Вячеслав Шишков
Угрюм река (52)

20

Първа научи това треперещата Патерица.

— Минавам, чедо, покрай нейната къща, бог да прости, и какво да видя: на небето божие слънчице грее, а през отвореното прозорче на Анфиса свети, лампа гори. Другите капаци затворени. С голям зор се прехвърлих в градината, викам: „Анфиса, Анфиса!“ Нищо се не чува. И ми мина през ум да не би гърмяща стрела от облака да я е ударила. С голям зор се покатерих на перваза, та надникнах през прозорчето. Божичко, божичко! Лежи хубавицата ми на пода, белите й ръце разперени, ясните й очи затворени, самурените й веждички се сключили едно отчаяно… Честен кръст!… А на челото й една малка дупчица и кръвта по сляпото й око, та по пода… Бога ми, не лъжа, самата истина! А гърмящата стрела никъде не се вижда, само столчето й се прекатурнало и кадифената седалчица изпаднала, лежи по-настрана. Аз, грешната, току плеснах с ръце и дорде се усетя, тупнах на земята… Убил я е праведният господ моята несретница, с гърмяща стрела я е убил и й е прибрал душата. Туй имах да ти река, господин урядник, толкоз…

Урядникът чевръсто се изми, изпи на бърза ръка чая си и — при пристава.

— Вашескородие!… Имам чест да ви докладвам: мадам Козирева нощес е била убита посредством бурята в сляпото око.

По село Медведево, от къща на къща, се мъкнеше, надничаше треперещата Патерица. Подаде се през прозореца и изскърца:

— Християни! Анфиса гръм я е убил — и закуцука по-нататък.

А хлапетата, чули-недочули, викаха:

— Анфиса Громов я е убил!… Анфиса са я убили… Тичайте! — и хукваха към Анфисината къща.

Натам бързаше и приставът с местните власти. Църковният пазач биеше камбаната за обедна литургия. Отец Ипат, който се силеше да догони началствата, се провикна към камбанарията:

— Ей, Кузмич, смъквай се! Литургията се отлага! Майната й! — и му махна с ръка.

Първо огледаха отворения прозорец откъм градината.

— Каква ти буря?!… Сигурно с пушка са я гръмнали. Буря!… — кашляйки сърдито и вдигайки рамене, каза изгърбеният охтичав учител Пантелеймон Рошчин, който беше поканен за свидетел.

— Да, да. Факт… Това е най-вероятно… — съгласи се зашеметеният пристав. Отдавна небръснатото му лице е бледо, той се е сгушил и изгърбил, подплатеният му с ваталин мундир грозно се бърчеше на гърдите, болеше го стомах.

Ковачът отвори вратата с шперц. Къщата беше потънала в безжизнена тъмнина. Отвориха капаците. Стана светло и слънчево. Казаха на зяпачите и хлапетата да се махат.

Когато зърна трупа на Анфиса, приставът се стъписа, бързо затули очи с длан — на слънцето брилянтчето на пръстена му заблестя, — след това седна на масата, махна с ръка на старшията:

— Чаша вода… Студена.

Анфиса лежеше в най-хубавата си премяна: небесносин копринен руски сарафан, батистена риза, на раменете й наметнато сърмено елече, на главата й — извезан с перли кокошник, на челото й, по-близо до лявото слепоочие, рана и тъмна спечена кръв.

Отец Ипат усърдно се молеше пред иконата и час по час се озърташе към покойницата. Лицето му се беше размекнало, беше провиснало надолу като втасало тесто.

— Помени, господи, раба твоя Анфиса, напуснала греховния свят. Господи! Ако не ти си запечатал устата й, посочи убиеца, яко благ еси и мудър…

Следователя го нямаше — беше отишъл на лов в един далечен чифлик, — изпратиха конник да го повика.

— Моля съгласно инструкцията нищо да не се помръдва до идването на следователя — официално каза окопитилият се пристав.

Селските големци също се кръстеха заедно с попа, въздишаха, състрадателно поглеждаха покойницата. През нощта от отворения прозорец беше натекъл дъжд, по пода във всички посоки бяха плъзнали дъждовни ручейчета. Зорките, опипващи всичко очи на учителя се спряха на едно топче обгоряла хартия. Той каза на пристава:

— Сигурно това е тапа от пушка.

Приставът засумтя, понаведе се над тапата, каза:

— Факт… Тапа е… — и гласът му е като картон нито твърд, нито мек: крехък.

Приставът не се залови да прави полицейско дознание: утре щеше да пристигне следователят. Значи, могат да си отиват.

Селските големци пак се прекръстиха пред иконите в ъгъла, въздъхнаха и си тръгнаха.

— Довиждане, Анфиса Петровна… Сега има да си лежиш спокойно. Дойде краят на мъките ти. Ах, ах, ах!… Кой ли я убил?

Затвориха капаците, заключиха вратата, удариха служебния печат. Една съскаща, горяща капка червен восък падна на ръката на пристава. Приставът не усети болка и дори не забеляза капката. Пред къщата на убитата старшията сложи караул от двама селяни.

Приставът се връщаше в къщи сам. Той се олюляваше, препъваше се на равното, краката му сами се движеха, не забелязваше пътя. Често вадеше носната си кърпа, разгъваше я, притискаше я до очите си, охкаше. В къщи каза на жена си:

— Анфиса Петровна е умряла от насилствена смърт. Дай ми една… как се казваше… само че суха…

И смачка на топка мократа носна кърпа, а след това я запрати отчаяно на пода.

 

 

След сериозния разговор със сина си по време на бурята Пьотр Данилич от притеснение се напи като свиня. Той не беше пил повече от седмица преди това, затуй водката веднага го събори — падна на пода и заспа. Иля Сохатих подложи под главата му възглавница, а до главата му за всеки случай остави един леген.

Пьотр Данилич още си почива и нищо не знае. Спи и Прихор.

Ибрахим също, кой знае защо, много се успа днес. Събуди го урядникът.

— Арестуван си — каза той на Ибрахим и го отведе.

Иля Сохатих събуди Прохор. Когато Прохор дойде на себе си, Иля извади копринена розова носна кърпичка, помига известно време, направи скръбна гримаса и си избърса очите.

— Анфиса Петровна се помина.

— Какво?! — рязко се надигна под юргана Прохор. — Ти да не си откачил?!

— Идете да се убедите лично — още по-силно замига Иля и пак се избърса с розовата кърпичка.

Прохор се опули, отметна юргана, бързо спусна краката си.

— Ако лъжеш, всичките ти зъби ще избия, кучи сине… Къде е тате?

— Негова милост спи…

— Убита ли е или ранена?

— На място я е убил злодеят…

— Кой?

— Един аллах знае… Ах, ако можехте да допуснете колко… колко… колко съм…

— Събуди тате… Къде е Ибрахим?

— Арестуваха го…

— Събуди тате!! — някак сълзливо викна Прохор. Ръцете му се тресяха. Той глътна валериан, намръщи се, накапа си още, изпи го, накапа си пак, изпи и него, падна на кревата, започна да си блъска главата във възглавницата и застена тежко като животно.

— Пьотр Данилич!… Пьотр Данилич, ставайте де… — дърпаше Иля господаря си. Той мучеше, хъркаше, храчеше. — Ама събудете се, за бога!… Голямо нещастие ни сполетя… Анфиса умря.

— Какво, какво? Къде е станал пожар?! — надигна търговецът замаяната си от водката глава от възглавницата.

— Пожар, бъдете така любезен, няма, ами убиха Анфиса Петровна. С пушка… в къщата й…

— Убили са? Анфи…

Устата на чорбаджията се изкриви, той трепна, някаква сила го подхвърли нагоре. Дясното му око се затвори, лявото беше облещено, безумно, страшно, мъртво.

— Господарят! Пьотр Данилич!… — развика се Иля и хукна навън.

Готвачката, Прохор и Иля го преместиха от пода на пухения креват. Пьотр Данилич не можеше да отвори дясното си око, дясната му ръка и десният крак бяха парализирани и говорът му приличаше на мучене.

Иля се заключи в стаята си, падна на колене и започна да се моли с изключително усърдие:

— Успокой, господи, раба божия Анфиса… Со святими упокой!… — А сърцето му ликуваше: стопанинът непременно трябва да умре — значи, Маря Кириловна Маша, ще овдовее. — Дивни са делата ти, господи! — тупаше се в гърдите с луничавия си юмрук Иля, блъскаше ограденото си с къдрици чело в пода. — Благодаря ти, господи, за твоите големи милости към мен… вечна им памет, вечна им памет…