Вячеслав Шишков
Угрюм река (49)

17

От онзи проклет ден, когато се появи в тукашните места Нина Куприянова, Анфиса непрекъснато е в нервно напрежение. „Сега или никога“ — подклаждаше тя волята си, ала не искаше да я съсредоточи в един удар, волята й безволно се разливаше по криволичещите Анфисини пътечки. Тъй ставаше, защото Анфиса нямаше един твърд мерак, тя лековерно залагаше ту на едното, ту на другиго и на най-главния си коз — Прохор Петрович — и накрая все излизаше, че нейната карта навсякъде е бита. И вече няма в живота й такъв човек, който да даде умна опора на мислите й. Едно време Шапошников ставаше за тая работа, сега и него вече не го бива. Не го бива!

Анфиса захвана да пие здравата. Всичко в нея изгоря.

Лъже старецът! Стига да поиска Анфиса — Пьотр Данилич всичко ще направи за нея: сина си ще ограби, ще натири жена си по просия, ще се реши на всяка злина. А ако не поиска старецът с добро, тя знае как да го сплаши, такова нещо ще му каже, че Пьотр ще започне да тича подир Анфиса като послушно паленце, ще върти опашка и ще й се умилква. Впрочем Анфиса ще сплаши по-напред Прохор. За последен път ще изпробва Анфиса силата на своя чар, па по-нататък ще види; сега и тя не знае в каква пропаст ще я блъсне неукротимият и своеволен женски нрав. Ох, стига е отлагала…

Анфиса пи три дена и три нощи. Пи сама. В стаите е тъмно: три дена и три нощи тя не отвори капаците, волна светлина не влезе вътре. Без светлина остана и душата на Анфиса. Оплака, премисли целия си живот. По едно време искаше да посегне на живота си Анфиса, но ръката не се подчиняваше на волята: и ръката, и мозъкът, и сърцето — всяко тегли към себе си, няма опора, няма стопанин, само голото отчаяние седи в къта, а на масата е чашата с водка. Пред иконата има кандило, Анфиса грижливо долива това кандило, неугасимото огънче иска да запали в Анфиса някогашната вяра в бога, в живота — не може: Анфиса няма защо да се моли на бога, Анфиса вече не вярва в живота, Анфиса е умряла. Но не бързайте да погребвате Анфиса! Тя и мъртва е опасна…

Присънват й се странни сънища. Веднъж се събуди: над главата й икона на Богородица, а в краката, залепена за таблата на кревата, стърчи вощеница. Кой ли се е наканил да я погребва? Сигурно насън, сама. С таен страх закачи обратно Богородицата, отлепи вощеницата. Веднъж се събуди: масата постлана с бяла покривка, на масата — самовар без вода, чаши, сладко, хляб. Зачуди се Анфиса: трябва тя да ги е наредила насън. Веднъж се събуди Анфиса: до нея, на един стол, самият Прохор. Анфиса извика.

— Не се бой — каза Прохор. — Не се бойте, Анфиса Петровна. Вижте за какво съм дошъл…

Той стана, стана и Анфиса.

— Сега, сега — каза тя смутено и задъхвайки се, — аз ей сега. Кое време е, нощ или ден?

— Вечер, единайсет часа.

— Прощавайте, постойте малко сам. Аз сегинка — рече Анфиса и излезе.

Прохор пушеше цигара след цигара, дърпаше дълбоко, жадно: организмът му сякаш наваксваше онова, което беше задраскала в нервите му неотдавнашната болест. Все така прекрасна и свежа, влезе Анфиса. Но Прохор забеляза, че очите й са подути, в тънките й вежди се чете страдание, а в лицето й, в гласа й — развълнувана тъга. Тя е облечена със светла скромна рокля, мраморът на ръцете й се показва до раменете, до дясното й рамо е забодена изкуствена камелия. Гъстите й плитки са събрани отзад на навита като бухнал козунак змия. На гърдите й виси златен медальон-сърчице. Прохор знае, че в тоя медальон има кичур от неговата, Прохоровата коса.

— Какво, да ме убиеш ли си дошъл? Само че няма да ме убиеш — аз съм мъртва.

— Стига, Анфиса. По работа идвам. Хайде, сядай.

Но Анфиса не седна. Тя отвори капаците, отвори прозореца към градината: навън наистина беше прозрачно — тиха нощ, на сивото небе се очертаваха едва раззеленилите се дървета. В сънените стаи на Анфиса нахлуваше чист въздух, пламъчето на кандилото трепкаше. Някъде там, зад дърветата, зад покривите, много далеч припламваха мълчаливи отблясъци: дано не започне буря.

Тихо си говореше Анфиса в нощната тишина:

— Заедно ни е писано да живеем, заедно да умрем. Ако ти отделно заживееш, соколе, значи — аз съм мъртва.

— Стига си дрънкала глупости, Анфиса…

Бяла, развълнувана, тя стоеше на три крачки от Прохор, от затворените й очи течаха сълзи.

Прохор стана, въздъхна, поразходи се с широки крачки, седна до отворения прозорец, Анфиса се обърна към него, тогава той ядосано се премести на канапето, към печката. Студените му ръце се покриха с лепкава пот, устата му съхнеше.

— Аз никога няма да ти позволя да ограбваш баща ми и да правиш майка ми нещастна. Парите, които държи баща ми, не са негови, а мои: аз съм ги спечелил. Баща ми като стар глупак, тая заран се разлигави, разхленчи се и дълго ми разказва за вашия разговор. Та искам да ви предупредя, Анфиса Петровна, никакъв развод и никаква сватба няма да ви огрее. Инак… Дайте ми чашка коняк. Много съм отпаднал. — Той се подпря с лакът на масата и притисна длан към слепоочието си. Бледостта се разливаше по лицето му, светлината на лампата ожълтяваше, изостряше носа и бузите му.

И щом изпи парливата чашка, щом гаврътна гъстата ароматна вишновка, в лицето му грейна живот, упоритата стегната гънка между веждите му омекна. Но сърцето му не можеше да омекне, сърцето му беше намразило Анфиса завинаги.

— Анфиса, аз и сега те обичам — каза той с озлобения си ум. В тъмните очи на Прохор се криеше коварство, но блуждаещият поглед на Анфиса тоя път не можа да долови нищо; Анфиса веднага му повярва, хвърли се на врата му.

— Обичаш ли ме? Наистина ли ме обичаш?!

— Да, да, да. Само че ме изслушай, моля ти се — студено я целуна, студено я настани до себе си той. — Слушай.

Но къде ти ще слуша тя, когато въздух не й достига и кръвта се блъска на вълни в жилите й. Прохор говореше тихо, но отсечено и смучеше коняка.

— Значи, всичко ще се оправи… Само че ти недей пречи на нашата сватба, изобщо не ни пречи да живеем. А аз никога няма да те забравя, Анфиса… Ще те обичам тайно.

Тия думи поразиха Анфиса като гръм. И първият тътен отекна някъде там, в далечината.

— Тъ-ъ-ъй — проточи Анфиса и гласът й, тласкан от силните удари на сърцето, излизаше на вълни. — Тъй, тъй, тъй… Туй се вика любов! Благодарим ти за такава любов. Ама чуй… — Тя стана и ноздрите й се разшириха: дишането й изхвърчаше с шум. Очите й блеснаха като светкавица към млъкналия Прохор.

— Жени се, мойто момче, жени се. — Тя сега говореше със звънлив глас, изправена на пръсти и отметнала глава назад. — Жени се, пък аз ще се омъжа за баща ти и все едно ще те погубя с моята любов. Все едно… Ех, момче младо!… Не ме познаваш. Ако ти си ме сменил за някаква богородица, аз пък, соколе, за никого няма да те сменя… Ще видиш!

Тя грабна бутилката с коняка и отпи няколко глътки направо от гърлото й. Навън се разшумяха дърветата, в стаята повея ветрец.

— Гледай — рече тя и смъкна кръста от гърдите си, — гледай, до кръста е вързано ключенце, туй ключенце е от едно скришно ковчеже, а в ковчежето има нещичко. Когато слугувах на дядо ти, на Данило, бог да го прости, когато му шетах, бях още малка тогава, той ми подари една гривничка. А на гривничката някакви буквички личат. Някакви… Ха-ха!… Показвах туй нещо на един умен човек, тук живее тоя човек, образован е и умът му сече. И още една бележчица му показвах, на дядо ти Данило в кованото ковчеже я намерих — всички убити са изредени, дядо ти и деня, и нощя ги поменаваше в молитвите си. Точно тъй е написано — „убити от мен…“ Чуваш ли? И излиза, че не Ибрахим е убиец, вие сте убийци, дядо ти Данило е долен убиец, главорез. И цялата вина върху вас ще падне, Прошенка… — Анфиса говореше безкрайно сладникаво, напевно и макар че в гласа й не се долавяше заплаха и очите й се усмихваха, от вътрешната сила на тия думи Прохор го достраша.

— Е?! — наблегна той с гласа си, опитвайки се да сплаши Анфиса и да победи в себе си сложното чувство на погнуса и страх от нея.

Тя седна до него, с явно престорена закачливост помилва косата му, надникна в очите му и подигравателно изгука:

— Такива ми ти работи, Прошенка, което искаш си избери: или се жени за мен, или — при прокурора. Ще ви съдят, ще станете за резил — и ще ви вземат всичкото богатство. — Тя го прегърна и с жесток блясък в очите жадно го целуна по устните.

Прохор не беше в състояние да се съпротивлява: конякът бе го хванал, той целият се беше отпуснал.

— И друга вратичка. Хем каква ти вратичка, то си е баш най-широка порта: ще пратя на Куприянови телеграма и лично ще замина при тях да разтуря сватбата ви с момата.

Прохор треска го тресеше. Анфиса също трепереше. Тракайки със зъби, Прохор попита:

— А ковчежето къде е?

— Ковчежето ей го там, а ключето е тук…

Анфиса неочаквано се отдръпна от Прохор: погледна го изпитателно и люто в пламналите от решителност очи, бързо стана. Прохор скочи, сграбчи Анфиса за ръцете под раменете, повали я на изпращялата маса.

— Гривната! Ключа!…

Без да открехва устни, Анфиса се засмя през нос. Прохор трескаво издърпа верижката с ключа, втурна се към кревата, измъкна изпод възглавницата кованото ковчеже. Анфиса се стрелна като звяр към него изотзад и се вкопчи със силните си ръце в гърлото му. Прохор се изскубна, можа да притисне Анфиса и двамата, злобни, безумни, се заборичкаха по широкия креват. Прохор започна да я души яростно, забил коляно в гърдите й. Анфиса взе да хърка. Напрегнала всичките си сили, тя го отхвърли от себе си и като вълчица, с писък го ухапа за ръката. В схватката те и двамата паднаха от кревата, търкаляха се по пода, пъшкаха, ругаеха, съскаха като змии. Размириса се на пот. Пияният Прохор се задъхваше, изнемогваше. От ухапания му пръст течеше кръв. Анфиса в неудържим припадък му драскаше лицето, разкъсаната й рокля също се изцапа с кръв. Тя издебна подходящ момент и се хвърли като степна вълчица, възседна Прохор, здраво стисна ръцете му, падна с гърди на неговите гърди, затвори очи и започна да го целува лудешки, повтаряйки през стон:

— Соколе, соколе мой!… Помниш ли оная нощ соколе?…

— Вещица си ти!… Проклетница!… — заедно с кръвта изплюваше Прохор черните думи.

Тя гъвкаво, като змия на опашката си, се надигна изскърца със зъби и с все сила зашлеви Прохор. И в същия този миг, едновременно с плесницата, заедно с ослепителната светкавица рязко, наблизо отекна силна гръмотевица. Анфиса, цялата раздърпана, подивяла скочи, започна да се кръсти и падна на канапето.

Навън рукна проливен дъжд. И рукнаха Анфисините сълзи.

С безкрайно отчаяние зарида Анфиса с глас. Прохор, олюлявайки се, затвори прозореца, започна да вдига прекатурените столове, вдигна два Анфисини фуркета и гребенчето й. Всичките му движения бяха като на автомат, лицето му беше мъчително бледо, безумно. На вратата някой чукаше припряно.

— Кой е? — озлобено викна Прохор.

— Прошенка, ти ли си, а? Отключи по-бързо.

Мокра до кости, жалка, влезе Маря Кириловна.

— Побърках се да те търся. Баща ти те вика…

Силна гръмотевица пак разтърси цялата къща.