Вячеслав Шишков
Угрюм река (60)

4

Понеделник. Шест часа заранта. Бучат заводските сирени. В къщи още всички спят. Прохор Петрович отскача в домашния си кабинет бързо, чевръсто, отваря бутилка квас и я изпива. Набързо, небрежно се измива, мимоходом вдига поглед към останалата от дядо му голяма икона на Богородицата със сребърна риза — редно е да се прекръсти за душевно успокоение, ала го домързява, — взема походната торбичка с храната и излиза през кухнята на задния двор. Пазачът Нилич храни вързания със синджир Барбос. Жена му мъкне към кочината помия. Патиците плюскат трици от копанята, карат се помежду си.

Прохор скочи в двуколката, сложи пушката до себе си и потегли за дъскорезницата. До дъскорезницата има цели три версти.

Утрото е прозрачно, тихо. Природата бодърствуваше. Дроздовете прехвърчаха на ята и окълваваха кехлибара на зреещата калина. Росата беше напръскала тревите, листата и иглите на боровете. Мекият прах на пътя е натежал от нощната прохлада, колелата тичат леко, гърдите на Прохор дишат до насита, дълбоко и жадно. Опиянената от кислорода кръв се блъска в мозъка, в раменете, в китките на ръцете му. Цялото му тяло е обхванато от сладостта на предстоящия труд. Но мисълта му засега си почива в празна леност: наоколо е толкова хубаво. Създаденият от него път е прав, гората от двете му страни е богата и стройна. Всеки клон, всеки пън Прохор ще превърне в пари, в звънтене на скъпоценния метал.

И внезапно го погледна муцуната на някакво животно, в подсъзнанието му изплува неговият любимец, вълкът. Той дишаше в лицето на господаря си, от муцуната му лъхаше миризма на кръв, течеше слюнка. Дългите му остри зъби с крива захапка блестяха със студената си белота.

— Махай се, дяволе! — каза Прохор и видението изчезна. Той се усмихна и с известна гордост си помисли: да, да, и той всъщност е двукрак вълк с животински зъби, които вкопчат ли се веднъж, не пущат; вълк с гениалността на смел гешефтар.

„Голяма работа… Нека ме смятат за вълк, за звяр, за дявол… — мислеше си той. — Пет пари не давам! Те преценяват делата ми отдолу, аз — от кулата. Те имат морала на червеите, аз — орлови криле. Моралът за деловия човек е лигавщина. Творчеството е огън, а моралът — вода. Или ще градиш, или ще философствуваш. Ще затрия живота си в моите предприятия, ще оставя на моето потомство плодовете от труда си и чак тогава може би ще се заема да измолвам прошка за греховете си, ще ида в манастир, ще навлека власеница, дрипа и ще изкарам дните си на някой стълб като подвижник. Ще стоя там, ще се блъскам с юмрук в гърдите и ще се кая, докато не падна и не се ударя с тил в дъските на ковчега“. Той шибна коня с поводите и влезе в тръс в двора на дъскорезницата.

 

 

Работниците зърнаха господаря отдалеч и веднага се разтичаха. Раклите от дъски растяха, с колички докарваха трупите, куките ги подхващаха с железните си пръсти и ги повличаха нагоре по наклона. Стоманата на стегнатите в рамки хищни триони със змийско съскане равномерно режеше трупите на пластове като ряпа. Жълтеникавият сняг на стърготините се сипеше нагъсто и трупаше отдолу пряспа. Прашният въздух миришеше на смола: несвикналия човек можеше да го заболи глава. Работниците делово си подвикваха, прескачаха дънерите като козли, шумно захвърляха дъските, стараеха се да се докарат пред господаря.

— Имам чест да ви заявя, Прохор Петрович, че в завода всичко е благополучно — застана мирно пред Прохор завеждащият Лукин, старец от тукашните села.

Работниците веднага се умълчаха, заработиха по-полека, взеха да се ослушват какво ще рече Лукин.

— Всички ли са по местата си?

— Тъй вярно, всички.

— Е?

— Друго няма. — Лукин пристъпи от крак на крак, смъкна каскета си и с плах поглед провери настроението на господаря. — И още нещо, Прохор Петрович… Позволявам си да река… Я да се дръпнем малко по-настрана…

— Какво, увеличението ли?

— Тъй вярно… Обаждат се.

— Обаждат ли се?! — кипна Прохор. — Ти пък си мълчи, стар глупако, мълчи си!

Лукин наведе очи, поокашля се и не знаеше какво да прави с каскета си: страх го беше да го сложи.

— Повикай машиниста…

— Слушам — зарадва се старецът и хукна.

Десет уста едновременно викнаха, опитвайки се да заглушат звъна на трионите и стона на разкъсваните дървета:

— Машинист! Ей, машинист! Иван Назарич! Стопанинът те вика!

Черен, мръсен, омазнен се измъкна машинистът. Той е дребничък, едроглав, бузата му е превързана с парцал. Стопанинът го хвана здраво за рамото и го заведе до наредените дъски. На едно клонче беше закована ламаринка с надпис: „Ракла №32, 250 бр., 3 с. Х2 1/2 дюйма“. После извади кокален сгъваем аршин, тръгна покрай раклата и взе да мери дебелината на дъските. Дъските бяха с недопустимо различни размери.

Прохор почука рязко с аршина по дъските и вторачи в машиниста унищожаващ поглед. Очите на машиниста примигваха. (Той помнеше как лани Прохор пред всички го тръшна в купчината стърготини.) Машинистът вдигна към Прохор виновен поглед. Прохор отиде съвсем близо до него и изразително му се закани с пръст пред самия му нос. На машиниста му се стори, че изпод мустаците на стопанина стърчат вълчи зъби. Сви го стомах, той отстъпи заднешката и зачака бурята със зяпнала уста. Но Прохор мълком, с потисната свирепост, се качи на двуколката и си замина.

По-нататък пътят завиваше към реката и десетина версти вървеше по брега до така нареченото селище. Тук връзваха от оголените борови трупи салове. От високия бряг Прохор наброи над сто звена. Те обрамчваха крайбрежната плитчина с равна жълта лента, дълга близо две версти. „Ей ги къде са паричките!“ — със задоволство си помисли Прохор. Наблизо няколко души сечаха дървета. Очистени от кората трупи, приличащи на огромни восъчни свещи, се изтърколваха по върлините надолу, към водата. Там, отдясно, товареха на саловете негасена вар, руда, цели камари кожи от говеда, скъпи кожи, бурета със смола и катран. Дотам не можеше да стигне с двуколка. Прохор свърна към една полянка, бързо разпрегна коня, яхна го и препусна без седло към товарището.

— Помози бог, момчета! — викна той.

— Благодарим — отвърнаха му работниците и смъкнаха шапки. — Само че бог нещо не иска да помага. Гледай, изтървахме във водата едно буре с катран. Сега не можем да го помръднем, неговата верица. — Работниците бяха нагазили край сала — водата им стигаше до гърдите — и не знаеха какво да правят. Брадата на късокракия Захар беше изплувала отгоре като метла.

— Как можахте да направите тая беля?

— А бе търкулнахме го от баира, дявол да го вземе!… Ванка и Стьопка го изтърваха.

Прохор бързо се съблече, викна: „Измъквайте се на брега, донесете ми две върлини!“, после скочи във водата, гмурна се, опипа падналото на дъното буре, пак се показа. Тялото му е бяло, но лицето и вратът му сякаш са от друго тесто — мургави, изпечени от слънцето.

— Въже ми дайте! — Той пак се гмурна, впримчи под водата бурето, намести го върху върлините, излезе на повърхността, изкомандува: — Теглете! — бурето изпълзя по наклонените върлини право към сала и мокро, черно като морско чудовище, се нареди сред другарчетата си. Всичко това стана за по-малко от пет минути. Мужиците с уважение гледаха оправния си господар.

— Колко време се туткахте? — попита той, докато се обличаше.

— Ами от заранта си играем — отговори му старшият на товарачите, Филат, чернобрад мужик с бяло петно на едното око.

— Диванета — каза Прохор, — заслужавате да ви натири човек…

— Много се изсилваш! — озъби му се Филат. — Да не би ти да ме храниш? Като плащаш малко, и работата ще е толкоз…

— Виж какво, Филат, аз те уважавам — спокойно каза Прохор, защото водата го беше охладила. — Ама ако те чуя още веднъж да се ежиш, ще те изхвърля от работа.

— Гледай да не се сепнеш в кръста! — неочаквано му викна Филат и хлътналите му бузи заиграха. — Ако работим зле, за наша сметка си остава, на акорд сме, плаща ни се на пуд, не сме на месечна заплата… Брадат дявол такъв!… Първо питай, че тогаз лай.

Прохор го погледна в обраслото с черни косми лице, каза: „Ти лаеш, не аз!“ — метна се на коня и тръгна покрай брега натам, където товареха варта.

— Помози бог! — поздрави Прохор товарачите.

От варния прах те бяха станали бели — ботушите, гащите, рубашките, брадите — сякаш целите бяха направени от гипс. По цялата повърхност на всяко звено от саловете бяха сковани дъсчени подове, за да не се мокри варта из пътя.

— От колко звена е салът?

— Петстотин и нещо трябва да са.

— Нещото колко е?

— За тая работа питай десетника.

През тайгата, по една тясна просека, минава въжена линия: на високи стълбове под наклон е провесено цинково въже. Специални дървени клетки, натъпкани с папурени торби с вар, се движеха надолу по въжето от варната пещ към салището. Пещта беше на една верста оттук.

Приближи се десетникът, млад работник, поклони се и подаде на господаря написана с молив ведомост за товаренето. Прохор записа крайните цифри в бележника си и попита:

— Кога ще започнат да изпичат варта?

— Довечера.

— Виж какво… Кажи на катранджиите до утре да занесат в лабораторията проба от катрана. От града получихме оплакване — бил много рядък. Днес нямам време. Кажи на тия дяволи, че утре ще дойда да им хвърля един бой.

Беше пладне. Време за обед. Работниците наскачаха да се къпят. Двама от тях накладоха огън. Комарите досаждаха, хапеха люто. Като си вееше с една връзка клонки, Прохор подкара коня обратно. Като наближи двуколката, забеляза как от нея скочиха две червеникави като пламък лисици с бели коремчета и облизвайки се, тръгнаха полека към гората. Те бяха си похапнали лещарки, сирене, масло. Очевидно бяха останали доволни от всичко това, но ги ядоса появяването на човека: спряха се в гъсталака, замахаха сърдито с опашки и заджавкаха срещу Прохор.

Той грабна пушката и ги подгони. Древният, пламнал в него инстинкт го направи лек, бърз. Лисиците избиколиха човека с хитър кръг и пак стигнаха до двуколката. Едната клекна отстрана като куче, другата се покатери на двуколката и приятно въртейки опашка и озъртайки се час по час, с апетит започна да дояжда закуската на господаря. Свикнал с навиците на животните, Прохор веднага се досети за ловката маневра на рижите крадли. Той рязко възви назад, изпълзя по корем от гъсталака и целият вътрешно разтреперан, се прицели в лисицата на двуколката: „Добре ще е в главата да я улуча, че да не повредя кожата“ — помисли си той, присви лявото око и натисна спусъка. После скочи и яростно хвърли пушката на земята: пушката не беше заредена: Лисиците си тръгваха бавно.

„Знаели са… Ама че проклетници!“ — чудеше се той на необяснимата досетливост, която притежаваха тия обикновено намиращи се постоянно нащрек, предпазливи животинки.

Несполуката се стори на Прохор толкова обидна, че от яд едва не се разплака. После го досмеша на самия него, на лисицата. Те бяха разкъсали ленената торба с храната и бяха унищожили всичко: останали бяха само чаят и захарта. А много му се ядеше: от снощи не беше хапвал нищо.

— Ей! — обади му се някой от гъсталака, грубо, страшно, като горски дух.

Прохор се озърна. Право към него вървеше жълтолик дрипльо с буйна брада. Той беше огромен на ръст, широк в раменете. Облечен с мръсни окъсани дрехи, през дупката се подаваха окаляни фъндъци памук. Около голямата му конска глава беше намотана басмена превръзка с вдигната на челото мрежа против комарите. В дясната си, покрита със засъхнала пръст ръка той държеше дебела тояга, под колана му бяха затъкнати брадва и нож. Когато стигна на четири-пет крачки от Прохор, скитникът спря.

— Кой си ти? — попита Прохор и бръкна в джоба си. Револверът му не беше там.

Скитникът мърдаше вежди, премляскваше, мълчеше заплашително.

— Кой си? — отново попита Прохор.

— Убиец — глухо му отвърна другият и смъкна от рамото си натъпканата торба.

Прохор го измери с опитното си око на жител на тайгата. Калаените очи на скитника с извърнати като на болен от трахома клепачи му се сториха нахални, разбойнически. Прохор е силен, но невъоръжен. Скитникът е огромен, въоръжен с брадва, с нож, с престъпния си живот. Такива страшни хора могат да те убият, за да ти вземат ботушите, могат и ей така, за удоволствие. Прохор се приготви. Скитникът съвсем се приближи до него. Прохор не се помръдна, за да не го помисли другият за страхливец. Скитникът дишаше тежко, от него лъхаше отвратително: той, изглежда, беше се наял до насита с див чесън.

— Ама ти не се бой — мрачно каза скитникът.

— Че защо да се боя: имам пушка…

Скитникът завъртя глава, намигна подигравателно на Прохор, посочи с ръка двуколката, в която допреди малко беше лисицата, и тайгата, където се скри тя, изръмжа:

— Не стреляй… — и се закашля с прегракнал смях, приличащ на хъркане на обесено куче.

Прохор с внезапен тласък повали скитника на земята и му измъкна брадвата и ножа. Скитникът се надигна тежко на четири крака, после се изправи и награди Прохор с една добродушна псувня:

— Ух, да ти… Надви ме.

Той дишаше дълбоко, като болен, гърдите му се издуваха, а бузите хлътваха навътре. Мъчеше го задух. Прохор вътрешно се разкайваше, че е съборил болен човек; той хвърли на скитника брадвата и ножа.

— Злато имаш ли? — попита Прохор.

— Имам… Някъде към осем килца.

— По колко го продаваш?

— Половин рубла грамът.

— Вземам го. Иди в кантората да си получиш парите.

— Бащице! Ти кой си? — с молба в гласа попита скитникът и го погледна.

— Прохор Громов.

Скитникът се изсекна направо на земята и сълзливо разкриви уста.

— Спаси ме, Прохор Громов, спаси ме!

— От кого?

— От мен ме спаси. Не мога да заживея като човек. За три дена ще пръсна всичките пари и… пак каторгата.

Прохор каза:

— Нямам нищо за ядене. Лисиците всичко оплюскаха. Ти можеш ли да ми дадеш нещичко?

— Мога, мога, благодетелю, гледай селянките колко ядене са ми наслагали. — И развеселеният разбойник бързо започна да развързва торбата си.

Накладоха огън, забиха под ъгъл към огъня два пръта, окачиха на тях котлето и чайника.

Тук беше тихо, глухо. Тайгата беше заградила тая полянка със стена от ели, борове и смърчове. Комарите хапеха като бесни. Те се въртяха на облак над коня, край огъня бяха по-малко, скитникът смъкна мрежата на лицето си. Прохор нямаше мрежа. Той занесе при коня запалена прахан, за да го опушка. Конят пръхтеше, кихаше, примижаваше със сълзящите си очи, но за да се спаси от хапливите гадинки, се навираше право в пушека.

Прохор разпъна басмен балдахин, приличащ на малка палатка. Навън нямаше да може да закуси от комарите, завря се под балдахина. Скитникът сипа рибена чорба в дървената си китайска купичка, промуши я под балдахина на Прохор, а после седна до огъня и започна да яде от котлето. Подхванатите от парата комари падаха в котлето на скитника; той гълташе изобилно поръсената със сварените им телца чорба и не обръщаше на това никакво внимание. Облакът от комари пищеше над балдахина с едва доловим милионен писък: дразнеше ги миризмата на изпотен неуязвим човек; под балдахина наистина температурата беше някъде към четирийсет градуса, беше задушно и разгърденият Прохор беше целият мокър.

— Ей, Петрович — обади се откъм огъня скитникът. — Искаш ли да ти разкажа цялата история на моя пусти живот? Слушай, щом е тъй. И постъпих аз, значи, на един държавен канал. В глухата тайга, посред блатата копаеха тоз канал, искаха да съединят две реки заедно, шлюзове строяха, бентове, що държавна пара затриха в калта! А аз там се бях хванал за ковач. А пък съм си убиец, забягнал. А ме викат Филка Шкворен. Чуваш ли?

— Чувам.

— Та ти казвам. Среща ме един ден най-главният началник, инджилерският генерал, и ми вика: „Какво става. Шкворен, заряза ли пиенето?“ — „Зарязах го, ваше превъзходителство“. — „Хубаво си направил, Шкворен — ми вика генералът, — ти си оправен човек, вика, от много години те познавам. Случвало се е цяла година работиш, получиш куп пари, а като излезеш в отпуск, веднага ги пропиеш. После пак се върнеш, кланяш се доземи; приемете ме. А пък трудът ти е каторжен, тежък… Виж каква глупост излиза: цяла година се трепеш за един ден веселба… Срамота е!“ — „Не, ваше превъзходителство, отвръщам му аз, пета година става, откак капчица не съм турил в уста. Ще натрупам още малко пари, ще замина за града, работилница ще си отворя“. Слушаш ли, Петрович?

— Слушам.

— Слушай. И точно тъй стана, свърши се и петата година от моя проклет живот в блатото, на студ и теглила: много ми беше домиляло за хубав град, за по-други хора. И от какво ли не се лишавах. Дори ако, да речем, по големите празници раздаваха безплатна водка, не я пиех, а си продавах номерчето, кътах всяка копейка. И можах да скътам над четири хиляди рубли. Както и да е. Пристигна държавният параход, след една седмица ще си тръгва обратно. Уволних се аз, получих си парите, паспортът в джоба, качих се на парахода и — към града. А до града имаше повече от хиляда версти. След два дена пристигнахме с парахода в село Кетское. Аз по случай случая обърнах в бюфета четвъртинка водка, замезих си с краставичка, после обърнах още една, че още една! Нейсе! Качих се на горната палуба, гледам: брегът не се види от моми и булки — дошли да зяпат парахода, там параходи всякой ден не минават. Народ, хора, моми! Пет години нищо таквоз не ми се беше мяркало пред очите. И отведнъж се разлюля целият бряг, къщите, небесата, пък и на мен ми се зави свят. А душата ми отвътре бучи, перчи се, ще й се да направи някой мурафет, да се изфука. „Ей, булки, моми! — викам. — Посрещайте Филка Шкворен, тръгвайте с мен!“ — и скачам на брега. Нейсе. Слязох на брега, разпрах хастара на калпака си, измъкнах парите оттам, калпака захвърлих, бяха все новички банкноти от по пет рубли. И вървя аз, значи, земята под мен се тресе, в гърдите си чувствувам приятност, а момите, тяхната мама, и булките търчат подире ми отляво и отдясно. А аз, ако щеш вярвай, ако щеш недей, Прохор Петров, вървя като султан право към кръчмата, в лявата ми ръка, значи, пачката пари, а с дясната вземам час по час от пачката по една банкнота и ги разхвърлям наляво-надясно, все едно, че раздавам карти. Честна дума, ти казвам!… Момите, то се знае, не зяпат: „Ура! — крещят — ура! Слава на нашия господар Филип Самсонич господин Шкворен!“ Стигнах до кръчмата, останалите пари там профуках. А като се събудих на другия ден, реших да се обеся… Извадиха ме от примката — в реката се хвърлих, хванаха ме; с нож се намушках в гърдите — една седмица лежах, оздравях. Чуваш ли, Петрович?

— Чувам. Я ми сипи още една чашка.

Филка Шкворен му подаде чая, пак седна до огъня, запали лулата си.

— Пет години! И дорде мигна, пак оголях… Барем да си бях направил удоволствие, ами то — нищо! А за какво бях мечтал: в град да живея, работилница да отворя, жена да си намеря, човек да стана… Ох, ох!

— Глупак — каза му изпод балдахина Прохор и също запуши.

— Глупак не, ами оттатък — съгласи се скитникът.

Прохор излезе изпод балдахина, започна да впряга коня. Скитникът му помагаше чевръсто.

— Виж какво, Шкворен. Златото го донес в кантората…

— Колко пари ще ми дадеш?

— Колкото излязат. Сигурно три-четири хиляди.

— Е-ех! — въздъхна скитникът, удари се с юмрук по сърцето и завъртя глава неодобрително.

— Страх ли те е?

— Страх ме е. Зян ще стана. — Той въздъхна, доближи се до Прохор, хвана го за ръката. — Съжали ме, Прохор Петров. Вземи ме някъде покрай себе си: на толкоз хора даваш работа, все ще ми намериш място.

Прохор се позамисли, качи се на двуколката, каза:

— Парите няма да ти ги дам всичките наведнъж. Малко по малко ще ти ги давам.

— Благодарим — с радостен глас му отвърна скитникът.

Прохор помълча малко и попита:

— Я ми кажи ти, много хора ли си убил през живота си?

— Хора ли? — Филка Шкворен размърда вежди, сякаш си припомняше. — Не, не са кой знае колко много… надали има и десетина.

— За какво?

— Едни имаха късмет да ме срещнат пиян, други не постъпваха честно. Един полицейски началник утрепах. Щом като е тъй, вземи ме. Твоята работа е усукана, хлъзгава, смъртта току се навърта край теб. Името ти далеч се е разчуло. Всичките ти адети зная. Ще ти бъда от полза…

Прохор подръпна поводите, конят се изви към пътя и тръгна. Прохор се извърна и викна, без много да му мисли:

— Хубаво! Ела! Може пък и наистина да ми бъдеш от полза.

Собственият му глас и смисълът на тия думи нарушиха равновесието му. Кой знае защо, той изведнъж видя пристава. Шкембестият, груб пристав с щръкналите мустаци плаваше покрай Прохор, заканваше му се с пръст и се кискаше. А отстрана, затулен от гъсталака на тайгата, се мяркаше скитникът Филка Шкворен. Той намигаше на Прохор и мълчешката въртеше към пристава лъскавия си нож. Конят тръгна по-бързо, плаващото видение изостана. Прохор изскърца със зъби и се изкашля силно.