Вячеслав Шишков
Угрюм река (6)

6

— Аз, Танечка, обичам кисело мляко. Донеси ни на нас с Ибрахим едно гърненце — каза заранта Прохор на любопитната дъщеря на стопанина.

— Сегинка, сегинка — изчурулика момичето, прекара показалец под носа си, но не бързаше да излезе беше се зазяпало в Прохор.

— Едното крак тук, другото там… Марш! — подвикна Ибрахим на шега, но момата се стрелна към вратата.

— Цх! Плашим те?… Нищо. Хайде, ставай, Прошка, време е. Сухар за път трябва правим, шитика да калафатим. След седмица трябва тръгнем: водата ще избяга.

Прохор го мързи да става: завит с ямурлука, той лежеше на чистия боядисан под и разглеждаше стаята на заможния селянин-ловец. Вратата, изрисувана от несръчната четка на някой случаен скитник, е цялата в зайчета от сутрешното слънце. Седем пушки има на стената: малокалибрена, турка, за мечки, карабина, три ръчно изработени кремъклийки, в ъгъла голям чатал, покрай стените — обковани с желязо ракли, покрити с тунгуски килимчета от еленови кожи. По первазите купчина патешки човки — играчки за децата. Икони, броеници, кандилница за тамян. От една пролука стърчи голям, с останали по него косми, бакърен гребен, под него — календар, на който са останали само датите, а долните краища на листчетата с житията на светците са отишли за „кози крачета“: за цигари.

Вратата се отвори, блесна хитра усмивка.

— Давай, моме… Недей плашиш. Аз съм кротък — каза Ибрахим.

— Какво ще се плаша от теб бе, главо плешива? — озъби му се Таня. — Аз с тате мечки съм била. — После каза ухилена: — Ставай, юначе… стига си хъркал! А на нашата седянка ще дойдеш ли?

— Ще дойда. — Прохор отметна ямурлука, започна да се облича.

Момичето услужливо му подаваше гащите, ботушите, платнената рубашка и все се чудеше на бельото му:

— Голям богаташ си, ей! Гледай какви буквички!… Кой ги е извезал, а? Май изгората? Глупачка: на долните ти гащи ги извезала, а не ти направила една шевица на ризата. Сигур и тя е някоя богаташка?… Сигур само захар и курабии яде… А ти често ли се целуваш с нея?… — въртеше се Таня, дърдореше и Прохор от вълнение не можеше да си закопчае копченцето на врата. А Таня още малко — и ще го блъсне с гърдите си, върти закачливи очи.

— Цх! Бягай оттук, змийо! — щракна с пръсти Ибрахим. — Сега ще те хвана!…

Момичето със звънлив смях пак побягна навън.

Ибрахим погледна Прохор. Отметнал ръце назад, изправен на пръсти, той сладко се протегна и изръмжа като млад звяр, станал от бърлогата си. Очите му горяха. Ибрахим поклати глава, каза:

— Не бива, Прошка.

Но Прохор нищо не разбра. Киселото мляко беше студено, освежаващо. Прохор изобилно го посипваше със захар. Таня се чудеше:

— Леле, колко ви е сладък животът на вас, богатите! Що не ме вземеш барем за готвачка?

В очите на Таня имаше млада страст и настойчива увереност. „А аз ще те целуна… А ти си мой…“ — казваха жадните й очи.

Нещо необяснимо, ново се размърда в Прохор. Той каза:

— Много е задушно… — и излезе на двора.

Утрото беше слънчево. На ливадата пламтяха жълти лютичета. Прохор се огледа. Селцето, където те с Ибрахим пристигнаха вчера, беше малко. Къщурките вехти, климнали. Само къщата на Танини изглеждаше заможна: четири прозореца към улицата, перденца, мушкато, гладко рендосан покрив, врата с макара и топуз към бакалничката, над портата — нашарена със синя боя къщурка за скорци.

Прохор слезе до брега. Тясната, тиха река дремеше.

„Гледай каква била Угрюм-река — разочаровано си помисли младежът. — Чак на река не прилича“.

Той отметна ямурлука от дясното си рамо и запрати камък през реката. Камъкът заръмжа и зави като голяма дива пчела, пресече като куршум пространството и се блъсна в руменожълтия от слънцето ствол на един бор. Прохор седна досами водата, където селяните калафатеха шитика.

— Що ви е толкоз малка реката? Ширината й е един хвърлей.

Бащата на Таня, черен като гарван, спря да работи и каза:

— Не е събрала сили… Тя тепърва ще се разбуни По Петровден, когато всички блата в тайгата се разтопят. Какво, много ли си изморен от пътя?

— Да, вчера той направо беше капнал. Тридесетте версти, които отделяха Почуйское от това селце, му се сториха сто. Кал, стръмни проходи, повалени изсъхнали дървета, облаци комари.

— Ще видите — наперено каза Прохор. — След десет години ще прокопая от вашата Угрюм-река до Болшой поток канал. Тогава ще ходите до Почуйское с лодки. А може и параходи да докарам.

— Няма да стане тая, момче — подигравателно му възрази вторият селянин, — малки са ти още силиците.

— Какво ти разбира на теб главата, мечок с мечок! Аз знам.

— Знаеш вятър.

— Говедо! — високомерно му кресна Прохор.

Селянинът отвори уста, за да тегли някоя по-дълга на това хлапе, но когато срещна гневните му очи, наведе се над шитика и ядосано заудря с дървения чук по кълчищата.

По пътечката към водата слизаше Таня. Тя беше метнала двете си ръце на кобилицата, та гърдите й се бяха надигнали и се поклащаха под синята широка блуза.

— Дай да мина… Я виж как си ми запречил пътя — блъсна тя с широкото си бедро зазяпалия се Прохор и се усмихна с белите си като порцелан зъби.

Бузите на Прохор пламнаха. А момичето запретна поли и нагази във водата. Беше плитко. То погледна Прохор, запретна полата си още по-високо и загреба с кофата от сребърната вода. Прохор не откъсваше очи от яките му крака и внезапно го съблече цялото с очи. Но веднага след това смутено се извърна и тръгна към лодката. „Трябва да се окъпя“ — помисли си той.

Седна на кърмата и силно замахна с лекото като сламка гребло. Течението стана по-бързо, мяркаха се храсти, потъваха във въртопите широките листа на водните лилии с разпукани пъпки. А ето и една плитчина със ситен сипкав пясък. Прохор спря там, бързо се съблече и цопна във водата.

Юнската вода все пак беше прохладна. Духаше силен ветрец, къдреше водата със сребристи вълнички, гонеше облаци пищящи комари към тайгата. Прохор пръхтеше, поемаше си дъх, провикваше се, преплува на отсрещния бряг, набра теменужки и царски къдрици, изпъстри букета с огньовете на няколко жълти лилии и заплува обратно.

— Ама че дяволска работа?! А къде ми са дрехите?

Лодката беше празна. Очевидно, беше ги духнал вятърът. Той скочи в лодката и чевръсто грабна греблото.

— Ку-ку! — изведнъж прозвуча откъм храстите.

— Ей! Дай ги! Ти ли си ги взела? Татяна, ти ли си?

— Ела при мен, миличък… Ела!…

Прохор седеше в лодката превит о две, срамежливо закривайки се с ръка. Какво да прави?

— Ела… Хайде де, по-бързо… Хубавецо мой!

Прохор още не беше имал работа с жени, но чувството за съзряващо мъжество често го тревожеше. И ето че сега…

През шумолящия листак се синееше роклята на Таня, сякаш невидима ръка сипеше отгоре незабравки.

— Ще ми ги дадеш ли или не? Премръзнах.

В отговор — закачлив смях. В Прохор кипна раздразнение. Той подхвърли хаплива дума.

— Отивам си. Не искам да те знам! Не може да се пошегува човек… — обидено извика Таня и храстите зашумоляха така, като че ли през тръстики се отдалечава лодка.

Като продължаваше да се затуля и потреперваше от хладния вятър, Прохор се втурна към дрехите си. Стройното му тяло, още неизсъхнало от водата, се белееше на слънцето като сняг. Вятърът му пречеше да си облече ризата, развяваше ръкавите й, закачаше се. Главата му се омота в дрехите и неочаквано… някой обгърна краката му и горещо се прилепи до тях.

— Нахалница! Ама че нахалница! — целият изтръпнал от срам, гневно отблъсна той Таня и, престанал да се владее, я удари.

Момичето трепна, отметна глава назад и го загледа умоляващо в лицето, безмълвно.

Прохор тежко се дръпна настрана, просна се на земята и взе да се облича, псувайки. Гласът му стана пресеклив, слаб:

— Ама че моми имало по вас… А! За пръв път ме виждаш и се натискаш.

А тя се долепи до него и цялата трепереше.

Прибираха се с лодката по гъсти розови вълни. Страшни, мамещи към себе си дълбини отдолу, наоколо миришеше на отмалели от жегата цветя. Очите на Таня бяха затворени; тя се усмихваше, показвайки белите си равни зъби.

Мина се една седмица. Шитикът беше потегнат. Приготвените за из път сухари бяха изсушени великолепно — звънтяха като стъкло. Можеха да тръгват, но Прохор все отлагаше.

— Водата още не е дошла — казваше той.

— Знаем го тоз вода. Недей, Прошка… На тебе рано моми да обичаш, много си млад — хокаше го Ибрахим, седнал под прозореца и точейки на брус ханджара си.

При тях в Кавказ е друга работа: там слънцето е като адско око, горещо, там през януари бадемите цъфтят и хората узряват бързо. Не, не постъпва добре Прошка. Затуй ли са го изпратили майка му и баща му в тоя далечен край? Кой ще отговаря, ако с детето стане нещо? Той, Ибрахим. Кой се е клел, че детето ще оцелее? Кой?

— Не съм дете! — викна Прохор. — Запомни го. — С широки крачки, като се стараеше да тропа силно по пода с подкованите си ботуши, той отиде до стената, дръпна от гвоздея дрехата си и излезе навън.

Ибрахим си остана превит над ханджара, както и преди това, само цъкна с език и погледна подир Прохор също като стар орел — соколче, за пръв път изхвръкнало от гнездото.

Вечерта беше тиха. Слънцето падна в облаците, водата в реката стана сивкава, замислена и кръвта на оголения стръмен бряг потъмня. Някъде далеч от време на време прогърмяваше: нощес май ще има буря.

За да отпъдят досадните комари и мушички, младежите бяха се заградили с огнен пръстен: наоколо пламтят буйно към небето весели огньове, а в сърцето — буйната песен, танецът.

Още се отдръпнете, братлета! Прохор излиза насред кръга. По-силно, по-задружно пейте, днес Прохор празнува отпътуването си, а утре… Какво ще му мисли за утре: пей, върти се, рови земята с токове.

Екна като зверски рев песента:

Федя го обикнах

за бавната крачка,

а с Вася се любих

сал за десетачка!

Прохор с корава копринена риза, пристегната на тънката му талия със сребърен кавказки колан — подарък от Ибрахим, — скръстил ръце на гърдите си, играеше край веселата Таня.

А песента гърмеше буйно, силно плющяха в такт мазолестите длани.

Здравите гърла на момците и звънливите момински гласове разнасят песента далеч на всички страни. Песента плава над реката, блъска се в бреговете, в тайгата, разчорля пламенните гриви на огньовете и литва нагоре към сивкавия нисък облак.

Миша го обикнах

за русите къдри.

С Петя се залюбих

за думите мъдри.

Високо подрипва Прохор и блъска токовете си един в друг, върти се, върти се и не откъсва от милото лице влюбени очи. А Таня е цялата отмаляла от някаква сладка изнемога, кротко се усмихва на Прохор, лениво размахва във въздуха шарената си забрадка.

— Целувай, целувай, Прохор! — чу се откъм огъня.

Прохор привлече Таня към себе си, прегърна я; тя кокетно подложи устни, без да го отблъсква и без да се възпламенява; нали е на ужким, на игра… Но точно тогава като с греда по главата Прохор го блъсна един зъл, прегракнал като на пияница глас, който ревна скандално:

С Прохор се целувах,

сладко се милувах.

Той на лодката се качи —

има цял живот да плача.

— Ха-ха-ха! — зацвили, разлюля се въздухът.

— Мълчи, Оска! — със смях се развикаха момците. — Ще те пребие… Ще иде да повика черкезина.

Шапката на главата на Прохор се размърда. Той отиде при огньовете, където седяха момците.

— Кой беше? — Гласът му прозвуча твърдо и мъжествено. — Ти ли?!

Пред него, навирил крака и протегнал ръце, сякаш за да се уварди от неизбежен пердах, лежеше по гръб един дългунест момък и с тъничък като на малко пале глас престорено скимтеше:

— Аз… аз бях. Ей богу, аз… Сега ще ме претрепе търговецът. Бог ми е свидетел… Братлета! Застъпете се за мен…

Пламъците на огньовете осветяваха дебелите му, подигравателно разкривени устни и присвитите пияни очи. Дебелите гърла се разтресоха от смях.

— Говедо! — кипна Прохор. — Ще ми се подиграваш, а?! — Той с ловко движение смъкна от крака на дангалака оплескания му с кал ботуш, замахна силно и го запрати в лицето на присмехулника.

Той изгрухтя, рипна и се изправи гърди срещу гърди пред Прохор.

— А, търговче! Тъй ли било?!

— Разкарвай се!

— Ще се гавриш с момите ни, а?! Момчета, удряйте!

В този момент момците се врязаха между тях, а мамите се разпищяха като луди.

— Прошенка, миличък! — хлипаше Таня и теглеше Прохор подире си.

— Мотя! Ти луд ли си?… — здраво държаха дангалака момците и съскаха като гъсоци: — Чакай първо да се напием като хората… Па тогиз… Без момите, че да е всичко шито-покрито… — И на Прохор: — Друже, къде тръгна? Прохор Петров! Ама той без да иска бе, на майтап… Хайде, помирете се.

 

 

В банята гори свещ, но оскъдната й светлина не прониква навън: единственото прозорче е затулено с вехтите гащи на стопанина.

Момците се бяха наврели в банята, за да се скрият от бурята и дъжда. Седяха на пода, допрели рамене, край трилитровата бутилка, смучеха водката от банското тасче. Тесните стени и ниският таван бяха покрити със сажди, миришеше на изгоряло, на сапун, на пот и всичко това се допълваше от някаква вкисната воня, също като от сготвено зеле. Пиеха мълчешката, припряно, шумно мляскаха обилно посоления хляб с лук.

Но мълчанието бе прекъснато от дангалака. Той наля водка в тасчето.

— За скорошното ти отплаване, Прохор Петров… — И още неливнал водката в широката си уста, изтрещя неимоверно силна гръмотевица; всички подскочиха, вкопчиха се един в друг: на всекиго му се беше сторило, че банята е пропаднала вдън земя.

— Ама че изгърмя! — каза някой.

Разговорът не вървеше: нямаше за какво да си приказват, всички бяха свързани от една мисъл и тая мисъл беше черна като стените на банята. Впрочем водката си вършеше работата: мълчанието се смени с шепот, а после дойдоха и заплахите.

Но в този миг Прохор почти не чуваше. Беше потънал в своята мечта, сладка и омайна. Все по-буйна става реката, шитикът хвърчи, Прохор е на греблата, Таня на кърмата. Слънце, лек вятър, платна. А по бреговете цветя, цветя. И не цветя, а жълтици, злато. „Таня, злато!“ — „Да, Прошенка, злато“. — „Таня, ние с теб ще живеем в кристален дворец“. — „Да, Прошенка, да“. А после настава вечер, нощ. Тихо пее червеношийката, тихо се плиска синята вълна, шепнат си листата на Калината. И по жилите им тече гореща кръв и се сливат ведно влажните устни: „Таня, милата ми“, — „Ох, Прошенка!“

— Ох, Прошка! — Това става вече в къщата.

През трепкащия мрак на бурната нощ, през святкането на мълниите, като шляпаше в калта и падаше, търчеше надолу край селото Ибрахим. Припряното чукане на дъжда и глухите тътнежи на гръмотевиците не можеха да заглушат нито лая на кучетата, нито лудешките викове и псувни там, край реката, до банята. Ето че изпращя със силен пукот една изкъртена от тараба дъска и загърмя познат висок глас.

„Прошка се сражава“ — със задоволство си помисли Ибрахим и ускори тичането си. В тъмното той се блъскаше в огради, в къщи, в израсли насред пътя борове, най-сетне налучка нужната му уличка и, стъпвайки шумно по търкалящите се под краката му камъни, се втурна надолу по стръмното.

Той ясно чуваше как свири във въздуха дъската, как пиянски крещят и пъшкат момците, ето че талпата изчатка като по гърне, някой извика: „Мале мила!“ — и запсува здравата.

„Прошка“.

Мракът се озари от бавната светлина на една мълния. Пред Ибрахим от тъмното изплува жива купчина тела. Паднал по очи, се търкаляше Прохор, юмруците на момците мераклийски го бъхтеха кой където свари.

Ибрахим се спря, по лицето му се плъзна усмивка.

— Нищо… Нека… Да свиква… — Но изведнъж ноздрите му шумно поеха въздух: — Беж, беж! — и звънливата стомана до бедрото му издрънча строго: — Ханджар не виждаш?! Смърт ли искаш?! Цх! Колим!

Като овце от бич момците търтиха мълчешката, пияните крака не знаеха накъде да тичат и плувналите в пот гърбове в страха си чувствуваха, че черкезкият нож се забива между ребрата им чак до дръжката. Момците падаха, хъркаха, пълзяха към храстите да мрат там и се блъскаха с чела. Един нагази в реката, но мъстящото острие го настигна и там: момъкът заквича като прасе и започна да пуща мехури във водата.

А в същото това време черкезинът стоеше на едно място и добродушно се чудеше на страхливите пияници. После направи крачка към стъписалия се Прохор, сграбчи го пипнешком за яката, високо го вдигна като агне и го раздруса:

— Ще ходиш по моми?! Ще лочиш водка?!

Прохор съскаше, плюеше.

— Беж! — викна Ибрахим и го тръшна в земята.

Прохор внезапно изтрезня и мигновено го обхвана уважителен страх към Ибрахим, а себе си почувствува мъничък, нещастен. Той изхлипа като наказано дете, сви се виновно и се помъкна към къщи.

Подире му намусено, важно крачеше черкезинът. На него му се искаше да погали Прохор, да го погледне в очите, да му каже топла, ободряваща дума.

— Другото път ребрата ти ще чупим! Пале кльощаво! — пискливо му викна той.

Макар че се олюляваше, Прохор ускори крачките си.

Момците цялата нощ чак до съмнало ходиха на буйно хергеле из селото, спираха се пред къщата на Татянини, викаха черкезина да им излезе на честен юмручен бой.

На заранта Татяна плачеше горчиво, бузите й горяха от двете звънливи плесници, които й зашлеви баща й. Майка й шеташе край печката, хлипаше и смутено се секнеше в престилката си.

А черкезинът, запретнал ръце, усърдно стържеше с ханджара оплесканата с катран порта, за да измие от нея моминския позор. Татяна беше заровила лице във възглавницата, раменете й потреперваха, сълзите се лееха.

И още колко имаше да плаче Татяна. Прохор Петрович! Сбогом.