Вячеслав Шишков
Угрюм река (46)

14

И всичко някак се размъти, обърка се, излезе от релсите, тръгна наопаки. През цялата тая нощ и през целия следващ ден валя безспирен дъжд. Цялата нощ до съмнало и през деня плака, чупи ръце Нина.

Прохор още от заранта се скри в тайгата без пушка и вървя, без самият да знае накъде, като побъркан. Никаква мисъл не му минаваше през главата и той имаше чувството, че е останал без душа, без тяло, но някакъв чужд и неразбираем човек върви през тайгата, а той, Прохор, го наблюдава отстрани. И му е жал за тоя чуждия, че крачи под дъжда без мисли, без да знае накъде, побъркан, мъртъв.

Пьотр Данилич пак го удари на пиене. Да, вярно. Така си е. Тия обеци той ги беше взел от раклата на баща си, на покойния Данило. И още колко работи имаше в тая старинна ракла, обкована с позеленяла мед, с гравирани плетеници, каквито студът рисува.

Ами сега? Какво ще стане, ако Куприянов, прочутият търговец, рече да го погуби?

— Аз пък няма да признавам — мърмори Пьотр Данилич. — Ще има да взема!… Нека докаже!… Купил съм ги — оттам ги имам.

Маря Кириловна нищо не знае за обеците, за вчерашната гюрултия: беше на гости. Под проливния дъжд, отворила старовремски брезентов чадър, тя се запътва към къщата на Куприянови. Анфиса широко отвори прозореца:

— Ама вие нищо ли не сте чули, Маря Кириловна?

— Не. Какво има?

— Върнете се у вас. Питайте благоверния си.

„Змия! Развратница!“ Но едвам откъсна Маря Кириловна поглед от прекрасното лице на Анфиса: бяло-бяло, розово-розово и едни големи очи, мили и кротки, и косата й сресана на прав път. „Сатана! Вещица!“

Нищо не й отвърна Маря Кириловна, продължи си по пътя и се върна, без да разбере нищо: „Почиват си заповядано ни е никого да не пущаме“.

— Какво е станало, Пьотр? — с кисела, обидена гримаса се приближи тя до мъжа си, тропайки с мокрия чадър. — Какво е станало, а?

Пьотр Данилич си бършеше сълзите и пееше прегракнало:

Главо ле, главо, буйна ле,

докога, главо, ще седиш

на моите, главо, рамене?…

Малко преди да се стъмни, целият окалян, мокър, с угаснали очи се върна от гората Прохор. Панталонът и куртката на рамото му бяха съдрани. В косата, по каскета му имаше борови игли. Той се спря пред чуждата сега порта, помисли малко, после похлопа плахо. Едно куче излая на двора. И се чу гласът на ратая:

— Какво искаш? Прохор Петров, ти ли си? Казано ми е да не те пущам.

Очите на Прохор засвяткаха, но веднага угаснаха като искра на дъжд. Той рече:

— Отключи ми, за бога. Искам само да попитам нещо.

И гласът му не приличаше на неговия, беше умоляващ и тънък. Един прозорец се отвори с трясък. Никого не видя на прозореца Прохор, само чу нечий отровен от злоба прегракнал вик:

— Махай се! Инак ще те надупча с вълчи сачми.

Прозорецът се затръшна. Прохор чу — Нина пищи и плаче. Олюля се душата му. За да не падне, той се подпря с рамо на дирека. И през процепа на портата, пред самия му нос, се показа плик:

— Прохор Петров — шепне през процепа ратаят. — На̀, рече да ти го дам…

Тъмно е. Сигурно към къщи се е запътил Прохор, краката му месят калта и една след друга пламват, угасват клечките: „Прохор, мили…“ Не, няма да може да го прочете, тъмно е.

— Какво стана, Прошенка, ожени ли се? — натрапчиво му шепне на ухото Анфисиният глас. — Взе ли си чистичка, невинно ангелче? Заряза ли вещицата?

Прохор ускорява крачките си, преминава на другата страна на улицата, Анфиса върви по петите му, в ушите му звучи Анфисиният глас:

— Не се бой… Вещицата все едно ще те вземе… ти нали я обичаш?

— Анфиса… Защо тъкмо сега? Тъкмо сега…

— А-а, Прошенка… А-а, приятелчето ми. Няма да се измъкнете… Нито ти, нито баща ти… Аз имам едно таквоз нещо…

— Анфиса… Анфиса Петровна!

И погледите им се срещнаха. Анфисиният — зъл, надменен, и Прохоровият — жалък. Вървяха край стобора, един до друг. А отсреща мигаше една мокра светлинка.

И толкова съблазнително дишаше полуотворената й уста, равните й зъби блестяха от белота, разпалващо мляскаха в калта чевръстите й, лепкави стъпки. Прохор се спря, очи в очи. Между погледите им беше само трепкащата завеса на мрака.

— Добре, Анфиса, кажи какво искаш!

— Теб искам. — Тя задиша бързо, страстно; тя се бореше със себе си, заповядваше на сърцето си, заповядваше на ръцете си, но сърцето силно блъскаше силните й гърди и ръцете й насмалко не литнаха като лебеди към врата на Прохор, но внезапно се отпуснаха, мъртви, изстинали.

— Зарежи я, зарежи я!… Аз всичко знам, Прошенка… Хубав подарък направихте на годеницата, а?…

— А по-нататък? — прошепна Прохор. — Ако не я зарежа? Ако, да речем, се оженя?

— Няма да ти дам, миличък, няма да ти дам! Казвам ти, имам едно такова нещо… Нещо…

— А по-нататък?… — Прохор го тресеше треска, ушите му пищяха.

Анфиса тихо се засмя през нос:

— Ще ви изгорят париците. Каторга ви чака… — И се засмя студено, а после избяга бързо.

 

 

Синьо писмо, с молив писано:

„Прохор, мили. Скъпи! Щом се оправи времето, ние си заминаваме. Старият е непреклонен, иска да заведе дело, иска да заяви във вашия град. Но аз не вярвам да направи това, макар че на обеците наистина е гравирано името на баба ми. Старият е със силни очи, забеляза го. Колко ужасно е всичко това! Но какво общо имаме с тази история ти, аз, нашето щастие? Изобщо… Мили, не падай духом! Това изпитание бог ни го изпраща. Не ме забравяй! Аз вярвам, че всичко ще се оправи. Ако не сега, по-късно. Цяла нощ ще се моля за теб, за всички нас.

Твоя Н.

 

P.S. Не заминавай за тайгата. Чакай телеграма. Ще му се примоля, ще го склоня. Разчитам на влиянието на мама. Н.“

Двама души го четяха. Всъщност четеше само Прохор, а другият му пречеше да чете: кискаше се, мърмореше нещо, размахваше димен воал между жълтата светлина на лампата и синьото писмо.

Горски шумове разпъваха главата на Прохор, звънтяха и ромоляха горски ручеи, сърцето му се стягаше.

При кого да иде? Майка му спи. При баща си няма да отиде. Прохор се съблече, смъкна прогизналото си от дъжда бельо и легна да спи гол. Трепереше. Наметна се с шубата. Започна да го тресе още по-силно. Главата му натежа. Не можеше да разбере в сън ли се унася, или бълнува…

— Кажи де? Кво има?

— Ибрахим, ти ли си?

— Аз съм. Кажи де?

Голотеместият черкезин по червена рубашка, по долни гащи, бос димеше с лулата си, седеше до него на един стол. Чернееха се гъстите му вежди, чернееше се брадата му. Черкезинът беше присвил очи, мислеше си за нещо, гледаше в мозъка, в душата на Прохор. Жълтата лампа стоеше с ръце на кръста, беше нахлупила зеления си калпак до очите и също гледаше Прохоровата душа, също си мислеше, беше се приготвила да слуша за какво ще си приказват хората.

— Кажи ми какво да правя — с горещ, но тих, изморен глас попита Прохор и се разкашля. — Комай само ти ми остана, единствен… Най-верен. Да, Ибрахим… Всичко е свършено… Нина си заминава.

— Свършено, Прошка… Цх!… Язък, Прошка… За момата ми е жал!… За теб ми е жал!…

Лампата слушаше. Хората мълчаха. Лампата слушаше, лампата разбираше за какво мълчат те. Прохор изхлипа и запремига.

— Защо по тайга ходи? Мокър… Болен легнеш…

Черкезинът беше оборил глава. Една пролетна муха се стрелна от тавана, кацна на голото му жълто теме.

— Ще те ухапе — каза Прохор. Дишането му беше горещо, пресекливо.

— Утре банята ще те загреем, с ряпа разтривам, на пара държим.

— Да — каза Прохор. — Посмъкни фитила на лампата, болят ме очите.

Светлинката заподскача, лампата накриви калпак и заигра на едно място, цъкайки с жълтия си език.

Тъмно. Горещо. Столът изскърца. На главата му легна една студена ръка.

— Нейсе, Прошка. Твой млад, аз свой отживял. Недей кахъри… Спи!…

 

 

Всичко се преплете, заостри, стана четириъгълно и — кръстове, много кръстове. Мяркаха се жълти прозорци с черни траурни рамки и в ъгъла седеше плешива заря, грейнала, безмълвна. И неугледни хора вдигаха Прохор, караха го да седне, даваха му да пие. Ей го фелдшера Нил Минаич; той е без крака, без труп — ръбеста глава, ръце като върлини, а устата му — един прав процеп. Ей го отец Ипат: „Чудо и половина“ — казва той и го благославя. Кръстът на гърдите му е от огън и расото му пуши. „Температура — казва фелдшерът. — Чудо и половина…“

— Мамо — опитва гласа си Прохор. — Защо се смееш? А къде е Ниночка?

Нина плачеше. И сълзите й бяха като тъпи стрели.

— Нейсе — каза Прохор, — на мен вече нищо не ми трябва.

А после го разглобиха на части, отвинтиха главата му и я прибраха в един стъклен шкаф.

Когато всичко утихна, Прохор стана, отиде до огледалото и се протегна. „Глупаци“ — помисли си той. От огледалото му се усмихваше здрав мургав момък. Прохор го позна. Стана му леко и радостно. Наметна се с хусарската куртка, взе една възглавница, кибрит и на пръсти се запъти към нея, милата, нежната, но вратата на спалнята му е заключена. „Вардят ме, глупаците.“ Прохор отиде до прозореца, хвърли кибрита — тя хвана кибрита, хвърли възглавницата — тя хвана възглавницата, скочи и той. Тя го привлече до гърдите си, целуна го.

— Разболях се — каза той.

Синята й спалня. Жълтата заря е в ъгъла, тиха, плешива, мъртва. А светлинната пред Спасителя е жива. Кимна му червеното пламъче. Спасителят премести погледа си върху него, замисли се. Прохор го мързи да се прекръсти. Прохор каза мързеливо:

— Здравей, господи.

— Здравей, соколе — каза тя.

Двамата едновременно се отпуснаха на пухения креват, под мекия син юрган.

— Искам да спя — каза Прохор. — Искам да спя. Разбира се, че те обичам повече от живота си.

И тя го приспива с горещите си, сладки устни, такава една мила, близка. Зарята се търкулна по пода с трепкащ блясък, седна в краката му, на синия юрган, загърна го с бял облак, започна да му разказва нещо — може би приказка или случка.