Вячеслав Шишков
Угрюм река (55)

23

Раба божия Мария беше добра християнка, но почина без покаяние.

Бодра, без никаква мисъл за смъртта замина тя при умиращата си сестра. Но съдбата беше отредила сестра й да възкръсне, а пък Маря Кириловна преживя знойния май, бурята, любовната реч на Иля Сохатих и неволно убита от неумелата и жестока човешка дума, сега се прибира в къщи по белите майски снегове в своя тих ковчег. И през капака на ковчега не може да се начуди на всичко станало.

Такъв е скритият жизнен път на човека. Но човек не знае това, не може да си го спомни. И така е по-добре.

По завета на старите — тоя обичай е открай време — на всеки достоен покойник отсичат за ковчег цял кедър. Ако беше здрав Пьотр Данилич, той заедно със сина си щеше да избере най-смолестото, най-правото дърво и двамата с брадви щяха да го повалят на земята. С тая работа сега са заети двама селяни и църковният пазач Нефедич.

От един кедър могат да се направят десетина ковчега. Ала Маря Кириловна е знатна покойница — за нея е отредено да се пожертвува цял кедър. А второто дърво е за тленните останки на прелъстителната на времето Анфиса. Може би тя няма да се разсърди, бог да я прости, ако от нейния кедър направят и трети ковчег.

Следствието не можа да установи с положителност кой ще да е тоя трети мъртвец. Установи само, че през оная огнена, снеговита нощ е изчезнал Аркадий Шапошников. Възможно беше той да се е възползвал от бъркотията през последните дни и да е избягал, както бягат мнозина заточеници. Възможно беше да е изчезнал не като прост политически заточеник, а като подъл разбойник: убил е Анфиса заради отхвърлената си любов и се е укрил. Възможно беше освен това не някой друг, а той да е подпалил къщата на Анфиса и да е изгорял заедно с покойницата.

А ето един неоспорим факт, който, неизвестно защо, не влезе в протокола на предварителното следствие. Арестуваният злочест пазач на разпита се кълнеше, че подпалвачът бил избягал, а той, пазачът, два пъти стрелял по него, съдрал се да вика: „Дръжте го, дръжте го!“ — и никой не му се притекъл на помощ. А на въпроса: как е можал подпалвачът да се вмъкне в къщата? — пазачът след няколко удара по зъбите уж рекъл, че той, пазачът, бил с летни дрехи, нали беше топло, — а някъде към полунощ, като зафучала снежната виелица, той треперил, треперил, па прескочил до в къщи да си облече кожуха, а когато се върнал, „къщата горяла“.

Да, доста мъглява история.

А и всичко останало е мъгляво и скрито. Ясен е голият факт: в развалините на пожарището бяха открити два силно обгорели трупа. В тях беше останало много малко човешко. Къде е гордата хубост на Анфиса? Нещо сгърчено, жалко. И чудна работа: в изстиналия прах личи, че четирите ръце, вдигнати сред смъртните мъки, са споили мъртъвците ведно: труповете лежеха на една страна, обърнати с лице един към друг и сякаш се прегръщаха. Тая загадка дълги години се запази в паметта на хората, а накрая се забрави, както става с всичко.

И още една странна случайност: пожарът беше изял всичко, само часовникът с кукувичката се беше откачил, беше паднал в мазето и останал непокътнат. Кукувичата беше отворила широко вратичката, сигурно е искала да изхвръкне, ала се е уплашила от пламъка. Стрелката показваше три часа и двайсет и три минути. Следователят вписа времето в протокола. А часовника, за спомен от Анфиса, пожела да вземе приставът.

Надвечер върху чистия нежен сняг рухна първият кедър, горският хубавец. Върхът му падна в един раззеленен храст. Под храста имаше изгърбена, приличаща на гроб пряспа. Църковният пазач Нефедич разрови пряспата с крак:

— Братлета, що е туй? Птици!

В разровения сняг намериха два умрели лебеда, мъжки и женски. Те бяха се притиснали един до друг, бяха скрили глави под крилата си и замръзнали така. Лебедите бяха долетели неотдавна от топлите страни, но вчерашната внезапна виелица не бе ги пощадила. Тая рядка находка също стана повод за безброй глупави умувания.

 

 

Докараха останките на Маря Кириловна и ги сложиха направо в църквата, до убитата Анфиса. Отец Ипат отслужи панихида. Надойдоха много хора. Всички обичаха и жалеха Маря Кириловна, много искрени сълзи бяха пролети.

На Прохор не казаха веднага за смъртта на майка му. Когато чу за нея, Пьотр Данилич се прекръсти: ръката му, макар и трудно, беше започнала да действува, езикът му криво-ляво изломоти:

— Го-ор-ката…

Щом пристигна в града, Иля Сохатих изпрати телеграма на Яков Назарич Куприянов. Получи следния отговор:

„Не мога да пристигна — имам работа. Потърси търговеца Груздев той случайно е вашия град. Изпращам му телеграма да замине при вас в Медведево. Той ще ме замести. Случай на крайна нужда ще пристигна лично.“

Инокентий Филатич Груздев — същият, който се беше срещнал с Прохор на плаващия панаир в село Почуйское — беше отседнал в „Сибирска странноприемница“. Иля Сохатих, украсил и двата си ръкава с траурен креп, намери търговеца по обед.

— Имам чест да ви се рекомендувам: Иля Петрович търговец, представител на фирмата „Громови и сие“. Ето ви една депеша от търговеца Куприянов и освен нея няколко трагични нещастия. Инцидентите са кой от кой по-лоши, което можете да познаете дори само от тоя печален траур — той показа крепа, извърна се настрана замига, след това махна съкрушено с ръка и допря до очите си копринената носна кърпичка.

— Виж какво, полупочтени… Седни и говори като хората… Аз тия финтифлюшки не ги обичам — прекъсна го търговецът.

Иля Сохатих въздъхна тежко и седна на перваза на прозореца.

— Пьотр Данилич благоволи да се парализира. Маря Кириловна скоропостижно предаде богу дух в ръцете ми. Прохор Петрович се разболя. Анфиса Петровна — имахме една такава хубавица — е убита посредством пушечен изстрел. Ибрахим е арестуван. Подозрението можеше да падне освен туй и на Прохор Петрович. Туй е по същество.

— Ти свърши ли си работата тук?

— Тъй вярно.

— Коне!

Преди да потеглят, Иля Сохатих намери време да обиколи магазините и си накупи някои работи. Пътуваха бързо, на станциите само сменяха конете и пак се качваха на файтона.

Докторът пристигна в Медведево едно денонощие преди тях. Той си имаше свой метод на лекуване. Даде на Прохор силно очистително, после конска доза бром, вечерта преди лягане две чаши горещо червено вино и му направи масаж със стъргана ряпа и терпентин. Болният през нощта на три пъти смени мокрото бельо и заранта стана почти здрав.

С Пьотр Данилич докторът постъпи иначе. Влезе при него, страшен, чернобрад, навъсил вежди и втренчил поглед изпод тъмните си очила.

— Вдигнете лявата ръка! Вдигнете дясната! Тъй, всичко е наред. Кой крак не действува? Тоя ли? Вдигнете го! Тъй. По-високо не можете ли да го вдигнете? Тъй. Кажете: па-ни-ца…

Пьотр Данилич запримигва и забоботи дебело:

— Па-а-аа…

— Хайде, хайде… Тъй… Ни-ни.

— Ни-и-ии…

— Ца!

— Три! — викна Пьотр Данилич и се разсмя.

— Станете! — заповяда му докторът.

Болният го погледна смутено-умоляващо.

— Хайде де… Бързо!… Стани!

Болният провеси крака от кревата. Докторът му помогна да се изправи.

— Вървете! Стига сте се правили на ударен. Здрав сте. Вървете!

Тътрейки болния крак, Пьотр Данилич тръгна към креслото, стигна до него и седна.

— Кажете: кра-ка…

— Кр-аа-аа…

— Хайде, хайде… Не провлачайте… Ка!

— Три! — викна Пьотр Данилич и пак се разсмя.

Докторът поклати глава неодобрително, каза: „Масаж“, хвърли куртката, запретна ръкави, накара болния да легне и цял час масажира крака му. Провери със секундомера пулса му, преслуша сърцето. После попита фелдшера:

— Вендузи имате ли?

— Имам.

— Я ги донесете! Трябва да му се пусне кръв. Много е пълнокръвен.

Онзи ден студът беше някъде към пет градуса — същинска зима. Вчера спадна до нула. А днес слънцето засия горещо, до обед всичкият сняг се стопи, от влажната земя се вдигаше пара като от изпотена кобила в студ. В полето и из гората хлапетата започнаха да намират трупове на замръзнали прелетни птици.

По разкашкания път пристигнаха най-сетне Инокентий Филатич Груздев и Иля Сохатих. И в кажи го мъртвия дом на Громови се вля нов живот.

Набитият, чевръст Инокентий Филатич с побеляла, кръгло подстригана брада веднага влезе в стаята на Прохор Петрович. Прохор лежеше на кревата по корем и плачеше.

— Какво има?! — викна търговецът с бодър глас. — Гарга си ти, а не орле! Какво? Майка ти била умряла? Чудо голямо! Смъртта за какво обикаля земята? Ще я погребем, помен ще направим, на бедните ще раздадем стотина рубли… Ставай, ставай, ставай!… Баща ти бил болен! Нищо работа, ще оздравее и ще живее по-дълго и от двама ни. Изгората ти застреляли! Че какво от туй… Кой каквото си е дробил, това сърба… — Търговецът прегръщаше седналия вече Прохор през раменете и почувствува, че при думата „изгора“ Прохор целият трепна. — Сега, сега… — Търговецът рипна от мястото си, ритна с крак вратата, хукна нанякъде и веднага се върна с бутилка водка.

— Я виж! Смирновчица… Тук няма такваз. Съвсем прясна е, аз я донесох. — Той плесна с длан дъното на бутилката, тапата изхвръкна като ракета, водката забълбука във водната чаша. — Я си пийни!… Къде ти е кърпата? Изсекни се… Тъй… Сега си избърши мутрата… Ха тъй… Щиглец!

Прохор се развесели от приказките на гостенина, усмихна се — но веждите му бяха намръщени — и пое чашата.

— Добре дошли, Инокентий Филатич… Кой вятър ви довея? Аз много се радвам… Спомняте ли си, че на панаира ви бях казал: пак ще се срещнем?… И ето на…

— Има си хас, помня! А ти помниш ли водните платна? Пий.

Търговецът вдигна бутилката, отмери с нокът една порция, прекръсти се и забълбука направо от шишето:

— Ех, от гърло в гърло!… Едното ще наквася, другото ще пресуша… Благослови, господи!

Варвара се побърка от шетане: Инокентий Филатич непрекъснато я подканяше: „По-бързо, по-бързо!“ Освен туй усърдно помагаха попадията и местната учителка. Иля Сохатих отсъствуваше. Омацан със сажди, черен като арапин, той ровеше из пожарището и старателно търсеше какъвто и да е предмет за спомен от Анфиса, сувенир.

— Всичко е изгоряло — печално казваше той. — Дори маринованите гъби.

Инокентий Филатич здравата го нахока, нареди му веднага да докара една каруца борови клони за погребението, взе му всички ключове от дюкяна, от килерите и сандъците и изчезна.

Скоро благодарение на неговата разпоредителност тленните останки на Маря Кириловна, прехвърлени в новия ковчег, бяха пренесени в дома й. Ковчегът с тялото на Анфиса Петровна остана в църквата. А третият ковчег с неизвестния мъртвец се намираше в общината, до дранголника, където бяха затворили Ибрахим.

Ибрахим-Оглу още не бе разпитван: на пожара следователят се простуди още повече и легна болен.

 

 

Погребението беше насрочено за следващия ден. Копаеха четири гроба: близо до параклиса на гробищата един почетен гроб, по-настрана до стената, в ъгъла, гроба за убитата, третия — извън гробищната стена, на поляната, за неизвестния покойник. И четвърти копаеше в градината си старата Патерица за двата умрели лебеда.

Инокентий Филатич настояваше да погребат в гробищата и неизвестния покойник, ала свещеникът упорствуваше:

— Откъде да знам, че е човек? Може да е овен, а може и нещо още по-лошо… Не бива.

От града пристигнаха един дякон и пет млади монахини, църковен хор.

От сутринта слънцето приличаше, оцелелите след виелицата скорци пееха с цяло гърло.

Последното опело беше тържествено. Към монахините се присъединиха някои от местните певци, стана хубав хор. Басовата партия в хора държеше докторът, той беше любител на пеенето. Отец Ипат се проникна от особено благочестие по две причини: от уважение към християнските добродетели на покойната раба божия Мария, и защото очакваше значителни земни блага за пастирските си печали и трудове. Затуй служеше бавно и благолепно. Дори съчини подобаващо слово, ала в голямата суматоха забрави за съжаление хартийката в къщи.

Младият червенобрад дякон с удължена като гърне глава смайваше цялото село с прекрасния си бас. Подът е постлан с борови клони, огледалото покрито с бял чаршаф, възглавието на покойната украсено със зелени клонки и книжни цветя. Восъчното лице на покойницата сякаш се вслушваше във всичко и се усмихваше благодарно. Из стаята плаваше ароматен дим и радостно се въртяха под тавана току-що съживилите се мухи.

Пьотр Данилич също беше тук, седеше на едно кресло до ковчега на побойницата и плачеше тихо. Прохор често коленичеше, лицето му беше съсредоточено-спокойно и свещта в ръката му — права. Чевръстият Инокентий Филатич намираше време да се моли, да маха нагара на свещите, да добавя въглени в кандилницата и да приглася на хора. Но когато пригласяше, фалшивеше безбожно. Лицето на Варвара се беше изморило от непрекъснати гримаси на безутешна печал, очите й бяха червени и подпухнали; до нея, на боядисания под, се виждат ручейчета от сълзи: Варвара трябва да плаче, да плаче горчиво — умря Маря Кириловна, Ибрахим здравата загази, сполетя го беда.

Зад всички молещи се стоеше пазещият дома, старшията Ерофеев, а до вратата към коридора — Иля Сохатих.

Целият вид на продавача е объркан и жалък: гърбът му се е превил, главата му е клюмнала унило. Но той внезапно разтърсва напарфюмирания си къдрав перчем, гордо отмества единия си крак, скръства по наполеоновски ръце на гърдите си и хвърля на молещите се предизвикателен поглед. Към края на панихидата той започна да си мърмори нещо, да се усмихва и да размахва ръце. Мърморенето му ставаше все по-високо, присъствуващите започнаха да се обръщат към него, той намигна на една от монахините и й подсвирна тихичко. При него отиде Инокентий Филатич:

— А бе, полупочтени, ти да не си пиян?

— Не съм пиян — взе да се дърпа заднешката Иля, затуляйки устата си с ръка. — Аз съм нещастен до корените на всичките ми косми. От мъка мога чак да се побъркам.

Ето че забуча мощно гласът на дякона и всички освен Иля паднаха на колене. А Иля се подпря с чело на стената, трагично задъвка ревера на сакото си и хленчеше, пущайки лиги.

Прозорците бяха широко отворени и „вечная памет“ на гръмогласни вълни доплава до дранголника на Ибрахим. Ибрахим започна да вика и да рита с токове вратата колкото му сила държи:

— Шейтан! Пускай мене, шейтан!… С Маря ми дай да се сбогувам, молим ти се.

А до вратата на дранголника, на пейката, лежеше в ковчега си неизвестният мъртвец.

Последното целуване премина с вой и плач. След това понесоха ковчега.

Отпред вървеше голяма каруца, натоварена с борови клонки. На каруцата се бяха качили гърбавият Лука и Кузка, племенникът на готвачката. Лука обсипваше траурния път с борови клонки, Кузка разпръскваше по пътя овес от една торба, та и птичките да поменат с нещо покойницата. Камбаните забиха печално.

Спряха се пред църквата, отслужиха лития: изнесоха Анфисиния ковчег и поеха по-нататък.

Иля Сохатих внезапно се изскубна от тълпата и отиде при ковчезите.

— Анфиса Петровна! Маря Кириловна!… До скоро виждане… Адю! Адю!… — викна той с пресекнал глас, яростно разкъса яката на рубашката си и хукна към къщи, размахвайки ръце.

После изнесоха третия покойник и — по-нататък към гробищата.

Хорът задружно пееше „свети боже“; зад шествието кършеше ръце и отчаяно виеше, обляна в сълзи, Варвара:

Като влезеш сега в черната земя-яя…

на кого ни оставяш, клети сирачета-а…

Иззад решетките черкезинът ревеше яростно:

— Сбогом, Маря, сбогом!…

Приставът погледна незнайния трети ковчег и попита писаря:

— Всички села ли са оповестени за бягството на Шапошников?

— Ами да… всички, разбира се…

 

 

Печалният звън на камбаната замлъкна, очите изсъхнаха, земята се прибра в земята.

Божието се свърши, дойде време за човешкото: стомасите на всички присъствуващи бяха зажаднели за изобилен помен.

Надойдоха безброй канени и неканени. Във всички стаи по заръка на чевръстия Инокентий Филатич бяха наредени дълги маси.

Няколко хлапета търчаха откъм село към връщащата се тълпа и викаха:

— Иля Петрович се застреля!… Иля Петрович!…

Хората веднага ускориха крачка. Някои дори се завтекоха към селото. Приставът използваше отсъствието на заболялата си съпруга и вървеше наперено до една хубавичка монахиня, говореше й разни мирски работи: монахинята Надя оглеждаше зелените ниви и гори и тихичко се подсмиваше.

— Хайде, още един! — намуси се приставът, щом чу печалната новина. — Ама на сериозно ли? Раната смъртоносна ли е? — попита той босите хлапета.

— Куршумът го е продупчил и е изхвръкнал! В хълбока!… Насмалко не умря! Гърчи се! — викаха едно през друго децата.

Докторът и фелдшерът бързо се качиха на двуколката на Громови, отзад увиснаха четири хлапета.

Иля Петрович Сохатих умираше в стаята си. Той се беше застрелял насред развалините на Анфисиното пожарище. Селяните го вдигнаха грижовно, пренесоха го в къщи. Сега край него се въртяха Патерица и двама учудени старци. Никой не подозираше, че Илюха — какъвто веселяк беше, ще посегне на живота си. Ех, тежък е тоя пусти наш живот!

А в туй време селото ехтеше от плач и стонове: оплакваха новия покойник, лееха сълзи три моми — Даря, Маря и Альона, давеше се от плач не много старата още вдовица Ненила, виеха с глас двете булки Проска и Настюха, безутешно ридаеше с дебел бас дебелата петдесетгодишна вдовица Фьокла. Ето какво направи тоя луд Илюха, тоя къдрокос клетник!

Иля охкаше, лицето му беше пребледняло, очите му страдалчески затворени, гащите разкопчани, на десния му хълбок се беше измъкнала окървавената рубашка с разкъсана яка.

— Топла вода, живо! — викна докторът. — Лед!!

Той бързо извади от походната си аптечка сюнгер, марля, спринцовка, морфин, сублимат и една сонда.

Иля Сохатих отвори очи, облиза сухите си устни, прошепна:

— Докторе, миличък… Умирам…

Патерица на колене се молеше пред иконите — високо, та да я чуват всички.

Докторът заключи вратата, облече си престилката, разголи Иля Петрович до кръста, изми със сюнгера раната и вдигна очилата на челото си:

— Хм… Странно. Два пъти ли сте стреляли в хълбока си?

— Два. Първия път даде засечка. Втория път в целта… Фактически — застена, заохка, извъртя очи Иля Петрович.

— Хм… Странно, странно. Както и да е, потърпете малко… Сега ще сондирам раната… Но защо в десния хълбок? Ако ви заболи, викайте колкото ви глас държи, това облекчава. А ако болката стане непоносима, ще ви инжектирам морфин… Хайде сега… — Докторът извади сондата от сублимата и се наведе над умиращия.

Иля Петрович погледна лъскавата сонда и викна като луд.

— Твърде преждевременно — каза докторът. — Още не съм започнал… — Хайде сега — и предпазливата сонда затърси в хълбока канала от куршума.

— Хм… — пак каза докторът и започна да пъха сондата в другата рана.

Иля крещеше.

Гостите нетърпеливо чакаха пред вратата появяването на доктора. Жестоките викове на самоубиеца насмалко не доведоха неколцина души до припадък, отец Ипат се кръстеше, шепнеше:

— Господи, приеми духа на раба твой Иля с мир… Чудо и половина!… Прости му, господи, всички волни и невол…

Виковете на страдалеца стихнаха.

— Умря — решиха всички, дълбоко въздъхнаха и устремиха погледи към иконите.

Докторът захвърли сондата, късогледо се наведе над самата рана и весела усмивка разора мрачното му лице.

— Нищо ви няма — каза той. — Раната е пробивна, чиста. Куршума го няма. Обличайте се и идвайте на трапезата да поменем покойницата — и си излезе.

— Какво, какво? Какво?!

— Глупости — съобщи докторът на гостите. — Той, диването му с диване, издърпал кожата си на хълбока и я прострелял… Но защо на десния хълбок?

Докторът се върна в стаята на Иля:

— Я ми кажете: вие левак ли сте?

— Тъй вярно, от левичарите — бодро се усмихна Иля, а после рече на продължаващата да се моли Патерица: — Бабке, недей страда толкоз… Господ ме спаси. Сърцето и белите дробове са наред.

Отец Ипат изразително се молеше заедно с всички:

— Очите на всички към теб са обърнати с надежда, господи, и ти им даваш храна всеки ден, разтваряш щедрата си десница, изпълняваш всяко човешко благоволение. — С широк кръст благослови трапезата; всички насядаха.

Насред масата, пред почетните гости и Прохор, имаше голяма кана с бадемово мляко.

Хубавичката монахиня Надя замеряше с хлебни топчета Прохор Петрович. Но Прохор е суров и мрачен.

Полегатите червеникави лъчи на залеза напълниха с нетленно вино изпразнените до дъно бутилки.

Печалната миризма на стъпкалите с токове борови клонки напомняше на живите, че някого вече го няма, някой завинаги е напуснал земята.

Чашата на Прохор падна и се счупи. Прохор сключи вежди. В съседната стая продължително изстена баща му.

— Анфиса Петровна Козирева е убита от Прохор Громов.

Като чу тия страшни думи, Инокентий Филатич се измести заедно със стола си по-настрана от седналия насреща му следовател и усмихнатото му лице внезапно стана учудено и сериозно.

— Да, да, да… — наведе се към него следователят, източвайки врат. — Прохор Громов е убиецът.

И няколко мига те се гледаха втренчено в очите. Погледът на следователя е уверен и твърд.

Инокентий Филатич тихо, на пръсти, поскърцвайки с намазаните си ботуши, отиде до тъмния ъгъл, там добави към трите стотачки още две и се върна при масата.

— Какво е туй?

— Петстотин.

Следователят блъсна парите и те паднаха на пода.

Инокентий Филатич запълзя по пода, смирено ги събра, сложи ги в портфейла си и веднага приготви за всеки случай две по петстотин, с изображението на Петър Велики.

— Какви са все пак главните улики срещу Прохор Петрович? — попита с изтънял глас Инокентий Филатич Груздев и пак седна на крайчеца на нажежения като готварска печка стол.

— Главната улика е логиката — каза следователят; той се закашля продължително и мушна термометъра под мишницата си. — Помислете си сам, любезни, за кого е била изгодна смъртта на Анфиса Петровна? На отец Ипат не му трябва, на пристава не му трябва, на нас двамата също не ни трябва. Сега слушайте: за никого не е тайна, че старият Громов е искал да се ожени за Анфиса Петровна и че тя е настоявала той да прехвърли на нейно име цялото имущество и целия капитал, включително и капитала на Прохор. Това е много добре известно на следствието. На следователя е известно и това, че Прохор Петрович е искал чрез женитбата си с дъщерята на търговеца Куприянов да увеличи своите капитали и да стане индустриалец от голям мащаб. А знаете ли какви очи има Прохор Петрович? Кажете ми де, знаете ли? А Анфиса Петровна е притежавала някакъв извънредно важен документ. Учителят заяви, че е съпровождал Анфиса за града — тя била тръгнала с тоя документ при прокурора, но ги настигнал Прохор Петрович и посещението при прокурора не се състояло. Не знам можал ли е Прохор Петрович да измъкне тоя документ от Анфиса, но ми е съвсем ясно, че той твърде много се е страхувал от тоя документ. Разбирате ли по каква причина? Страхувал се е от шантаж от страна на Анфиса Петровна. Ясно ли ви е?

— От ясно по-ясно — боязливо и възхитро се усмихна Инокентий Филатич. — Сега позволете аз да ви попитам най-приятелски: кой е видял този Анфисин документ? Учителят видял ли го е? Вие видели ли сте го?

— За съжаление нито учителят, нито аз сме виждали документа.

— Тогаз, значи, той изобщо не е съществувал; женски закани са туй, измишльотини… Анфиса си го е измислила.

И още в същия момент Инокентий Филатич извади наум от хилядата рубли петстотин. А следователят пак се разкашля. После каза с прегракнал писклив глас:

— Аз не твърдя, че мадам Козирева е убита лично от Прохор Петрович. За тая работа той е могъл да хване и някого другиго, например Ибрахим.

Иван Иванич Голубев, следователят, живееше сам. Двамата му сина служеха в Москва и в Томск, жена му отдавна беше умряла. Той самият преди три години бе преместен — с понижение — тук от град Крайск: заради някакви служебни разправии с прокурора. В Крайск той поддържаше приятелски отношения и със семейството на Куприянови, и с Инокентий Филатич.

— Чаец ще пиете ли? — попита домакинът.

Пресованият чай, кипнал на примуса, беше ароматен, силен. Гостът пусна в чашата си две големи бучка захар, каза:

— А според мен, любезни ми Иван Иванич, вие не сте прав. Ей богу, не сте прав. Нито черкезинът, нито Прохор са убили Анфиса. Убил я е изгорелият. Може да й е бил любовник, бог да я прости. А може и да не е той; може някой каторжник да е свършил тая работа, някой скитник от тайгата. Малко ли се шляят наоколо? И я е убил с цел да я ограби. Имайте предвид това. А ако е тъй, тогаз — фют! — следите са заличени, всички ще излязат чисти, а вие преставате да си блъскате главата и ви остава само да чакате голямата благодарност на Громови. Имайте го това наум, хубавичко го запомнете. — Инокентий Филатич чак преглътна слюнката си от сполучливото хрумване и се размърда на стола. — А сега ми кажете, за бога, направихте ли грижлив обиск у покойницата между нейната смърт в пожара, да му се невидяло макар? — напрегнато и разбърквайки с лъжичката чая си, попита търговецът.

— Какво е това, разпит ли? Моля ви се, Инокентий Филатич, без разпити… И изобщо… Аз не съм длъжен да ви…

— Какъв разпит? Смешни работи приказвате… Недейте така, недейте така! — замаха към него с карираната си носна кърпа търговецът и се изсекна с облекчение. — Питам само…

Черните му очи днес са особено лукави: в тях свети търговският хитър ум. Бялата брада е грижливо подстригана. Румените пълни бузи са заградени от гъста сребърна четина. Бялата глава не е сресана, разчорлена е, на дебелия врат е окачен бронзов медал. Пръстите на ръцете му са къси, но зорки и пъргави. Пръстен с тюркоаз. Изтъркан сюртук. Тесните му ботуши са добре излъскани.

— Та какво? Направихте ли обиск преди пожара?

Следователят сръбна чай, намали фитила на лампата и се втренчи в ъгъла, в тъмното:

— Право да си кажа, аз за съжаление допуснах грешка. Обиск преди пожара не бе направен… Пък и кой можеше да го предвиди тоя пожар?

— Не е правен?! — рипна търговецът от парещия му стол и от петстотинте рубли мислено свали още двеста.

Следователят извади термометъра изпод ризата си и започна да го гледа внимателно.

— Всъщност — каза той — безсмислено беше да правим обиск: за имуществото на убитата беше осведомен само Пьотр Данилич, е, да речем, най-много и синът му. И никой друг. А те и двамата бяха болни. Тъй че посредством обиска предварителното следствие надали би могло да установи кражба на имущество от потърпевшата… Трийсет и осем и шест десети… Пак взе да се качва.

— А документчето?! — отново рипна търговецът. — Нали онуй документче можеше да ви попадне в лапите? Там е цялата работа.

Следователят се намръщи от яд и не каза нищо. После рече, тупайки леко с длан по масата:

— Само че имайте предвид: тоя разговор между нас да си остане. И никому нито думичка… Разбрахте ли?

— Разбрах, разбрах… И излиза, значи, тъй. — Инокентий Филатич стана, с все сила разтърка с юмруци кръста си, изправи се и хукна със ситни крачици нагоре-надолу из стаята, като се позабави съвсем малко край разхвърляния креват на следователя. Оправи смачканата възглавница и каза: — Излиза тъй. Убиецът е гръмнал с пушката и е побягнал — някой му е попречил: не е можал да извърши обира. А после, на другата нощ, пак се вмъкнал… Напил е караулния, разбира се, или го е излъгал, туй вече не е моя работа… може би му е обещал да си поделят плячката…

— Караулният е арестуван.

— Значи, вмъкнал се е с шперц и е започнал да тършува бързешком… За крадене има много, ама го дострашава: покойницата лежи, вика за отмъщение, всява ужас в него. За да се окуражи, той отваря долапа, а в долапа водка, вишновки колкото ти душа иска, а разбойникът е пияница. И изведнъж докопва пиене… Замайва му се главата — и се натрясква. Тук ракла, там гардероб, тъмница, той сваля газената лампа и без да иска, я прекатурва… И ето ти… Най-неочаквано покойницата се надига от ковчега, хваща го, не го пуща. Откъде да знам, той може сам да е допълзял до нея — да й смъква разните там медальони… А огънят става все по-буен, дим, смрад… И точно тогаз крадецът хвърля топа… Всичко е ясно… Тъй ли е, или не е тъй? Дай си ръката! Видя ли как ти намерих убиеца?… — И старецът се разсмя въпросително, жълтите му зъби лъснаха.

— Да, правилно… — замислено се обади следователят. — Може и така да е. Сега, сега… Качва се, дявол да я вземе.

— Кой се качва?

— Температурата. Сега, сега… — Следователят отбеляза на графика една точка и тегли със син молив черта; ръцете му трепереха. — Трийсет и осем и шест десети… Та какво? — И той вдигна болезнено почервенялото си сериозно лице към събеседника.

— Ама вие чухте ли какво ви говорих?

— Чух, разбира се. Е, та какво?

— Действувай тогаз, както ти казвам. А ние ще ти…

— Възможно е, че бих действувал точно така. Възможно е… Но ето каква е работата… — Тържествуващо мърдайки гъстите си вежди и бръчките по челото, следователят измъкна от етажерката овехтялата си чанта. — Виждате ли, вестник с откъснато ъгълче. Взех го от Прохор Петрович, при разпита. А ей го и ъгълчето.

— Добре де, какво от туй?…

— Намерих го в стаята на потърпевшата. То е било използвано като тапа в пушката на убиеца… Виждате ли, обгоряло е по краищата. Значи? — И следователят сви устни в унищожаваща гримаса.

— Добре де, ама какво от туй?…

— Значи?

— Добре де, ама какво от туй?… — фъфлеше, тъпчеше на едно място езикът на търговеца. Сериозно уплашен, той мислено прибави към тристата рубли още петстотин, още петстотин и хиляда. Изведнъж ушите му се зачервиха, жилите по слепоочията му затупкаха, зениците му се разшириха и пак се свиха. — Гледай, гледай! — рязко скочи той, надигна се и заби пръст към прозореца, зад който се мътнееше късният вечерен час. — Отец Ипат… Пиян!…

— Не, май че не е той — обърна се и се загледа през прозореца и следователят. Него здравата го тресеше.

— Не, той е… Не, не е той… Това е дяконът…

— Кой дякон? — попита следователят и разтърка очите си.

— За опелото, от града го повикаха… И с монахиня е тръгнал!…

— С каква монахиня?

— На опелото… Гледай го, гледай го какво прави! Кха-кха-кха…

В същото време пръстите на търговеца работеха с чевръстината на талантлив картоиграч ментарджия. Той бързо гълташе чая, задавяше се, гъргореше, кашляше, гълташе изстиналия чай, задавяше се, пъшкаше.

Следователят бързо извърна глава към него.

— Та ви казвам — със стегнато гърло рече търговецът, като гъсок разтягайки и прибирайки шията си. — Та ви казвам…

— Къде е?! — кресна следователят и обзетите му от тръпки ръце зашариха по масата. — Хартията, парченцето, тапата?! — С едната си ръка той сграбчи търговеца за гърдите, с другата блъсна черчевето и викна на улицата:

— Старши! Стотнико! Кмете!…

— Иван Иванич, приятелю… Побърка ли се?… Хиляда, хиляда и петстотин, две хиляди ще ти дам…

— Ей, който и да е!… Повикайте пристава!…

— Ама ти полудя ли? Смили се над стареца… Какво приказваш, ангеле… Трескав си. Бълнуваш. Три хиляди искаш ли?

Хлапетиите се разтърчаха из село като светкавици. Пръв дотърча урядникът. След него — старшията и двама селяни. Подир тях — докторът.

И най-старателният обиск не даде никакви резултати. Съблякоха Инокентий Филатич гол-голеничък, опоскаха всичките му дрехи — хартийката не се намери.

Инокентий Филатич падаше на колене, плачеше, кълнеше се и се кръстеше, казваше, че е съгласен и гръм, и какви ли не нещастия да се стоварят върху побелялата му глава, ако лъже. Какъв документ? Каква тапа? Какво е направил, та резилят неопетненото му име? Него лично губернаторът го познава, познават се и с преосвещения Варсонофий… Ама как, ама как ще си позволи той?! Какво приказвате, какво приказвате?… Господин урядник, господин докторе, бъдете тъй добри да имате предвид!… А следователят е невменяем, той никак не е добре; не, вие само погледнете, погледнете само колко градуса има под мишницата…

Но Инокентий Филатич бе арестуван и запрян в ареста заедно с Ибрахим-Оглу.

Докторът накара следователя да си легне. Температурата на болния беше скочила до четирийсет и три десети. Следователят бълнуваше:

— Аз, аз, аз… Да се доведе Маря Авдотиевна!

На другата заран приставът получи от Прохор Петрович на четири очи петстотин рубли аванс.

— Фьодор Степанович, ще имам да ви давам още петстотин рубли. Недейте ме изоставя… Виждате, че съм съвсем сам… И недейте ме смята, моля ви се, за престъпник. Аз съм чист, кълна ви се.

Приставът си тръгна през кухнята. Старшията захвърли лъжицата, затисна с длан натъпканата си с каша уста, бързо скочи на крака, изпъна рубашката си.

— Варди младока… Отваряй си очите!…

— Сл… ш… ам… Кха, ких!

А още същата заран, един час след полицейското посещение при Прохор, Инокентий Филатич Груздев бе освободен. Приставът дори му се извини: разбира се, че е станало явно недоразумение, следователят има треска, всичко може да му се привиди… Дори и да е съществувало наистина неприятното късче хартия, него следователят в пристъп на пароксизъм може да го е хвърлил в печката или, извинявам се за израза, може да го е взел и да се е… с него.

Инокентий Филатич изцяло се съгласи с разумните доводи на пристава и се раздели с него приятелски, като остави в началствената длан сто рубли, и побърза да си намери някое по-закътано местенце в гората: стомахът му отдавна беше свикнал да функционира редовно всяка заран. След като се освободи от изпражненията, той грижливо ги изследва. Не можа да открие никакви остатъци от проклетата тапа, през нощта тапата се бе смляла напълно. Много добре.

Сега единствен злостен свидетел оставаше учителят Пантелеймон Рошчин. Инокентий Филатич, пълничък, весел, с кадифено търговско каскетче, отиде подир обед при учителя за приятелски преговори. Какво е станало там — не се знае, ала когато свещеникът и дяконът минаваха заедно покрай квартирата на учителя, видяха как Инокентий Филатич се търколи като топка надолу по стъпалата и се спря чак на улицата с навирени пети.

— А, отец Ипат! Отец дякон… Моите почитания — весело възкликна Инокентий Филатич, но преди това се изправи на четири крака, стана и дори си вдигна кадифеното каскетче.

Духовните лица насмалко не се разсмяха, но като забелязаха явното смущение на Инокентий Филатич, и двамата прехапаха устни.

— Ама че проклет народ са тия длъжници!… — Търговецът крачеше до духовните особи и изтупваше праха от сюртука си. — Трийсет и две рубли има да дава, говедото. От три години ги дължи. И барем една копейка да върне, пустият му скелет! А пък аз тръгнах да слизам по стъпалата и поради недовиждане се препънах.

— Да — басово рече дяконът с грейнала червеникава брада. — И в писанието е казано: „стръмни са чуждите стъпала“.

 

 

След една седмица следователят оздравя. Отдавна му се искаше да си купи първокласна белгийска пушка и чистокръвно куче. Сега имаше пълната възможност да осъществи мечтата си. Може би той беше открил под възглавницата си хилядата рубли, ловко мушнати там оная вечер от Инокентий Филатич, и поради болезненото си състояние случайно беше сметнал тия пари за свои. Възможно беше също така следователят, който разполагаше със собствени трудови спестявания, изобщо да не е предполагал за тоя подъл рушвет. Но тъй или иначе, той реши: щом приключи съдебният процес, да си вземе отпуск и да замине за Москва или за Петербург.

Предварителното следствие с разпита на Ибрахим.

Оглу се водеше, кой знае защо, вече не чак толкова енергично, както го изискваха интересите на работата. А общото заключение по следствието беше неопределено и мъгляво: живите кандидати за подсъдими — Ибрахим-Оглу и Прохор Громов — само се подозираха в престъпление, а явни улики срещу тях не се посочваха. Успоредно с това се излагаше версията, че действителен убиец може да е бил и политическият престъпник Аркадий Шапошников, който се намирал в близки отношения с Анфиса и изчезнал още на другия ден след убийството, а възможно е и да е изгорял заедно с нея. А накрая живописно бе изложена версията, подсказана от Инокентий Филатич: с други думи, че потърпевшата е била застреляна от някой скитник, с цел да я ограби, но в момента на убийството някой му е попречил: той е дошъл да граби по друго време, напил е караулния, вмъкнал се е в къщата, намерил е в долапа водка, напил се е, в пияно състояние неволно е предизвикал пожар и сам е изгорял. За съжаление следствието не е можало да извади куршума от черепа на изгорялата Анфиса Козирева и поради това е принудено само да прави едни или други предположения, но в никакъв случай не и да твърди. Историята с изгубването на криминалното късче от вестника също беше потулена.

В заключение следователят се позоваваше на тежката си, засвидетелствувана от градския лекар болест и молеше съда да вземе под внимание това печално обстоятелство и да проведе съдебното следствие строго според изискванията на закона, за да може да възтържествува принципът на непоклатимата и светла правда-истина, на олтара на която следователят е положил целия си опит, всички свои знания и всичките си душевни пориви.

А изобщо документът беше съставен, ако не достатъчно убедително, то поне съвсем красноречиво.