Вячеслав Шишков
Угрюм река (48)

16

Не! По-добре да не беше идвал тоя лъжовен, страшен месец май.

Други години през май в гъсталаците на тайгата снегът още се държеше, а сега — дори старците не помнят такава чудна пролет, — сега през май е задушно, горещо и бурите трещят една подир друга. Защо ли е така? Тихото село Медведево се разтревожи. Бабичките умуваха, гадаеха, измисляха какви ли не причини. А треперещата Патерица отсече:

— Не е на добро. Чакайте беда, християни!…

Но бедата засега не идваше. Само на селянина Варламов при една буря му изгоря плевникът и тук-таме из тайгата пламнаха пожари.

Пожар обгърна и душата на Пьотр Данилич Громов — гори му душата; гръм удари и сърцето на Маря Кириловна, разтресе се земята под цялата къща на Громови и под Анфиса Петровна се разтресе. Не е на добро, не е на добро. Чакайте беда, християни!

През тия задушни майски нощи държавният престъпник Шапошников все не можеше да заспи. С часове лежеше на коравия си сламеник с ръце под главата и все мислеше, мислеше. Някъде в подсъзнанието му се беше зародила и се утвърждаваше мисълта, че жизненият му път е приключен: всичко, което е трябвало да стори, е сторено. И дори да доживее, ако ще, до сто години, Америка няма да открие, радост на никого няма да донесе, дори личното си щастие няма да може да уреди. Тогава какъв е изобщо смисълът да живее?

И този проклет въпрос — към самия него и към живота — не му даваше мира.

А към всичко това се добави и чувството му към Анфиса. То се забиваше като клин в отслабналия му дух, като кол в гниещо блато, пораждаше ново объркване и болка.

Но това чувство е непреодолимо. За лошо или за добро? И той сам си отговаря: „За лошо“. Но жизненият му път отива стръмно надолу, а спирачките са се изтрили, той няма и криле.

А другарите му живеят, аргатуват на селяните, твърдо понасят всички несгоди на заточението, не скъсват с революционната работа, интересуват се от събитията в страната, четат, организират кръжоци за самообразование, някои дори бягат на свобода.

— А аз какво представлявам?

Да, труден, неразбираем е животът.

В стаята тегне северният бледосив полуздрач. Вълкът, катеричката и животинките с мъртви стъклени очи унило поглеждат през отворения прозорец навън, където е животът, където за мъртвите няма място. Ех, де да имаше жива кръв, а не кълчища в изсъхналите им кожички!

— И аз не съм нищо повече от човешко чучело, натъпкано с дреб — оплакваше се той на вълка, на катеричката, на животинките; в гърдите си усещаше празнота, в мускулите си — болезнена отпуснатост.

Скочи и олюлявайки се, изкривен на една страна, затича из стаята, вдигна от пода лулата си, запали я, пак започна да тича нагоре-надолу. Вълкът му се усмихваше с озъбената си розова уста; вълкът наблюдаваше какво ще стане по-нататък с човека.

Човекът седна до масата, отвори дневника си с дървена, изработена от самия него подвързия, написа три реда, бутна го настрана. Извади последното писмо от един свой приятел, прочете половин страница, захвърли го.

— Ето какво трябва. — Той натопи перото в мастилницата, ръката му започна да изписва мързеливо:

„Драга, безценна ми Анфиса. Чуй, чуй какво ще ти кажа…“

Но с мастило не можеше да се каже, чувството беше зашеметило разума му — и нямаше на света парещи душата думи.

Той със сила задраска написаното и беше готов да задраска заедно с тези думи целия си живот. Да, сега той мъчително реши: за него няма живот без Анфиса. Извади благоговейно изпод възглавницата си небесносинята й блузка (беше си я изпросил за спомен), зарови в леката тъкан рошавата си брада и започна да вдишва и да се наслаждава на въображаемата Анфисина миризма, както умиращите вдишват кислород от стоманена бутилка.

— Не, питам ви аз, защо да е престъпно? — обърна той към една от катеричките оглупялото си лице.

Катеричката не пожела да му отговори; в мънистените й очи заблестяха точки: изгряваше слънцето, изгревът заливаше стаята със светлина.

Шапошников взе една чашка, извади иззад раклата бутилка. Но бутилката беше празна.

Късно една вечер при Шапошников дойде Прохор. Болестта още не беше го отпуснала, но е толкова скучно да се търкаля човек в къщи на кревата!

— Какъв неочакван топлик настана — каза Прохор с отслабнал глас и побърза да седне, блед, измъчен.

Шапошников се беше проснал на леглото, клатеше върха на ботуша си и по навик плюеше без слюнка.

— Вие все така ли си лежите?

— Да, лежа — отговори му след пауза Шапошников. — Лежа и ще лежа, защото няма свобода… Свобода на духа няма…

Прохор се усмихна презрително, натъпка с махорка лулата на Шапошников и я запали.

— А какво е според вас свободата? — замислено попита той, смукна от лулата, разкашля се и я захвърли.

— Свободата ли?… Това е такова състояние на човека… — Шапошников се почеса по врата, мързеливо провеси краката си от леглото, седна. — Първо, трябва да направя уговорката, че абсолютна свобода няма и няма да има. Да, да, няма да има. — Той се залюля напред-назад и се втренчи с мътни очи в гостенина, за да познае кой е пред него. — Прохор Петрович, вие ли сте? Здравейте… Тъмно е… А аз дремех… Тая свещ не е съвсем изгоряла… Запалете я… — Той пак източи врата си като гъсок и се почеса под брадата. — Или тъй: „Всичко ми е позволено, но нищо не бива да ме владее.“ Това са думи на апостол Павел. Сега, какво е свободата изобщо? — питате вие. Чакайте, чакайте!… Политическата свобода например се състои от…

— Не, вие не разбирате какво е свобода — стана Прохор, пак запали лулата, пак се разкашля. — А според мен свободата се крие в две думи: речено-сторено. Без всичките ви усуквания, без каквито и да било „но“…

— Ехе-хе-хе-хе… Не, драги. — И Шапошников с ръце зад гърба, с провлечена походка се защура из стаята. — Не, драги! Свободата не е вятър: хвърча накъдето си искам, раздухвам каквото си искам: пожар — пожар… Аз знам накъде биете вие… Знам, знам, знам. Но имайте предвид, че като реализира своята воля, своето „аз искам“, човек е длъжен все пак да върши това в атмосферата на известен морал…

— А какво е моралът? — И Прохор с две крачки пресече пътя на Шапошников. Той се спря, навири разчорлената си глава и загледа Прохор в болезнено гневното му лице. — Какво е моралът? — пак го попита Прохор. — Измислен ли е от такива като вас, или си съществува, както въздухът? Не, Шапошников… Всеки човек си има своя свобода, всеки човек си има свой морал…

— Да! Но нормите, нормите… Нали е редно да има някакъв минимум?!

— Вървете по дяволите с вашия минимум!…

Блъсната от нервното му рамо врата се разтвори със скърцане:

— Вие самият сте минимум… Пихтия! — и се затръшна силно, разтърсвайки къщата.

Шапошников бързо отвори прозореца и викна в здрача:

— Чакайте, чакайте… Ей, как ви беше името!… Да не сте посмели да обиждате Анфиса Петровна! Знам, знам, знам…

Всичко мълчеше. Една бяла котка се мярна като сиво петно през пътя. На съседната бреза се размърда врана. Тихо е. Няма жива душа. Пък и дали е имало някой при него? Може би и Прохор Петрович не е идвал? Не, не… Ама че глупава работа! Разбира се, че беше тук.

Възбуден, настръхнал, Шапошников излезе на улицата и като притичваше от ъгъл до ъгъл и се озърташе зорко, да не би да го забележи някой, се промъкна до заветната къща.

— Божичко! Какво ти се е случило, Шапчице? Приличаш на излязъл от гроба.

— Все лоши работи, Анфиса… Скъпа моя Анфиса, живот мой! — И Шапошников падна в краката на Анфиса. — Вземи ме, вземи сърцето ми, ума ми… Съжали ме! Стани ми жена или ме смачкай като плужек.

Той плачеше жално, с глас. Тя го накара да стане, настани го на стол. Тресеше се цялата, не знаеше как да се държи, как да утеши това брадато дете, какви думи да му каже. Тя рече:

— Кажи ми какво да те правя, клетнико? Майчице божия, закрилнице, научи ме!… — И Анфиса завъздиша, закръсти се към иконите.

— Ние с теб, Анфиса, можем да заживеем истински живот. Аз искам да те спася, Анфиса, от позор, от много беди… И себе си искам да спася…

— От какво?

Шапошников я погледна с възпалени, безсънни очи, каза:

— От смърт. Ако ли пък не — решил съм да умра, Анфиса. Решил съм твърдо, като честен човек. И те предупреждавам: ако с отказа си убиеш мен — себе си ще убиеш, ако ме спасиш — и ти ще останеш жива. Избирай.

Анфиса също седна. Тя никога не беше виждала Шапошников толкова объркан и странен. Наведе ниско глава, замисли се. И в мислите й пред нея изникна Пьотр Данилич, изникна приставът, изникна Иля продавачът, изникна Шапошников. Но от сърцето й изплува Прохор — и всичко бе пометено като от вълна.

Анфиса вдигна замъгления си унесен поглед към държавния престъпник:

— Чудо голямо!… А я ми кажи как ще живеем ние с теб?

Без да заеква, без да се вълнува, Шапошников й даде красноречив отговор. Нека Анфиса не се плаши, той няма и трийсет и пет години, човек с образование, бъдещето му е осигурено. А докато трае заточението му тук, ще се захване със земеделие — селяните обещават да му дадат парче земя. А освен това е добър ловец, опитен е в препарирането, снабдява с препарати Академията на науките и, разбира се, с него Анфиса няма да умре от глад.

Анфиса го слушаше уж внимателно, присвиваше грешните си очи, напрягаше душата си, стараеше се да отвори сърцето си за ненужните й думи на тоя смазан от съдбата човек. Беше топло, а раменете й потрепваха нервно. Анфиса се гушеше, загръщаше се с пъстрия си шал. От Анфиса лъхаше на водка. И вместо да му даде прям, ясен отговор, тя заговори с тревожен глас:

— Какво ли ще значи, Шапчице, тоя гаден сън? Тия дни го сънувах… Искаш ли да ти го разкажа?

Очите на Шапошников са неспокойни: те пламваха, избледняваха и ставаха мътни. Той каза неясно:

— Аз, разбира се, не вярвам на сънища. Но от известно време насам целият ми живот се превърна в сън. И все чакам: ха да се събудя, ха да се събудя, а не се събуждам… — Той прокара ръка по челото си, попипа брадата си, внимателно погледна протегнатата си длан, попита:

— Кажете ми, Анфиса Петровна, например сега, тук, туй между нас — действителност ли е или сън? Ако е сън, нека той трае по-дълго… Толкова съм изморен. Измъчих се… — Той затвори мъртвите си очи, гласът му беше кух и тих.

Анфиса неочаквано скочи — по лицето й се изписа гримаса на смъртно отчаяние. Тя застена силно.

Шапошников трепна, зяпна, надигна се прегърбено, бавно.

— Страх ме е… Страх ме е!… Върви си… — Тя затули лицето си и крачка по крачка, отстъпвайки заднешката и треперейки, падна на кревата. През сподавените и стонове Шапошников чуваше:

— Шапкин, Шапкин! Несретници сме ние с теб… Гуляйджии, пияници станахме… А искаш ли да умрем заедно? Съгласен ли си?

— Аз искам да живея с теб. Да живея!… И престани да мислиш за това паленце Прохор… — секнеше се, кашляше, подсмърчаше до краката й, разчорлен, страшен, тъжен.

Тя спусна крака от кревата — сините й очи потъмняха, — прегърна го, целуна го по плешивото теме, заскимтя жално и тънко:

— Днес много ми е криво. Усещам, че съм се заблудила. Наближава ми краят. Наближил е вече. Хайде да се отровим!… Имам отрова, ей я… Докажи, че ме обичаш, хайде!…

На вратата се почука силно. Анфиса попита високо:

— Кои е?

— Отвори, Анфиса. Аз съм!

Пьотр Данилич се размина с Шапошников мълчешката, направи се, че не го забелязва. Анфиса заключи вратата подир гостенина си.

Шапошников вървеше по улицата като пиян, спираше се, разперваше ръце, мърмореше несвързано, пак местеше крака в пустотата, опустошен, разнебитен.

Пьотр Данилич погледна жената подозрително, излегна се на канапето.

— Пияна си май?

— Да, пияна съм. — Очите на Анфиса светнаха. — И още ще пия! — изхлипа тя, но веднага се съвзе, спокойно отиде до бюфета, като жадна се нагълта с коняк направо от бутилката.

— Тая гнида за какво се мъкне при теб?

— За каквото и ти.

По лицето на Пьотр Данилич премина тръпка, кутрето на лявата му ръка се отдели от другите пръсти заподскача.

— Лъжеш… Лъжеш… — каза той тихо. — Тоя никаквец идва само да си чеше езика, а аз по работа. Нещо като съвещание. По семеен въпрос, който засяга и теб, и мен.

Беше късно. Капаците бяха затворени, кукувичката изкука единайсет часа.

— Чуй сега: искам по християнски да се оженя за теб — прегракнало каза той, като гледаше настрани.

— Не, Петруша, не. За мен, ако искаш да знаеш, ще се ожени син ти, Прохор.

Пьотр Данилич изпъшка, страшно погледна Анфиса в лицето:

— Ти луда ли си? Или си кьор-кютюк пияна? Прохор си има годеница.

— Туй още не се знае… Всички вие, Громови, сте в ръцете ми. Запомни го, Петенка.

Помълчаха малко. Анфиса се прозина. Прозина се и Пьотр Данилич, той си правеше някакви сметки наум.

— Пък може и за пристава да се омъжа, може и за Шапошников. Ще взема и ще се омъжа за него. Искаш ли, Петя?

— Колко пари искаш да вземеш от мен?

— Всичките, колкото са. Движимото и недвижимото — всичко да стане мое. Тогаз съм съгласна — каза Анфиса със замислен, нерешителен глас, гледайки настрана, сякаш се срамуваше от думите си.

— Значи, за пари искаш да се продадеш?

— Себе си — да. А свободата си ще запазя.

Но тоя път гласът й прозвуча предизвикателно. Тя присви очи и погледна гостенина си пренебрежително и нахално.

Пьотр Данилич наведе глава и започна да тропа с дебелите си мръсни нокти по масата — отначало тихо, после все по-силно, все по-озлобено.

— Не, няма да стане. Знаеш, че половината пари са на сина ми, пък и Маря Кириловна не можем да я оставим на пътя. Туй не ти ли е ясно?

— Е, тогаз сбогом. Какво ще си приказваме на вятъра. Довиждане, Петя, върви си. Искаш ли една чашка за изпроводяк?

— Не пия. Отказах се. И върви по дяволите с твоето пиене. На мен ти ми трябваш!

— А на мен Прохор.

— Анфиса!

— Петя!

Пьотр Данилич се изплю, изсъска през стиснатите си зъби: „Змия си ти“ — и излезе, като тежко си изливаше злобата с токове.