Вячеслав Шишков
Угрюм река (4)

4

След смъртта на родителя си Пьотр Громов заживя нашироко.

— Цял живот съм бил вързан със синджир, като пале… Време ми е да се поразмърдам, да си пораздрусам кесията…

И в деня на Мария Египетска отпразнува именния ден на жена си за чудо и приказ. Поздрави я след литургията и не пропусна да каже:

— Ама ти да не си помислиш, че зарад теб ще е гощавката… Просто тъй, от анбиция…

Гостите се тълпяха из къщата през целия ден. Още не изтрезнели, вечерта отново изпълниха къщата. Маря Кириловна шеташе в кухнята, гостите посрещаше стопанинът.

Салонът — доста просторна стая с пъстри тапети, таванът изрисуван с петли и цветенца, а по средата — велзевулска мутра, в зиналата й уста е завинтена куката, която държи лампата с билюрени висулки.

Посред салона — огромна кръгла маса; до нея долепена една по-малка, четириъгълна, специално за „винената батарея“, както се изразяваше господин приставът — най-почетният измежду гостите, — разжалван офицер с изпъчени гърди и огромни, щръкнали на различни страни мустаци.

— Я се поразтъпчете до трапезата, поразтъпчете се! — разпореждаше се стопанинът, облечен с дълъг кафтан от дебело синьо сукно, и усмихнат подканяше гостите: — Отче Ипате, лафитец! Киселичко. Заповядайте…

— На мен нещо по-простичко. — И свещеникът, тътрейки ръкава на расото си по маринованите печурки, посяга за гарафата.

— Ти първо от натуралното вино опитай, че тогаз от всеруския проствайн — шегува се стопанинът. — Или ако искаш, една манджа му дръпни, водка с лафитец.

— А бе я си гледай енорията — шегува се свещеникът. — Изтрябвало ми е! А впрочем… — Той смеси в чаена чаша водка и коняк. — Хайде, бог доброто! — и я изпи, без да му мигне окото: — Чудо и половина!

Шкембестият кмет с тъмнорижава брада като лопата се изкикоти и каза:

— Ама че сте як, отче Ипате, да ви пази господ… Да се смае човек.

— Че какво?

— Аз, простете ми за бога, не бих могъл. На място бих пукнал.

— Навик… И освен туй — природа. Баща ми от пиене се помина. Разбираш ли?

— Тц, тц, тц!… Бог да го прости — прекръсти се кметът, погледна кандилото пред иконостаса и гаврътна една чашка перцовка: — Да ви е честита именницата, Пьотр Данилич!

— Хапвайте си колкото ви душа иска… Господин приставе! Само да не изоставате…

— Моля ви се!… Аз вече трета…

— За какъв дявол ги броите… Иван Кондратич, ама ти какво?… Пък писар.

— Моля, моля, не се съмнявайте… Ние ако си знаем работата — отговори му писарят, висок, охтичав, с малка брадичка; шията му цял аршин.

Бяха дошли неколцина богати селяни с жените си. Всичките жени — с големи кореми, „трудни“. Селяните отначало се стесняваха от пристава, лющеха кедрови и тиквени семки. После, когато приставът гаврътна десетата чашка, позамая се и се превърна във весело теле, селяните станаха по-безцеремонни, „обръщаха“ чашка подир чашка, не изоставаха от тях и бременните им жени.

Най-забележителна измежду гостенките бе, разбира се, Анфиса Петровна Козирева, млада вдовица, красавица, която на времето беше слугинче на покойния Данило, а после се омъжи за ротния вахмистър от лейбхусарския на негово величество полк Антип Дегтярьов, който внезапно умря по неизвестна причина на втората седмица от брака. Тя не обичаше да си спомня за своя мъж и пак започна да се нарича с моминското си фамилно име.

Напереният пристав въпреки семейното си положение доста откровено пулеше мазни очи към високата й, донякъде открита гръд.

А тя — какво ще си кривим душата — флиртуваше лекичко със самия стопанин. Стопанинът гощаваше с най-различни мезета: краят беше богат, плодороден, а търговецът не си знаеше парите. Тлъсти нелмови пъпове, сушено, киснато в сметана месо, еленови езици, еленови варени устни, а после какви ли не чудесии — чуждоземни и руски, какви ли не питиета — от английски, американски, японски изби.

Гостите се окуражиха, лакомо се нахвърлиха на ястията — за приказки няма време, — високо, апетитно мляскаха, гълтаха припряно, пак бодяха с вилици най-тлъстите парчета и някои от преяждане взеха да се унасят в тежка дрямка.

Но това беше само предисловие. Щом стенният часовник удари десет, а онзи под стъкления похлупак — тринайсет, в стаята кипро влезе самата именница, която кротко се усмихваше с простичкото си лице и с цялата си скромна и тиха, облечена в кафява рокля фигура.

— Хайде сега, драги гости, заповядайте да вечеряме… — радушно каза тя. — Вървете, вървете в трапезарията.

Изведнъж всичко замлъкна: спряха се вилиците, престанаха да мляскат устата.

— Да вечеряме-е?! — плесна се по дебелите бедра отец Ипат, подсвирна, приклекна и се хвана смешно за брадичката. — Ама ти, любезна, луда ли си? — И се разсмя.

Приставът се присъедини към него с мек, благовъзпитан смях, тракна с шпорите си и целуна ръка на именницата.

— Пощадете ни!… Какво приказвате… Едвам дишаме…

— Без баница не бива… Как така — заговори именницата. — Анфисушка, отец Ипат, заповядайте, моля ви се, в оная стая. Хайде…

Всички бяха обзети от игриво, но и потиснато настроение: стомасите им бяха претъпкани и издути, никой през живота си не беше виждал такова нещо: обед, след обеда толкова изобилна закуска, а след закуската — вечеря…

Селяните стояха опулени и си оправяха рубашките; жените им хълцаха и се подсмиваха, затуляйки устата си с ръка.

Но подчинявайки се на необикновеното гостоприемство, тръгнаха вкупом към трапезарията. Ниският пълничък отец Ипат из пътя хокаше домакина:

— Можеше да ни предупредиш… Аз бая прекалих… Ех, Пьотр Данилич!… А впрочем… Способният да побере нека побере… Баницата с какво е? Да не би да е с есетра? Мм… Страшно обичам баница.

На трапезата е шумно, весело. Отпърво гостите изглеждаха умислени, от рибената чорба си хапваха предпазливо, изчакваха да видят няма ли да се разбунтуват червата им: слава богу, в стомасите цари пълно благополучие, ще има място за празничната баница. А някои си направиха криво сметката и след петата гозба, а именно — гъска с каша, отец Ипат, подир него кметът и с огромно смущение самият господин пристав се изгубиха някъде много бързо, кой да си вземе уж носната кърпичка от шинела, кой за цигарите си, но скоро пак довтасаха, зачервени, бършейки насълзените си очи и оправяйки брадите си.

— Анфиса Петровна! Искам да пия… само с теб. Разбираш ли? — звънливо, възбудено казваше домакинът и се пресягаше да се чука със седналата срещу него хубава вдовица.

— Ах, бива ли така?… — глезеше се Анфиса и надменно, със злобна усмивка поглеждаше именницата.

— Хайде, не се превземай, не се превземай… Ех, ягодке!… От малка те помня, ей такаванка, с голи петички…

— Къде ли е сега наш Прошенка?… — въздъхна Маря Кириловна, когато забеляза как намига нахалната вдовица на търговеца, а пък той…

— Прохор сега е голя-ям — каза отец Ипат, който апетитно, с ново усърдие глождеше една гъша кълка. — Трябва да се благодариш на бога, майчице… Така да знаеш…

— Да, ама за какъв див край замина!… А е още, кажи-речи, момче.

— Смелите господ ги пази, майчице… Споменавай го в молитвите си и това е.

— Вие го споменете до престола, отче…

— Ще го спомена, майчице, ще го спомена… А ти я ми сложи от онуй. Какво е, прасенце ли? Страшно обичам печено прасенце… Чудо и половина!…

— Я да прокараме с това прасенцето! — наля си приставът коняк. — Хе-хе-хе!… За ваше здраве, многоуважаема! — викна той и толкова изкусно врътна очи, че на наздравицата му отвърнаха и двете жени едновременно: — Да ви е сладко, да ви е сладко! — Анфиса и Маря Кириловна.

— А туй прасенце, извинявам се за въпроса, доморасло ли е? — заинтересува се кметът, когото здравата започваше да го присвива стомах. Отлично прасе… Личи си, че е свое… И аз преди две години…

— Анфиса!… Анфиса Петровна!… Същинска царица си…

— Кой? За кого става дума?

— Нали ми е едничък Прошенка…

— А, хубаво, хубаво си е момчето, простете ми великодушно.

— Петрован!… Чуваш ли бе… Данилич… Ей! Стопанино!

— Трай бе! Остави го да си поприказва с изгората — развързаха езици селяните.

— Ех, що ли не се повозим с тройки… Анфиса! А?

— С тройки ли?… Чудо и половина!… — възкликна веселият отец Ипат. — Майчице, какво още си сготвила?…

Домъкнаха цял куп кюфтета от пъдпъдъци.

— Махнете ги!… Не желаем!… — развика се един белобрад румен старец. — То бива, бива, ама!… Чак ми се повдига.

— Не, майчице… Ще пукнем от ядене.

— Хапвайте си, скъпи гости, хапвайте си.

— Яжте, братлета, гуляйте!… Вечна му памет на моя родител… приличен капиталец ми остави…

— А ти пожертвувай нещо за църквата! За духовните си отци.

— А таквоз не щеш ли?! Ххха-ха!… Чакай първо ние да си поживеем… Анфиса, право ли казвам?

— Мен това какво ме засяга — размърда тя кръглите си рамене.

— А сега опитайте малебито! С млекце, с бабички. Заповядайте.

— Разкарай се с твоего малеби… Е, кой ще дойде?… Ей, Гараска! Обади на коняря… Тройката!…

— Засрами се! — кротко каза жена му, сдържайки се.

— Поврага да вървят твоите малебита, поврага!

— Не, Пьотр Данилич… Почакай малко… Страшно обичам малеби… — И свещеникът, хълцайки, си насипа пълна чиния.

— Господа, тост!… — дрънна приставът с шпорите си, засука юнашки мустак и погледна крадешком ясното, пламнало лице на Анфиса. — Щом сте решили да живеете на широка нога, Пьотр Данилич, карайте по благородному. Тост!

— По дяволите тостът! По дяволите благородните салтанати! — размахваше ръце и друсаше рошавата си брада стопанинът. — Тройката… Анфисушка, не ми скършвай хатъра…

— Засрами се, Петруша… От хората се засрами…

— От хората ли?! Ха-ха!… — И той извади дебелия си портфейл, тупна го в дланта си. — Гледай!… Те ти го тук целия закон и хората…

След вечерята го удариха на танци. Но пияните крака на танцьорите подрипваха както си знаят, на всички им се повдигаше от преяждане. Отец Ипат, изпъчил корема си, тежко пъшкаше в ъгъла, заклещен между ръчките на едно кресло.

— Претъпка ни ти, майчице, чудо и половина. С тая плюсканица пет хиляди души можеха да се нахранят…

— Да тръгваме! — появи се Пьотр Данилич с еленова шуба и с кожена шапка с дълги наушници. — Анфиса! Отче!

Из тясното антре, където пийналите гости се бяха струпали и се блъскаха с глави в чуждите кореми и задници, Пьотр Данилич високо, за да го чуят всички, каза на вдовицата, която си оправяше пухкавия вълнен шал:

— То аз може и да не те обичам, Анфиса… пред всички заявявам, също и пред теб, отче Ипате… Ти, Анфиска, недей си мисли, че те имам за кой знае каква! Пфу!… Едно време на дядо Данило цукалото изнасяше. Е, муцуната ти, да речем… вярно, и всичко останало си е както трябва… Нейсе, хайде да ходим да се возим. Напук на жена ми. Реви, повлекано, реви… Да тръгваме, Анфиска!

Под звездното небе всички се почувствуваха по-бодри. Отец Ипат търкаше със сняг слепоочията си и пухтеше.

Тройката врани коне чакаха кротко.

— Марковай, слизовай! — шеговито изблея отчето на кочияша Марк, който седеше на капрата като копа сено в обърнатата си с косъма навън шуба и с ботуши от кучешка кожа.

— Слизовай, Марковай!

— Отче, ама ти ли искаш?… Глей да не катурнеш чорбаджията — срина се от капрата върху една пряспа копата.

— Ей, докога ще се туткате? — гореше от нетърпение търговецът.

— Сегинка!… Марковай, я ме запаши… Не стегнато!… Защо стегнато бе?! — хъркаше отец Ипат. — Чак очите ми изхвръкнаха. Уф!… Ама че се натъпках… — Стегнат с пояс през големия корем, той се възкачи на капрата, сграбчи поводите, замахна с камшика и изсвири лудешки:

— Хайде, ди-ий!… Мужици божи… Фют!

Охранените коне захапаха юздите и препуснаха. Още на първата верста, на завоя, шейната се блъсна в един пън, двамата пътници се забиха с краката нагоре в една дълбока пряспа, а конете прегазиха с шейната свещеника и се изгубиха.

— А бе, комко вкисната, що се хващаш да управляваш коне, когато и с умряло куче не можеш да се оправиш?! — сърдеше се Пьотр Данилич, докато измъкваше от снега кикотещата се Анфиса.

— Де, де, по-полека… Прави си сметка на думите… — зъбеше му се отец Ипат и събираше от пътя кожената капа и ръкавиците си. — И по-луди тройки сме карали.

Цялата селска аристокрация, която беше на именния ден, три дена страда от преяждане. Отец Ипат благополучно се оправи със саламура от кисели краставички, приставът изпробва всички средства от Келеровата походна аптечка, кметът се освобождаваше от излишъците посредством гореща баня и ряпа.

А самият домакин цяла седмица ходи с превързан врат и не можеше да си обърне главата.

— Кочияш ще ми се пише!… Дяволски светия! — ядосано викаше той, когато се сетеше за попа.