Вячеслав Шишков
Угрюм река (58)

2

— Да — замислено каза Прохор Петрович. — След две години е десетгодишнината от сватбата ни.

— Знам. Помня — отвърна му Нина. — И стават три години, откак баща ти е в лудницата.

Прохор Петрович из един път се начумери и захвърли на подноса димящата си лула с махорката.

Лицето на Нина също трепна. Тя е с дълга, напомняща монашеска рокля. Голяма бяла яка, бели маншети на ръкавите, черна кърпа на главата, която красиво подчертава матовата белота на изтънченото й лице. Изпод кърпата се подава кичур тъмноруса коса.

Нина остави настрана книгата на Бебел „Жената и социализмът“ и втренчено погледна мъжа си с дълбоките си сиви очи.

— Да, да… В лудницата. Родният ти баща.

Прохор се сдържаше, мълчеше. Той нервно въртеше на пръста си пръстена с едър брилянт.

Нина с някакво съжалително фатално чувство в сърцето влюбено гледаше мърдащите му начумерени вежди, черната му подстригана по старовремски коса, черната брада и си мислеше: „Руски богатир… Сила, ум… Но защо, защо е толкова жестоко сърцето му?“

— Нина! — Той взе лулата си и започна да я разпалва припряно. — Каквото е сторено — сторено е. И точка.

Лулата съскаше, инатеше се, кафето в чашката изстиваше.

Нина каза натъртено:

— Всяко решение може да се пререши. А неправилно решената работа дори задължително трябва да се реши наново. Разбираш ли, Прохор, трябва! Инак става лошо.

— Прохор Громов решава изведнъж и завинаги.

— Напразно.

— Прохор Громов не греши.

— Тъй ли?!

Той злъчно почука с пръстена по масата и се изправи с целия си мечешки ръст. Бакъреното му лице пламтеше от червенина, сърдитите му очи святкаха с жестока студенина, като стоманени куршуми.

— Запомни, Нина!… Прохор Громов върви по земята с твърда крачка, тъпче тайгата като трева… И по-хубаво никой да не ми се изпречва на пътя. Толкоз!…

Но мощният му, ядосан глас бързо омекна под нежния поглед на Нина. Скърцайки с намазаните си, много добре лъснати ботуши, Прохор покорно се приближи до жена си и млясна ръката й. Тя го целуна по косата, накара го да седне до нея.

— Не се вълнувай… — каза му тя. — Помни само едно…

— Нина! — И широките му гърди под платнената руска рубашка задишаха шумно, със свистене. — Слушай… Аз чувствувам в себе си такава огромна сила, че… Дявол да го вземе!… — Той разтърси косматите си юмруци. — Всичко ще преобърна наопъки! Да знаеш!… Като ще живеем, да живеем! Като ще мрем, да мрем. А трябва да се живее истински. Всичко да пращи да бият камбани, да ехтят топове… Ех, Нина!… Монахиня си ти.

— Да, монахиня съм. А ти какъв си?

— Аз ли? — И Прохор се надигна тежко, прекатурна чашката с кафето. — Аз всичко мога. Не съм нито монах, нито игумен, нито поп…

— Жалко!

— Не знам кой се е загнездил в мен: звяр ли, бог ли. Само че цялата тайга наоколо, цялата област ще раздрусам и ще ги накарам да работят за мен…

— За теб?

— Да ми дадат, ако искат, дяволско блато, всички дяволи ще покръстя, ще ги облека с бели ризи и ще им заповядам да строят голяма църква…

Нина уплашено се прекръсти, скочи, взе да маха с ръце към мъжа си.

— Ей туй е Прохор Громов… И това не са празни приказки, а факт — завърши той с нисък, развълнуван глас и прегърна Нина през тънката талия. От Нина лъхаше на тамян, на цъфнала резеда, на здраве.

— Не живееш ли в хубава къща? Виж какво имаш пред очите си. Лошо ли е? — Той я заведе до прозореца, дръпна тежките рипсени завеси и показа с ръка. — Гледай!

Долу се разстилаше като тебризки килим цветна леха. Червени пътечки, зелени ясминови храсти, малки редици от кедри и елхи, изкуствени хълмчета с беседки и кулички, в далечината на слънцето лъщеше Угрюм-река.

— Харесва ли ти? И ти се заклевам, Ниночка, мила, че за десетгодишнината от сватбата ни ще живееш в дворец.

Нина въздъхна. Камбаната заби за литургия. Нина се прекръсти. По най-далечната пътечка на градината към църквата стройно, бавно, изправено, с отметната назад глава, крачеше отец Александър. Червеникавата му, дълга, гъста коса се беше разпиляла по гърба. Атлазеният му цилиндър лъщеше. Тъмносиньото расо беше ушито от столичен шивач.

След като изпроводи свещеника с благочестивия поглед на влюбена в Христос годеница, Нина попита мъжа си:

— На колко години си, Прохор?

— Не знаеш ли? — Той я целуна по стиснатите, безстрастни устни.

— Знам. Трийсет и първата караш. Но защо ми изглеждаш такъв възмъжал, видял и патил? А понякога… — И Нина се усмихна.

— Какво понякога?

— Такъв стар, стар — фалшиво се засмя тя, за да прикрие онова, което не можеше да изрече. — Хайде да идем на църква — каза тя. — Отдавна не си чувал нашия хор. Сега вече е от трийсет и двама души. Работникът Торопов има великолепна октава. Хайде.

— Не… Я аз по-добре…

Той отиде до телефона, позвъни:

— Кажете на Сохатих да се обади! Иля, ти ли си? Какво ще кажеш за един лов? Какъв фрак, каква литургия?! Стига си дрънкал глупости! Вземай кучето и идвай. Кажи да приготвят конете…

Нина Яковлевна Громова имаше десет хиляди рубли годишен доход от капитала, който беше донесла зестра на мъжа си. Всичките тия пари тя харчеше за благотворителни цели. Би изхарчила и повече, но Прохор Петрович не й даваше от своите печалби нито копейка. Той изобщо не признаваше благотворителността и винаги оставаше глух за хорската бедност. Първата грижа на религиозната Нина Яковлевна беше да построи в резиденция „Громово“ просторна църква. С проектирането на църквата и надзираването на строежа трябваше да се нагърби приятелят на Нина инженер Протасов. Социалист, атеист по убеждение, тогава той беше й казал:

— Аз бих ви посъветвал да построите вместо църква клуб за работниците… Нали знаете в какви условия живеят!

— Първо грижата за душата, после за тялото — възрази Нина.

— Човек може да се моли навсякъде. Вашият Христос дори е проповядвал, че трябва да се молим насаме. А когато живеят в землянки като смокове, хората се озлобяват дори срещу вашия господ…

Но той не можа да отблъсне настойчивите молби на Нина: прекалено ценеше приятелството й и се залови за тая натрапена му работа без необходимия патос, хладно. Затова църквата не стана много угледна. Дървена, отвън тя не хващаше око, но отвътре беше благолепда и винаги пълна с хора: в предприятията на Прохор Громов имаше близо три хиляди работници, а ако се броят жените и децата, надхвърляха и пет хиляди.

Нина Яковлевна влезе в храма като господарка, хората бързо й сториха път от вратата чак до мястото й до десния клирос, където за нея са приготвени килимче и стол. Църквата е претъпкана: работници със семействата си, селяни от околните села. Въздухът е сивкав и гъст. Тя се огледа, подуши: носеше се смрад, подправен от благоуханието на ливански тамян.

Усърдният богомолец Иля Петрович Сохатих днес отсъствуваше. Беше дошла само съпругата му Февроня Сидоровна, бивша вдовица на търговец от околийския град. Природата беше я надарила точно със сто и петнайсет кила. Беше познатият ни пристав. Сега той получава добра заплата, повишен е, як е като бик и е доста оплешивял. Но мустаците му са същите — юнашки. Двамата жандармски подофицери Оглядкин и Пряткин, едри като гренадири, с червеникави мустаци, си приличат като близнаци.

Инокентий Филатич Груздев — той също ни е познат — беше църковен настоятел. Изгълтаният от него на времето в квартирата на следователя криминален документ на Анфиса, както се казва, беше му понесъл: коремчето му се беше закръглило, старческите му бузи грееха от руменина. Едно само не му беше наред: фъфлеше, устата му беше хлътнала, нямаше зъби. Но скоро ще си сложи нови.

Тая неделя пред Нина най-нахално се курдиса излезлият преди няколко дена от тайгата златотърсач-хищник Гришка Папатака. Той още не беше успял да пропие всичките си пари, въпреки че от него яко лъхаше на водка. Нина Яковлевна се мръщеше, затуляше си носа с кърпичка. Той е в чудновата премяна: с извънредно широки шалвари от синя коприна на червени разлети петна, във всеки крачол на които можеха да се поберат по три шиника ръж, на краката си имаше партенки от алено кадифе, нови брезови цървули и вместо сако на голо (ризата му беше изгнила, той я беше хвърлил) — огромен шал, забоден на гушата с безопасна. Когато той се промъкваше през множеството, женорята завистливо опипваха шалварите и шала му, мъжете се кискаха в шепа, лукаво въртяха носове. А Инокентий Филатич си намигна сам, каза на помощника си:

— Гледай, още един благодетел се мъкне.

Наистина златотърсачът-скитник сега е червив с пари, а още довечера, ако не го защити острият му нож, сигурно ще бъде заклан или хвърлен в Угрюм-река.

Кресливо, нестройно запя хорът. Настоятелят, а подире му върволица доброволни помощници с блюда, с канчета тръгнаха да събират пари. След като се помоли в олтара с лице към престола и получи благословията на пастира, Инокентий Филатич важно се запъти с коремчето напред към своята благодетелка. В ръцете си държи медно блюдо, за кутрето му е заключено звънче, с което той от време на време звънва; знак да вадят хората кесиите си.

— Ей, дъртак! Първо при мен ела — тихо изхърка скитникът, той опули насинените си при някое сбиване очи и изви към настоятеля разбойническото си лице. Инокентий Филатич най-учтиво тракна с токове, поклони се на скитника, каза: — Ей сега — и с приятна усмивка заситни към Нина Яковлевна. Тя сложи на блюдото банкнота от три рубли. Настоятелят с още по-голямо внимание отиде при скитника, който злобно надничаше да види какво ще жертвува за бога благодетелката.

— Какво, три рубли ли? — и с презрение се изплю той през гнилите си зъби и с ловко чукане с мръсните си пръсти изхвърли банкнотата от блюдото. — Господарски пари не ни трябват, ние самите сме господари. Стой, не се клати. На̀!… — Той наперено отмести единия си крак с цървула настрана, навря ръка в гащите си, измъкна просмукан с пот портфейл, величествено хвърли на блюдото една банкнота от двайсет и пет рубли и се провикна, да го чуят всички в църквата:

— Православни! Аз, Ванка Непомняшчих, Гришка Папатака, забогатяващ златотърсач, жертвувам за божия храм двайсет и пет рубли точно… Загряхте ли?! А на тая кокона, дето е на килимчето, три й се откъснаха от сърцето… Молете се, братя, за благодетеля!…

Двама стражари шумно го повлякоха навън, напръсканите със слюнка брада и рунтави мустаци на скитника се тресяха, той се опъваше, викаше:

— Владичице, Богородице! Застъпи се за Гришка Папатака! Не им давай на тия мръсници да ме обиждат… Братя, удряйте ги!… Благодетеля не зачитат! Господи Сусе, господи!…

Зад църковната ограда стражарите му смъкнаха в своя полза шала, кадифените нови партенки, напердашиха го едно хубавичко и се върнаха в храма, мислено славейки господа за щедрите му милости към тях, грешниците.

Отец Александър, блестейки с патрахила си, с кръста на гърдите, със значката си за висше образование и с красноречието си, започна от амвона своята проповед. Всички богомолци се заблъскаха и като стадо овце се стекоха към амвона. Нина Яковлевна се качи на десния клирос и приготви за сълзите си батистена кърпичка.

Отец Александър започна проповедта с откъс от евангелието.

— В един град живял съдия, който не се боял от бога, нито имал срам от хората. И живеела една вдовица в този град и когато идвала при него, тя му казвала: „Защити ме от моя съперник.“ И не искал дълго време. А веднъж си рекъл: макар че нямам страх от бога и срам от хората, но тъй като тая вдовица не спира да ме главоболи, ще я защитя, та да не идва повече да ми досажда. И каза Христос на учениците си: „Чувате ли какво говори неправедният съдия, а бог може ли да допусне това спрямо избраните си, които го викат ден и нощ, макар че те не спират да го безпокоят…“

Отец Александър с театрален жест отметна с ръка назад червеникавите си кичури коса и с присвити очи погледна богомолците.

— Сега нека слезем от евангелските висини на земята. Говори се, че вие, трудещите се, сте били недоволни от получаваната заплата и сте се канели да обявите стачка. Казвам ви като пастир: стачката е дяволско внушение. Ще постъпите правилно, ако поискате от господарите си увеличение тихо и мирно…

И премина през църквата сдържан ропот:

— Молихме… Молихме… Полза няма.

— По-тихо!… Не вдигайте врява. Тук е божи храм. Казвате: „молихме“. Опитайте пак. Неотстъпно молете и гласът ви ще бъде чут. Защото в евангелието се казва: „Молете и ще ви се даде, хлопайте и ще ви отворят“. Нали чухте притчата за неправедния съдия? Омръзнала му вдовицата и той се вслушал в молбата й. Нима вашите христолюбиви господари са по-лоши от неправедния съдия?

— По-лоши са, по-лоши… За господарката нищо не казваме, господарката е добра, разбира ни… Ама…

— Спрете, тук не е тайно сборище, на каквито все по-често и по-често ви подмамват крамолниците… Нека изпита гнева божи всеки, който ги слуша! — заплашително викна отец Александър. — А чуйте какво ви казвам аз: решавайте работата по мирен начин. А аз, вашият пастир, ще съм с вас… Не губете кураж. Амин.