Вячеслав Шишков
Угрюм река (57)

1

Помниш ли, читателю, бурната нощ, когато загина Анфиса? Над цялата тайга, над целия свят гърмеше тогава буря, падна гръм и в миг изгоря къщурката, построена на времето от Прохор Громов. Оттогава се минаха няколко години.

Угрюм-река! Имало ли те е някога и съществува ли на света земята, която са миели твоите води? Или много отдавна, още преди Петрово време, те е измислил някой стар сладкодумен разказвач, измислил те е и те е пуснал по широкия свят, за да бъдеш предавана във вековете като лекокрила песен от уста на уста, докато не те забравят хората?

Нека е така, нека изобщо да не те е имало на тоя свят. Но ето че сега ти, Угрюм-река, получи право на съществуване, ти олицетворяваш Живота.

Едно бяло корабно платно се появи на хоризонта и хората на брега се мъчат да познаят: накъде плава корабът?… Отговорът е ясен: корабът ще стигне там, накъдето го насочи кормчията, накъдето го понесе разлюляната вълна.

Дали от вятъра, дали от бялото платно, дали защото вълните се гонят безспир — но времето забързано профучава над земята.

Прохор Громов рязко завъртя кормилото на кораба: корабът заби нос в брега.

Действувайте, действувайте, Прохор Петрович!

Величавата Угрюм-река е в краката ви.

Имате думата!

Сега на мястото, където беше изгорялата къщурка, се е разпростряла главната резиденция на Прохор Петрович Громов. Постройките й заемат точно четири квадратни километра.

Ей го високия хълм на брега. И тоя хълм отдавна ни е познат. От неговия връх една дъждовна ветровита нощ Прохор крещеше на Угрюм-река самохвални думи.

Сега Прохор Громов не е същият и Угрюм-река не е същата. Променил е лице и самият хълм. На върха му има кула. Тя бе проектирана по подобие на Айфеловата кула от инженера-американец мистър Кук. Цялата е от греди, скрепени с железни болтове. Четирите й лапи са стъпили с яките си ферми на заровени в земята камъни, тежки по няколко десетки тона всеки. С осемдесетметровата си височина кулата доминира над цялата тайга, десетки километри наоколо са достъпни за погледа й и въоръженото с бинокъл око може в подробности да разгледа какво е създал Прохор. Когато задухат силни ветрове и тайгата се превива и трещи, върхът на кулата се люлее и описва в небето кръг с диаметър близо два метра. Цялата кула, сякаш обзета от страх да не рухне, кресливо спори с вятъра: пращи, скърца, стърже. Тя е боядисана в небесносин цвят и е кръстена с поетичното име: „Отваряй си очите“.

Точно в средата на кулата е летният работен кабинет на Прохор Петрович. От петте големи предприятия дотук стигат пет телефонни кабела. Кабелът от златната мина „Достан“ се разклонява и към най-долния етаж на кулата, където денонощно дежури караулен, братовчед на покойния артилерист Вахрамеюшка — Федотич, и той стар еднокрак артилерист. Щом се промиеше нов пуд злато, от мината обаждаха на караулния. Той закуцукваше с дървения си крак навън, прекръстваше се и си казваше:

— Още един пуд… Тю, да му се не види, боже, прости ми!… Пари при пари отиват… Огън! — и подпалваше фитила. Сложеният до основата топ изгърмяваше.

 

 

Топът изгърмя, кулата трепна. Прохор също трепна и капна мастило на хартията. Той се втурна към отворения прозорец, през който влизаха струйки миришеш на развалени яйца барутен дим, надвеси се над пропастта и безнадеждно викна на оглушалия от изстрела Федотич:

— Ей! Дърти дяволе!…

Но „дяволът“ стоеше разкрачен със зяпнала уста. Прохор грабна от перваза една саксия с цвете и я запокити право към главата на Федотич. Но саксията се изтърси до краката му и стана на сол.

— Колко пъти съм ти казвал, говедо, първо да ми даваш сигнал и чак тогаз да стреляш?!

— Виноват! Погрешка стана! Мислех, че не сте си горе…

— Отивай в кантората! Кажи им да те глобят три рубли!… — И прозорецът опустя.

Летният кабинет на Прохор е постлан със скъпи килими. Шкафове с папки. По прозорците, на огромната маса се виждат образци от минерали: тук има и меден пирит, и кръгли сферосидерити, и червени пясъчници, и съпътствуващи златото кварцови скали. В стъклени епруветки — откритият неотдавна графитен прах, проби от златоносни пясъци, изкусно изработени макети на късове злато. Ей го макета на най-големия къс самородно злато, тежък 6675 грама. Оригиналът, естествено, се намира в Прохоровата къща, в стоманения огнеупорен шкаф. На стената — разноцветни таблици, графици, схеми, генерален план на всички владения на Громов. В ъгъла са сложени зареден щуцер и ловна пушка с вити дамаскски цеви. На мечешката кожа, до пушките, дреме як вълк. От време на време той поглежда с едно око към стопанина си и пак заспива. Прозорецът е отворен, но въздухът е просмукан с миризма на махорка: Прохор Петрович прилича на циганин и пуши като циганин. Главата му е чорлава, черната му брада рошава, личи си, че стопанинът рядко се спира пред огледалото. Едрото му лице със здрави мускули има бронзов тен, кожата на носа му се лющи. Очите му са подвижни, бистри. Между гъстите вежди преминава дълбока вертикална бръчка; тя придава на лицето му някакъв трагичен израз. Когато той изпадне в пристъп на злоба, лицето му кара дори вълка да трепери.

Нина Яковлевна рядко се отбива в кулата. Веднъж тя донесе тук една малка икона и я постави в предната половина на стаята, на рафта. През време на един ураган иконата падна зад шкафа и до ден-днешен стои там. Вместо иконата сега на тоя рафт е сложен един бял бухал.

Със стъклени жълти очи бухалът мъдро наблюдава душевните преживявания на Прохор Петрович, но мрачно мълчи за това, което вижда. Може би в тъмните нощи, когато кулата е безмълвна, той разказва едно друго на изправеното на задните си крака мече, мъртво като него. Може би, може би. Неслучайно хората се страхуват да минават нощно време край кулата. Носеше се мълва, че окъснели минувачи били чували женски ридаещ глас: и не се знае нечия мъртва душа ли е затворена в тая страшна кула, вятърът ли фучи горе между дебелите греди или мъртвият бухал ломоти своята лунна приказка. Какво ли не дрънкат хората.

Когато се научи за тия глупави одумки, инженер Протасов на няколко пъти обикаля кулата точно посред нощ. Веднъж дори отиде с Нина Яковлевна; тя се страхуваше, трепереше, притискаше се до него: кулата се издигаше далеч от постройките, насред тайгата. И — изведнъж, ето!… зарида, забълбука. Инженер Протасов се ослуша, прихна да се смее, закани се в тъмното с пръст, направи крачка към вратата на пазача, отвора я широко. От стаичката се дочу измъченото свистене, хъркане и пращене на спящия артилерист Федотич.

— Ето как се рушат легендите — иронично каза инженер Протасов и те със стопанката тръгнаха да се прибират.

— Защо винаги се шегувате? Ама че сте скептик!… Та лошо ли е да вярва човек във всичко тайно? В илюзията, в приказката, в тайнствения свят? Това всъщност е най-поетичното, може би най-главното в живота…

— Най-главното е самият живот. А в живота — човекът. Аз вярвам в ума, в разума: аз съм рационалист, а вие сте затънали в предразсъдъци… Нина Яковлевна! Докога? — Той й се изпречи на пътя и трагично вдигна вежди, с несигурна иронична усмивка я загледа в лицето. — Нали сте образована, умна…

— Моля ви се, моля ви се… — Тя бързо го теглеше обратно, към къщи. — Не сте ли чели, да речем, французина Шарл Рише?

— Какво? Това са чисти измишльотини!

— Моля ви се! Но все пак цяла плеяда учени…

— Не им вярвам…

— Моля ви се, започвате да ме ядосвате, Андрей Андреич…

— Не им вярвам, Нина Яковлевна, не им вярвам! За мен пръстът си е пръст. Всичко останало, извинявайте, е абсурд, химера, мит.

Така се дразнеха те взаимно, докато го нямаше Прохор Петрович: тогава той обикаляше чужбина, ходи в Германия, в Белгия. А сега… Прохор Петрович си е в къщи.

Той изчисти мастилената капка от хартията и ядосвайки се на Федотич, извади от дясното чекмедже една тетрадка с червена атлазена подвързия: „Златен регистър“. Вписа в нея един ред за новия пуд промито злато, пресметна добива за половин година — два тона триста четирийсет и два килограма и триста и четирийсет грама, стана шумно и с ръце в джобовете тръгна да се разхожда нагоре-надолу из кабинета. Вълкът вдигна глава от протегнатите си лапи, погледна Прохор с присвити очи, отвори широко зъбатата си уста и се прозина сладко. Голямата лула в устата на Прохор димеше отвратително.

Зазвъня единият телефон, веднага след него — другият.

— Ало! Ами да… Чакайте, чакайте! Да взема молива. Диктувайте!… Седемстотин и четирийсет тона ръжено брашно… Ох, омръзна ми вече това брашно! По-нататък! Елда — шейсет и пет тона. По-нататък!… Просо… Колко просо? Тъй, записах. Бяло брашно? Сто и петдесет тона… По-нататък!

Той направи цял списък, грабна слушалката на другия телефон.

— Е? Слушам. Какво? Срутване ли? Убити нали няма? Какво? Колко? Тю, да му се не види!… Женен ли е? Не? Майната му! Съставете протокол. Урядникът да дойде да ми докладва. Какво? Нямам време… — Той захвърли слушалката и грабна третата:

— Кантората ли е? Приемете две телеграми! Томск. За Кухтерин. Копие за клона на търговската къща Громов. Да се изпратят срещу заплащане в брой: ръжено брашно седемстотин и четирийсет тона, елда шейсет и пет тона. Записахте ли си? По-нататък!… — Той издиктува дългия списък на необходимите за два месеца продукти — четирите телефона непрекъснато звънят с все сила, той се мръщи, вдига слушалките им, заповядва в кантората: — Стойността да се пресметне точно, копието да е при мен след половин час.

Взема домашния телефон:

— Нина, ти ли си? Какво искаш? Няма да си дойда за обед. Нямам време. Изпрати ми коняк, хайвер, парче телешко. Протасов няма ли го там?

Окача слушалката, взема другата.

— Инженер Кук там ли е? Аха. Добър ден, мистър Кук. Какво става, проектът за мелницата готов ли е? Елате с проекта точно в четири. Знаете ли какви грешни пари плащаме за това брашно?! Строежът трябва да почне незабавно. Да се работи с пълна пара. Добре. Ще ви чакам!

Натрапчиво, непрекъснато се звъни. Прохор взема слушалката.

— Ало! Кой е? Протасов, вие ли сте? Какво? Водата залива мините? Веднага изтеглете работници от изкопите, мобилизирайте копачите и секачите. Всички на изпомпването на водата! Какво? Утре е неделя? Работата да не спира. Най-строго заповядвам празникът да се смята за делничен ден. Обещайте им водка. На урядника и стражарите нека се внуши, че трябва да си записват недоволните. Алармаджиите и подстрекателите да се уволняват незабавно. Протасов, чувате ли? Ако водата залее мините, вас ще държа отговорен. Какво? Не можете да гарантирате? Довиждане!

В такива напрегнати телефонни разговори преминава целият му работен ден. Прохор нервничи, преграква, ядосва се на вълка, загдето той с нищо не може да му помогне. Впрочем Прохор Петрович обича да работи сам.

Точно в четири вълкът скочи, изръмжа и се затича към вратата.

— Добър ден, мистър Кук. — Прохор направи една-две крачки към високия, избръснат човек с открито лице. — Е, как е?

— Ето проекта — каза инженерът през зъби, облизвайки с тънките си прави устни крайчеца на една пура. — Изчисленията са проверени, но… — Американецът с два изпънати пръста издърпа като с дилаф пурата от зъбите си и очерта с нея във въздуха затворена елипса. — Но аз бих смятал, че преди да разпишете проекта, трябва да съберете технически съвещания.

— Глупости — каза Прохор Петрович. — Сядайте, разгърнете проекта. Мелницата е моя, техническото съвещание съм аз.

— Но…

Без никакви „но“, мистър Кук. Фасада, разрез, план… Тъй, ясно ми е. Слушайте, какво сте го изрисували? Туй да не би да е картина? Достатъчно беше да го направите само с молив…

— Но… така съм свикнал…

— От излишните работи човек трябва да отвиква. Колко дълбока сте направили каменната зидария? Два метра ли? Много са. Стигат и два аршина. Аз познавам терена…

— Извинявайте, мистър Громоф… Но от терен до терен има разлика. Трябва много да се страхуваме от подпочвени води…

— Глупости! — каза пак Прохор Петрович. — Подпочвените води ще ги хванем с шпунтова стена. Ще излезе двойно по-евтино. — Той извади чертожните инструменти, разтвори пергела по мащаба, отбеляза на чертежа една точка, тегли през каменната зидария черта със син молив. — Туй ще е границата на зидарията. Стените също трябва да се намалят. Долу три тухли и половина, съгласен съм, а горният етаж — две тухли.

— Но… извинявайте… натоварването…

— Натоварването ли? А за какъв дявол слагате двойни железни Т-образни греди, когато наоколо в тайгата има колкото щете лиственици? Хем са по-яки от вашето желязо. Да се махнат, да се махнат. — Прохор сложи на чертежа срещу гредите нота бене с червен молив.

Американецът се намръщи учтиво, прехвърли с език пурата в левия ъгъл на устата си и каза:

— Това са машините… — и разгърна чертежите на котела и механизмите.

— Е, тук съм пас. От тая работа бъкел не разбирам. „Нека бъде“, както пишат царете. Съгласен съм. Дайте сметката. Колко трябват?

— Седемдесет и една хиляди пестотин трийсет и девет рубли, осемдесет и една копейки и половина.

Мистър Кук изговаряше тия цифри с много отчетлив тържествено-студен тон, като се наслаждаваше на звуците на собствения си глас. Вълкът се заслушваше в думите му, навеждаше глава наляво-надясно и мърдаше уши като заек. Мистър Кук, голям любител на руските пословици (той винаги жестоко ги изопачаваше), плъзна поглед по звяра и неизвестно защо си спомни: „Колкото и да храниш вълка, той все на кулата ще се качи…“ Много хуубаво…

— Колко, колко копейки?

— Какво? Осемдесет и една копейки и половина.

— И половина ли? Доста точно. — Прохор Петрови, се доближи заедно със стола си съвсем до мистър Кук и здраво сложи на рамото му китката на дясната си ръка. — Петдесет хиляди! И нито копейка повече.

— Не, не! — гнусливо помръдна рамо мистър Кук. — Седемдесет и една хиляди. Е, вярно, като вземем под внимание вашите поправки, можем да се надяваме, че…

— За бога, стига сте го усуквали. Петдесет хиляди!… Пийте… — Наля на себе си и на гостенина по водна чаша коняк.

— Техническото съвещание приключи, мистър Кук. За ваше здраве!

— За ваше здраве!

Мистър Кук се смъкна от кулата благополучно. По-нататък краката му започнаха да го носят, накъдето им скимне. Най-сетне той се закрепи насред пътя, поолюля се малко и с усилие на волята си наложи да върви твърдо, право, като по черта.

Прохор Петрович подхвърли на вълка парче телешко. Той тракна със зъби и го глътна, без да дъвче.

До късна вечер звъняха телефоните. Прохор изслушваше, даваше нареждания, проверяваше сметки, вписваше в книгите приходи и разходи, приемаше отчети и доклади. Бялата риза стана мокра на гърба му; той беше изпил цяла кофа плодов сок и изпушил цяла кесия махорка. В изключително напрегнатата работа той не забелязваше как лети времето. Отдавна вече бяха замлъкнали сирените на неговите заводи, работниците отдавна се бяха навечеряли и изтръшкали да спят в жалките си землянки, бараки, а дори и направо под открито небе, в колиби от борови клони. А Прохор Петрович още работи. Всички частици на мозъка му, заредени с мисъл, още дълго нямаше да се успокоят, но тялото му, изморено, молеше за почивка. Той се разходи из кабинета, сепна се от изквичаването на вълка, когото беше настъпил по опашката, запали електрическата крушка, уморено падна на мекото кресло и затвори очи. Да можеше да заспи, да се унесе за две-три минути. Но пред затворените очи се нижеха цифри, бележки, цифри, полици, нечия озъбена в усмивка уста, размахани ръце, проби от златоносни пясъци, женски усмихнати уста, пак безкраен низ от цифри, чертежи, машинни части. А в ушите му не преставаха да звънят отдавна замлъкналите телефони. И не можеше да се унесе.

Прокара краищата на пръстите си по склопените мигачи и отвори очи. Пред него стоеше вълкът, завираше муцуна между коленете му и скимтеше тихичко.

— Какво има, Лупус, да си ходим ли?

Прохор Петрович отиде до отворения широк прозорец. Виждаше се неговата осветена къща. Пред входа беше спряла двуколката на инженер Протасов. По Угрюм-река димеше далечен параход; той теглеше шлеп с желязо. Здрачът затуляше далнините. Тайгата отвъд реката се тъмнееше. По кея се щураха хора, светеше електричество, от кея някой викаше с рупор:

— Ей, вие на парахода! Шлепът да хвърли котва!…

Навсякъде лаеха кучета. Пазачите на складовете зачукаха по железните клепала. Някъде сдържано скрибуцаше хармоника.

— Господарю, господарката ви праща палтото.

Прохор се огледа. Мургавичката пъргава камериерка Настя се усмихваше с цялото си лице.

— И без туй съм целият потен — каза той, дошя му се да изпсува по навик, но размисли, бързо награби Настя и започна да я целува по засмяната влажна уста. Настя затвори очи, тя не се съпротивяваше. Вълкът се отдръпна на почетно разстояние, всмукваше въздуха с ноздри и тихичко пръхтеше, показвайки с лека усмивка зъбите си.

— Господарката ти прави грешка, като те праша при мен в кулата толкова късно. Глупачка е господарката ти. Можеше да изпрати момчето…

Настя поправи косата си, каза:

— Така си е. Вие сте известен шарлатанин по дамските сърца.

— Какво? Откъде си чула тая дума? Марш оттук! — тропна той с крак и изпрати с висок смях побягналата камериерка.

Сложи си белия каскет, нахлузи на врата на вълка нашийника, пъхна в устата му нагайката си и заслиза от кулата.

Долу старият Федотич чакаше Прохор на колено:

— Като на господ ти се моля, прости ми, недей ме глобява!

Вълкът душеше изпънатия по земята дървен крак на стареца.

— Не! — викна Прохор Петрович и дръпна каскета си за козирката нагоре-надолу. — Вас ако не ви стяга човек, ще се забравите…

В къщи завари инженер Протасов.

— Как е водата?

— Надвива. Дойдох да ви повикам, Прохор Петрович.

— Ама той не е обядвал — умоляващо рече Нина. — Прохор, сядай. Настя, сервирай пелмените. Бързо!

Прохор Петрович взе от чинията две филии черен хляб, намаза ги дебело с горчица, посоли ги хубаво, залепи ги като сандвич и ги пъхна в джоба си:

— Да вървим, Протасов.

Върна се някъде след четири часа заранта измъчен, прогизнал — в мината беше се пльоснал от дъсчената настилка в пълния с вода изкоп.

Спа в кабинета си до седем заранта. Събуди го вълкът — той беше опрял предните си крака на канапето и лаеше високо право в лицето на своя господар. В седем и половина вълкът и Прохор Петрович бяха в кулата. Започна обичайният ад на работния ден.