Вячеслав Шишков
Угрюм река (50)

18

На другия ден, заранта, се получи писмо от Нина:

„Пристигнахме на втория ден от страстната седмица. Из пътя увещах тате. Той изцяло прощава на Ибрахим. Всичко е забравено. На мама, разбира се, татко не каза нито дума. Мама се радва на сватбата ни, тя много те обича, благославя те. Кажи много здраве на нашия избавител Ибрахим…“

Прохор прочете това начало на писмото, замисли се. Ухапаният пръст го болеше, Маря Кириловна беше му направила на пръста компрес от брезови пъпки, киснати във водка. Влезе баща му, погледна издрасканото лице на сина си, седна мълчешката. Синът започна да се преобува с високи ботуши.

— Как мислиш? — попита бащата. — На какво мнение си? Тя заплашва. Можем да си имаме големи неприятности. Тя е опасна. Не знае човек какво може да й скимне. А ти вземаш богата, и без друго ще си червив с пари. Откажи се от нашето имущество, позволи ми да припиша всичко на Анфиса…

— А мама? — Втренчи се Прохор в лицето на баща си; устните му потрепваха, един мускул на слепоочието му подскачаше.

Бащата прокара пръсти по брадата си, каза:

— Какво й е на майка ти? Все някак ще кара. Ти можеш да я прибереш. Че инак лошо ни се пише. Анфиса ще направи някоя беля.

Прохор видя през прозореца: баба Патерица се крие между дърветата, с резки движения на ръката си настойчиво го вика.

— Почакай малко — каза Прохор на баща си и бързо излезе в градината.

Баща му тъкмо беше прочел първите редове на сложеното на масата писмо от Нина, когато в стаята се втурна Прохор: грабна връхната си дреха, каскета си, изтича навън, към конюшнята, пъргаво оседла коня и препусна като вихър.

До първата пощенска станция — трийсет и пет версти — той препуска точно един час.

— Коне — викна Прохор в станционния двор. — Тройка, най-буйните. На кочияша една рубла почерпушка… Шибай! Не ги жали!… Ако им стане нещо, аз отговарям.

И чак близо до третата станция, оплескан от главата до петите с кал, той настигна Анфиса. Едва я позна. Лицето на Анфиса е сиво, изморено, упоритите й устни са стиснати здраво. Облечена е скромно, с голяма синя забрадка. До нея седи учителят от село Медведево, охтичавият, изгърбен, мършав Пантелеймон Рошчин.

— Добра стига, Анфиса Петровна! Добър ден!

Кочияшите спряха конете. Впрягът на Прохор беше покрит с бяла пяна, конете се олюляваха.

— Анфиса Петровна — учтиво я повика Прохор. — Заповядайте за малко. Да си кажем две думи.

Анфиса се спогледа с учителя, мълком се измъкна от файтона и тръгна бавно с Прохор по зелената ливада. Учителят се изхили двусмислено подире й и започна да пали лулата си.

— Тате приема всичките ви условия, Анфиса Петровна.

— За мен това е малко.

— Той ще ви припише всичко движимо и недвижимо ще сложи в банката на ваше име всичките пари…

— Малко.

— Ще се разведе с майка ми и ще се ожени за вас.

— Малко, малко…

— Аз ви обещавам любовта си…

Анфиса се спря, устните й се разтвориха, за да викнат злобно или да простенат от болка. Но тя само въздъхна и рече:

— Мъчителю мой!… Ах, какъв мъчител си ти, Прошенка!

Сърцето на Прохор изтръпна. Той се олюля.

Тя го обгърна с омагьосващия поглед на печалните си очи, обърна се рязко, подвикна му през рамо:

— Сбогом — и тръгна с бърза, решителна крачка към файтона.

— Анфиса, Анфиса, стой!… Последна дума!…

В гласа му се долавяше отчаяна уплаха. Тя се спря, от очите й закапаха едри сълзи.

— Знаех си, че ще ме повикаш. — Тя до болка прехапа устни, за да не извика, обърна се боязливо към конете: кочияшите оправяха хамутите; мрачно превит, учителят седеше с гръб към нея.

Анфиса изхлипа, хвърли се на врата на развълнувания Прохор, зашепна:

— Мълчи, мълчи. Знам, че ме обичаш… Нали съм вещица… Значи, отричаш се от Нинка?

— Отричам се.

— Значи, мой си?

— Твой съм, Анфиса.

— За цял живот?

— Да, да.

— Нали не лъжеш?

— Кълна ти се!

За няколко мига Анфиса потъна в замислено мълчание.

Но ето че прекрасното й лице отведнъж озари като слънце обаятелна усмивка. Земята под Прохоровите крака из един път се разтърси, горещата светлина на любовта озари и неговото сърце.

„Ами сега, ами сега какво ще стане?!“ — мислено възкликна клетият Прохор, напълно зашеметен и от вътрешната болка, и от внезапно надигналото се в него предишно болезнено остро чувство към Анфиса.

Анфиса отказа да се връща без учителя. Прохор веднага разбра причината: „Страхува се да не й отнема документчето“, — но премълча. На връщане и тримата пътуваха заедно: Анфиса седеше до учителя, Прохор караше конете. Отзад се тътреше файтонът с кочияшите. Кочияшите безгрижно пееха с цяло гърло:

В края роден отдалеко

сокол ясен долетя,

на топола кацна леко,

с клони го прегърна тя.

Пристигнаха си късно вечерта. На раздяла Прохор каза на своята Анфиса с виновен, трогателен глас:

— Кажи ми какво да правя сега! Какъв подлец станах заради теб… Анфиса, любима моя Анфиса, мила. Както и да е! Слушай… Утре или другиден през нощта ме чакай… Седи до прозореца и ме чакай… Сбогом, сбогом, Анфиса. — После затули лице с ръка и си тръгна. — Сбого-ом…

 

 

У тях още не спяха. Маря Кириловна си приказваше с Ибрахим, оплакваше му се, очакваше помощ от него.

— Не се ядосвай, Маря… Прошка аз ще го отучим да ходи при Анфис… Мой се наема. Мой знае някой работа. Приставът ще ожени за Анфис. Приставът всякой ден, всякой ден нагоре-надолу при Анфис.

Прохор се прибра в стаята си и се заключи. Стаята му се беше умирисала на лекарства.

Не спеше в къщата си и Шапошников. Идеше буря. Той се страхува от бурята. По време на буря обикновено слиза в мазето и седи там меланхолично върху картофите. От бурята взе да се плаши отскоро, едва през сегашния, изпълнен с гръмотевици месец май.

Но бурята е още далеч и Шапошников повежда в стаичката си разговор с вълка.

— Лупус проклет си ти и нищо повече. Да не мислиш, че си вълк? Нищо подобно. Ти си лупус. Хомо хомини лупус ест^[1]. Чувал ли си? Глупости! А според мен човек за човека е Анфиса… Да, да. Помисли си и ще видиш, че е така…

Вълкът, катеричките и животинките го слушаха внимателно. Вълкът въртеше опашка, две катерички си подсвиркваха.

„Иде“ — каза една катеричка.

— Кой иде? — попита Шапошников.

„Хазаинът иде.“

Хазаинът донесе една кана домашна бира.

— На, да я опиташ… Много силна стана!… Ти напоследък какво си се умислил? Гледай да не се побъркаш, момче… Току-виж… С такива като вас стават тия работи.

Вълкът, катеричките и другите животинки се засмяха.

Страхуваше се от бурята и отец Ипат: миналото лято, точно на връх свети Илия, в полето го опърли една гръмотевица: той дълго не чуваше добре с лявото ухо.

Приставът не се страхуваше от бурята, но от жена си се страхуваше повече, отколкото от чума. И тая нощ у тях пак избухна скандал. Съпругата запокити по пристава всичките си обувки, пантофи, ботушки, маши за къдрене и не можа да го улучи нито веднъж. И ето че заедно с ругатните към пристава полетя една огромна възглавница. Приставът и тоя път ловко се извъртя, възглавницата меко помете от писалището всички предмети. Мастилницата се преобърна надолу с коремчето, заля с червена кръв черновата на проекта:

„Най-смирено прошение до негово преосвещенство епископ Андроний по следните пунктове:

Пункт първи. Бидейки нещастен в семейния си живот вследствие пълното отсъствие на каквито и да било способности на законната ми съпруга Мелания Прокофиевна за детераждане, дължащо се на силния задух и затлъстяване на всички вътрешни органи (тук прилагам медицинска бележка от фелдшера Спиглазов) и предвид…“

Тук ръкописът се прекъсваше, перото беше изобразило свинска опашчица — очевидно точно на това място покрай ухото на пристава беше прелетял отмъстителният пантоф, а най-вероятно беше някоя тежка плесница да е опорочила високоблагородната, но свикнала със семейните шамари буза на пристава. Разбира се, че е така. Приставът е пишел, жена му се е промъкнала, прочела е въпросното ръкописно блудство и ето че дясната буза на пристава гори, горят очите на разярената мастодонтоподобна съпруга.

Впрочем така ли е, или не е така, но „човек за човека е Анфиса“ си остава.

Редно е да кажем две думи и за Иля Петрович Сохатих. Но ще отложим приказките за него до утре.

 

 

А утрешният ден е слънчев. Сълзливото небе най-сетне престана да се цупи; денят сияеше тържествено, жълти пеперуди прехвръкваха, пееха скорци.

Заранта пред къщата на Громови спря конник. От съседното село, на около шейсет версти оттук, бяха проводили специален човек да повика Маря Кириловна. Беше се разболяла тежко родната й сестра, вечерта попът щял да я миропомазва, да я причастява. И Маря Кириловна замина, понесла със себе си тройна мъка. Първата й мъка беше Прохор и Анфиса, втората й мъка — Анфиса и мъжът й, а сега господ и трето изпитание й изпрати — сестрата.

Прохор се канеше да излиза: пушката, ловджийската чанта, кучката Мирта.

— Е, какво стана? — посрещна сина си бащата.

— Ах, нищо не знам. Не бързай… Остави ме първо да дойда на себе си… — ядосано му каза Прохор и без да се спира, додаде на себе си: — От вашите разправии човек като нищо може да си тегли куршума.

Той взе със себе си продавача Иля Сохатих и тръгна по реката да обучава младото, излизащо за пръв път на лов куче. Прохор го беше страх да остане сам: в душата му е бъркотия, хаос, иде му да тръгне нанякъде, само да е по-далеч, колкото може по-надалеч, да забрави всичко. Сърцето му прескачаше, ту замираше и спираше да бие, ту усилено чукаше по мозъка, по слепоочията му. Краката му стъпваха несигурно. Прохор залиташе, виеше му се свят. Той отвинти капачката на манерката си, пийна си водка, плю: беше започнало да му се повдига. Почерпи с водка и продавача, Иля Сохатих тракна с токове, каза:

— За вашето скъпоценно! В чест на слънчевото време… Адю!

Прохор му наля още една чашка.

— За здравето на вашата годеница, на живописната хубавица Нина Яковлевна!… Адю повторно!

Вулгарните думи накараха Прохор да се намръщи.

В това време Пьотр Данилич отиде у Анфисини. Чука, хлопа, никой не му отвори. Запъти се към къщата на свещеника. Отец Ипат преглеждаше кошерите.

— Да ти е честито хубавото време, попе. Благослови отче.

Отец Ипат намести вехтата си, избеляла калимавка благослови търговеца, каза:

— То времето само наглед е хубаво, не му вярвай. Времето е лошо.

Търговецът посочи с ръка слънцето. Отец Ипат го поведе към хамбара:

— На̀, виж.

Над вратата на хамбара е закована издялкана борова клечка във вид на буквата игрек, чаталеста.

— На̀, виж: тоз инструмент предсказва като стрелабия, по-сигурно от барометър. Дебелата клечка е закована, а израстъкът се мърда: ако е сухо, приближава се до клечката, ако ще се разваля времето — отдалечава се. Вчера ей тъй стоеше, а сега пак е тръгнал надолу. Ще вали дъжд.

— Отец Ипат! Трябва да действуваме — промени темата на разговора Пьотр Данилич, на подпухналото му лице е изписано нетърпение. — Струва ми се, че Анфиса е съгласна. Моята ще я кандърдисам, а ако не вземе от дума — ще я сплаша. Я виж как гласят законите…

— Ела, ела — каза отец Ипат и без да се спира, натъпка в кончова на ботуша си излезлия крачол — Само че защо ти трябва, не е хубаво, хич не е хубаво, чак срамотно е. Като духовен баща ти го казвам. Откажи се! Честна дума, а…

— Като не щеш, в града и по-кадърни хора ще намеря. Сбогом!

— Чакай де, чакай… Успокой се първо.