Вячеслав Шишков
Угрюм река (45)

13

Яков Назарич беше изпратил Нина у Громови и си говореше с Прохор:

— Виж какво, синко, бъдещи ми зетко… Такива ми ти работи. Значи, за зестра на Нина давам двеста хиляди… Те са в банката, в Москва. Чуваш ли?

— Малко са… Аз се надявах на повече…

— Пфу! — престори се на обиден Яков Назарич и ситно затърча из стаята, като че се търкаляше. Той е с вечното си ленено сако и с валенки. — Малко ли ти се виждат? Дявол да те вземе!…

— За работата ми са малко… За плановете ми.

— И една златна мина отгоре… „Сигурна“ я викат… Малко ли е?!

— Мина щом като давате, добре е.

— И чеизът — вилици, лъжици, сребърни, златни джунджурии, туй са двайсет и пет хиляди и отгоре… Малко ли ти се вижда, дяволе?!

Яков Назарич дотърча, хвана седналия Прохор за яката и започна да го друса:

— Малко ли са? Кажи де, малко ли са?! Ще те удуша, непрокопсанико!

Прохор се разсмя високо и каза:

— Мисля, че стигат… А вие наистина щяхте да ме удушите…

Яков Назарич също се разсмя, целуна Прохор по разделената на прав път коса, тупна го по рамото и каза:

— Хайде сега се разкарвай оттук… Да те няма, да те няма!… Аз си лягам да спя… И Нина я изпъждай по-скоро. Тя сигурно е у вас…

Преизпълнен с радост и кършейки рамене като Анфиса, Прохор тръгна към вратата.

— А сватбата ще я направим в Крайск… Тоест такъв гуляй ще му друснем, че чак на дяволите ще им прилошее! — викна Яков Назарич подир широкия отдалечаващ се гръб.

Вечерта се жълтееше, оградена с черна рамка. Жълта, студена беше ивицата на зарята, чернееше се оголената земя. Прохор не вървеше, а сякаш летеше ниско над земята и крилете му бяха от златни надежди.

Цял час чака Яков Назарич да си дойде Нина. Ама че калпаво момиче: излезе и се запиля. От яд взе да се мие, изми се — няма пешкир на гвоздея. Търси, търси — няма! Трябва да поразрови Нинкиния багаж. Той измъкна куфара на дъщеря си и сърдито го изсипа на пода: задрънчаха, пръснаха се шишенца, ножички, копченца, напръстник. Ами туй какво е? Яков Назарич се наведе и вдигна една непозната нему кожена кутийка.

— Ах! — И дотърчалата девойка се хвърли към баща си. — Татко, недей, недей, остави я!

Още мокрият Яков Назарич безцеремонно отстрани дъщеря си, отвори кутийката, примижа късогледо и я доближи до очите си.

— Откъде го имаш?

— Пьотр Данилич ми ги подари… — Тя с усмивка наблюдаваше лицето на баща си.

— Дай лампата… дай лампата! — викна той пребледнял. — Светни ми!

Обеците засвяткаха, заподскачаха мускулите на лицето му — устата му се разкриви, той трепна.

— Или съм ослепял… — той направи пауза, пое си дъх, — или… полудявам.

— Какво има, татко, кажи ми? — уплаши се Нина. — Да не би да са фалшиви?

Бащата пъшкаше. Скрит гняв разкъсваше гърдите му. И нещо бяло и червено му се мярна пред очите. Стисна зъби. Мокрото му лице из един път изсъхна. Той пъхна кутийката в джоба си и каза развълнува:

— Не, нищо няма… Стори ми се… — наметна шубата и излезе.

Нина се вцепени. Тя беше отпуснала глава и ръце и роклята й с разкошните басти уплашено се издължи, провисна. Завладя я потискащо предчувствие за някаква беда.

Същата тая жълта, обрамчена с черно вечер Анфиса Петровна се беше спотаила край плета, под високата гола топола и причакваше Прохор. Ето че и вечерта почерня, дойде нощта, небето се извеза с едър бисер, а Прохор все го няма. Я колко се забави у изгората си! Ех! Все едно! Анфиса усеща, че орлето няма се измъкне от нейните, Анфисините мрежи. Анфисиното сърце знае, че и всичко вече да е свършило — и в църквата да ги заведат, и венците да им сложат на главите, — баш тогаз ще стане едно нещо, уж нищо работа — ще се провикне Анфиса в църквата: „Прошенка, соколе мил!“ — и ще паднат венците.

Не, тоя път нейното лъжливо, любещо сърце я излъга, изтърва тя Прохор; Прохор разкъса магьосническата невидима верига, сега той е при баща си и му казва:

— Слава богу, слава богу!… Най-сетне. Все си мислех, че моят бъдещ тъст ще иска да ме измами. А сега, тате, на теб ще ти задам едно въпросче, недей ми се сърди.

— Кажи да чуем какво ти е въпросчето — външно разсеяно, по напрегнато попита Пьотр Данилич.

— Колко капитал имаш, тате?

Пред бащата сред жълти вълни преминава образът на Анфиса. Казва бащата:

— На теб какво ти влиза в работата?

Синът гледа баща си втренчено, сърдито. Казва синът:

— Ами как тъй. Повече от две години съм работил. Спечелил съм близо седемдесет хиляди сребърни. Къде са парите?

Жълтите вълни порозовяват, бърчат се, Анфиса плава, занича в очите на бащата, чака отговора му. Бащата се провиква:

— Млад си още да дириш сметка от баща си!… Кучи сине!…

Прохор бързо се привежда над масата, до която седи бащата, горещо диша в челото на баща си и удря с длан по масата:

— Парите!… Парите ми къде са?!

Бащата рипва, розовите вълни се разпиляват, Анфиса изчезва и вместо нея изниква Яков Назарич. Той е блед и целият се тресе.

— Пьотр Данилич, трябва да се разберем по една работа — казва той и кимва на Прохор към вратата.

Разчорлен, Прохор вдига широките си рамене и гордо излиза. Пьотр Данилич се изправя. Яков Назарич му казва:

— Седни. — И затваря хубаво вратата. После също сяда до Пьотр Данилич, шумно се изсеква в карираната си носна кърпа; очите му са червени, объркани. Пьотр Данилич чака. Яков Назарич изважда кожената кутийка, изважда обеците, разклаща ги и пита спокойно:

— Откъде си взел тия обеци?

Пьотр няколко секунди гледа Яков Назарич в очите и казва:

— Купих ги.

— Лъжеш — спокойно му отвръща Яков Назарич, но карираната носна кърпа в ръцете му трепери. — Лъжеш! — повишава той глас, надига вежди и самият се надига.

Пьотр Данилич вижда как гостенинът му с едното рамо напред, с мъка отлепяйки крака, отиде до ъгъла, а в ъгъла му се привижда Анфиса, тъмна, сляла се със сините тапети, очите й святкат. Пьотр вижда: Яков Назарич се връща, Пьотр чува:

— Туй са обеците на покойната ми майка. Да, да…

Пьотр чувствува как косите по собствените му слепоочия щръкват.

— Да, да — повтаря Яков Назарич, той диша като риба на сухо, трудно му е да говори, хваща се с ръка за гърдите. — Значи, баща ми и майка ми ги е убил твоят баща, дядо Данило. Тъй излиза. Аз и на времето подозирах това…

Анфиса се олюля и за миг доплава до Пьотр.

Пьотр Данилич се надигна, изкрещя:

— Прави си сметка на думите!…

— Ах, той се обижда, моля ви се! — сложи ръце на кръста и се озъби подигравателно Яков Назарич.

— С таквиз приказки боя можеш да си изкараш!

— Пфу! — И лицето на Яков Назарич стана мораво. — Пфу!

Дългото писалище само тръгна тежко, наведе се на една страна, прекатуриха се столове, кресла; запращя, огъна се таванът.

— Виж ти къде сме попаднали с дъщеря ми: в разбойническо свърталище!

Пьотр Данилич тропа с юмрук по масата, Пьотр Данилич е вбесен, но краката му отмаляват, той хлътва в креслото и някой му запушва устата с парцал. И всичко се върти, пълзи, огледалата се откачват от стените и играят. Призракът на Анфиса изчезва.

Шумно се втурва Прохор. И — веднага всичко си отива на мястото: масата, столовете, стените, огледалата. Прохор гледа баща си, Яков Назарич. Баща му се е отпуснал на страничната облегалка на креслото, стиснал е глава с длани, очите му са затворени. Яков Назарич целият е някак прекършен; ръцете му са извити, едната нагоре, другата надолу: краката му са подгънати в коленете, петата на десния крак блъска с все сила в пода, от устните му заедно с крясъците хвърчи злобна плюнка, в очите му се чете ярост. Прохор за пръв път видя: на дясната валенка на богаташа на петата има кожена кръпка.

Прохор като зашеметен тръгна към Яков Назарич:

— Какво стана?

— Разбойническо семе!… Махай ми се от очите!!… — изпищя, започна да плюе, нахвърли се върху му с юмруци Яков Назарич и с изненадваща за годините му бързина излезе, влачейки шубата си за ръкава.

Както си стоеше до оголената топола, Анфиса Петровна чу, че съвсем наблизо минаха нечии шляпащи тревожни стъпки, че измърмори един тъмен, нащърбен глас:

— Разбойници с разбойници!… Душевадци!

Анфиса не позна гласа, Анфиса въздъхна дълбоко, обходи с поглед бисерите на нощните небеса и с бавна, замислена походка си тръгна към къщи.

А побеснелият Яков Назарич нахълта в къщата и се нахвърли срещу разплаканата си дъщеря.

— Лука сгазихте ли го, или не сте още! Казвай!…

— Какъв лук, татко?

— Не се прави на светица… Дявол те взел…