномощник ще ти даде дрехи. В десет часа ще се явиш при инженер Протасов. Той ще те назначи ковач в ремонтната работилница. Заплатата ти ще бъде трийсет и две рубли и половина месечно. За храната ти си имаш грижа. Туй засега. После пак ще си приказваме.

— Аз знам едни златни земи — с помрачнял, недоволен глас каза скитникът. — Ако искаш, мога да ти ги покажа, Петрович.

— Далеч ли са?

— Не са кой знае колко близо. Пясък, а тук-там и бучки се срещат направо отгоре. Само че, за беля, земите са чужди: имат си собственик. А къде е той, не се знае, може отдавна да е предал богу дух. Ако няма наследници, заявката може да е станала невалидна.

— Знаеш ли да яздиш?

— Ха! То пък чудо голямо! — размърда се скитникът на стола си.

— Вдругиден в пет заранта да си готов. Тук, до кулата.

— Ами ковачницата? Ами инджилеринът?…

В тоя момент връвта се разигра, звънчето зазвъня. Прохор отиде до прозореца, викна на Федотич:

— Какво, злато ли?

— Злато!

— Карай!

Топът изгърмя. Скитникът падна от стола и се прекръсти, вълкът се разлая. Прохор записа новия пуд в атлазената книга, направи сбора. Скитникът си отиде. Вълкът дълго мириса дирите му. Въздухът веднага стана по-чист. Прохор потърси по телефона пристава. Обади му се Наденка.

— Той не си е в къщи, Прохор Петрович. Замина някъде за три дена.

Прохор остави слушалката и бързо закрачи из стаята, като си хапеше брадата и чоплеше косата си.

Нина я нямаше в столовата. Прохор седна да обядва с петгодишната си дъщеричка Верочка. Впрочем за нея това беше вечеря. Светлокоса, къдрава, с голяма панделка, тя ядеше много малко, но за сметка на това усърдно хранеше двете си кукли и мечето Мишка, като поливаше покривката със супа. До нея седеше миловидната стара бавачка Федосюшка.

— На̀, Мишка, на̀ — каза Верочка. — Сега ще ти сдъвча кашичка от месце… Сега, сега.

— Ха-ха! Кашичка от месце ли? — И Прохор грабва дъщеря си и я целува.

Тя се мъчи да се изскубне, рита с краченца, крие си вратлето, вика:

— Ох, ох!… Страх ме е от брадата ти! Татко, миличък… Защо баба Федосюшка си няма брада, а на теб ти е порастяла?…

Бавачката също се смее, настанява Верочка на високия плетен стол.

— Татенце! — казва Верочка. — А ние с баба Федосюшка ходихме на гости в селото.

Бащата мълчи.

— Татенце! А мама днес дълго плакаше… Кажи й да не плаче…

— Яж, яж — мръщи се Прохор.

Той не знае какво става с Нина, вратата й е заключена, почука — не му отвориха. „Поредният каприз“ — враждебно си помисли той и се махна от вратата. А все пак интересно какво е прихванало благочестивата му половинка. Може би някоя просякиня я е окрала, може би лош сън й се е присънил?

— Татунченце! — не мирясваше Верочка, която червосваше своите бузи и бузите на куклата си с плодово желе. — И една тунгуска дойде… Мно-ого класива… По-класива от баба Федосюшка.

Прохор се сепна.

— Верочка, стига си бърборила — каза Федосюшка и се изчерви.

— Аз не си бърборя, а си приказвам. Татенце, ти защо си целувал тунгуската? Тя, тя…

Бавачката я грабна на ръце и побягна към спалнята, като шляпаше с чехлите си. Верочка въртеше глава, за да освободи запушената си от бавачката уста, и викаше:

— Тя, тя… ти остави… една па… ричка!…

На Прохор му заседна залъкът в гърлото.

Скръцна вратата. Показа се дебело напудрена Нина. Очите й са зачервени. Тя дойде до масата и запрати в една от чиниите монета от десет рубли. Златното кръгче потанцува малко, изхлипа или се изкиска и умря. Кръвта нахлу в главата на Прохор. Той си подготвяше оправданието.

— Заповядайте, Прохор Петрович — започна Нина с пресеклив глас, — заприходете тия десет рубли в актива си. Освен туй заприходете две кожи от див елен, две от питомен и двайсет катерици. Всичките си доходи вие, разбира се, изкарвате по чист, честен, неексплоататорски начин. — Тук гласът на Нина зазвуча явно подигравателно. — А пък тази ваша печалба е придобита от вас в условията на изключителна изобретателност и благородство. Вие самият сте облагодетелствуван, облагодетелствували сте жената и в резултат от цялата спекулация сте успели да спечелите злато. Впрочем… никога не съм се съмнявала в честността ви… Какво ще кажете?… Жълтицата е на блюдото, кожите са в кабинета ви. И… ме оставете на мира… — След като изрече всичко това, без да си поеме дъх, Нина затули лице с длани и бързо тръгна към стаята си.

— Нина! — скочи Прохор. — Ама ти повярвала ли си?!

Нина се обърна, цялата се разтрепера и мачкайки носната си кърпичка, извика:

— Моля ви да ме оставите на мира!

Прохор притисна длани към гърдите си, тръгна към нея:

— Ниночка! Кълна ти се: всичко това е лъжа…

Тя го изгледа хладно, презрително, обърна му гръб и затръшна вратата след себе си.

Дотърча Верочка, тя мъкнеше за лапата плюшеното мече, беше ококорила учудени очички и бърбореше:

— Татко, гледай, гледай! Мишка се е наакал… Коремчето под опашката му се е разпрало…

Прохор не беше в състояние да се усмихне. Той каза: „Да, да… точно така е“ — сложи си шапката и излезе.

 

 

Наденка и приставът си живееха добре. Къщата им не беше голяма, но пращеше от мебели, сервизи, пухени юргани и дрехи. А сигурно имаше потулени и доста пари.

Прохор влезе в къщата на пристава с широка, тежка крачка и хвърли шапката си на масата. Така влизаше на времето баща му при своята Анфиса. Но там имаше проблясъци на любов, тук лукавата Наденка беше нащрек, а бившият й повелител не криеше своята неприязън.

Навън се чернееше августовската вечер. Пред иконите горяха три кандила.

„Големи светци се пишат“ — с погнуса си помисли за стопаните Прохор. Наденка спусна завесите. В движенията й се долавяше плаха суетливост. Тя си блъскаше главата: за какво ли е дошъл Прохор по никое време? Да не би да си е наумил отново да се сближи с нея? Де да беше тъй!… Изтрябвал й е тоя дебел шопар Фьодор Степанич, пристав, простак!… Наденка се накичи с обеци, окачи на гърдите си златното сърчице — подарък от Прохор, — начерви си устните, потъмни си веждите.

Въртейки дебелите си бедра, стегнати здраво с корсет, и пъчейки големите си гърди, тя се запъти като игрива котка към масата, до която седеше Прохор.

— По каква работа благоволихте да дойдете, да се сетите за вашата Наденка?

На красивото й лице е надяната маската на хитрост, женски дяволии и коварство.

Прохор я гледаше и мълчеше. Да, да, разбира се, че тя е била…

— Брадавичката… — помисли си той на глас.

— Брадавичката ли? — попита Наденка. — Аз ще я махна. Докторът дори ми намекна: „Цък — и няма да я има“, казва…

Както си дърдореше, тя внимателно разглеждаше лицето на Прохор и изведнъж нещо трепна в гърдите й: Наденка тръгна заднешката, смирено седна в къта, под иконата.

— И двамата с пристава ви държа ей тук — много тихо, но с вътрешна закана рече гостът, стисна юмрук и го разклати.

Краката на Наденка се подкосиха под стола. Тя облиза устни и попита:

— Защо заплашвате така верните си слуги?

Прохор преметна крак връз крак и обърна глава към Наденка.

— Можех да те застрелям до кривия бор. Откъде да знам, че си ти, и аз те взех за циганка. Друг път се маскирай, ама недей скита из тайгата…

— Как не ви е грях… Каква циганка? Какво приказвате!…

— Ти взе половин пуд злато. Не беше сама, знам, аз също бях наблизо с един свидетел. Освен туй Филка Шкворен много добре те е запомнил по брадавицата. — Прохор разтърси глава, сам се похвали за явната си, но убедителна лъжа, усмихна се само със зъби. — В такива случаи, Наденка, трябва да се действува решително, за да не остават следи. Какво ти струваше да убиеш скитника? А сега на̀… хлътна с двата крака.

Наденка седеше като въплъщение на оскърбена невинност: тя цялата беше настръхнала като котка пред куче, беше източила напред устни, пулеше се с престорено учудване. Не й достигаше дързост, за да направи на Прохор скандал с плесница, с писък, с лъжлива клетва, че още сега ще се отрови. Мозъчето й също не блестеше с изобретателност, та да може да отвръща с думи на убийствените думи. Тя страшно се смути, не знаеше какво да прави. Беше жалка в пълното си объркване.

— Друго няма — едва ли не весело каза Прохор. — Само за туй дойдох. — Той стана, сложи си шапката и каза на Наденка шепнешком, страшно: — А сега ви моля да не ме закачате… Малко по-внимателно. Тъй да речеш на Фьодор Степанич… Недей забравя, кажи му. Тъй и тъй, с Громов по-внимателно. Защото понякога ставам безмилостен. Хайде, довиждане засега…

Наденка се разплака тихо и без да бърше сълзите си, каза:

— Всичкото туй сте го измислили, за да ни обидите… Лъжете.

— Лъжа ли? — и стигналият до вратата Прохор се спря.

— Лъжете, лъжете, лъжете! — съскаше, приближавайки се към Прохор, Наденка. От устата й изхвърчаха слюнки, тя си показа ноктите, очите й станаха хищни.

— Лъжа ли? — Прохор измъкна от джоба си измачкан розов плик със синьо по краищата, извади от него изписана хартийка. На плика бяха отпечатани инициалите на пристава „Ф. А.“.

Наденка отведнъж разбра всичко и спазми на уплаха стегнаха гърлото й.

— Това писмо, с което си излъгала Филка Шкворен, го намерихме на местопрестъплението. Съжалявам, но си постъпила много необмислено. То като веществено доказателство е включено в протокола… — Докато казваше това с хладен шепот, Прохор измъкна от джоба си друга хартийка, сгънат лист за заявление, и я размаха във въздуха: — Ей го на̀ и протокола. — Протокол Прохор, разбира се, нямаше: това бяха неприлични стихчета на Сохатих.

— Ама кой… кой е съставил тоя протокол? Няма начин да е Фьодор… Степанич! — трепна гласът й.

— Когато на мен ми потрябва — натърти Прохор, — и ти, и приставът ще разберете в прокурорската килия кой е съставил тоя протокол. Но вие и двамата можете да сте спокойни: Прохор Громов никога не е бил и няма да стане предател.

Наденка не чу заключителната фраза, хвана се за слепоочията, изхлипа и седна на крайчеца на кушетката.