Вячеслав Шишков
Угрюм река (39)

7

Нина и Прохор се сдобриха чак в Урал. Прохор отслабна, беше мрачен. Яков Назарич си блъскаше главата, подпитваше Нина, тя мълчеше.

— Да, да — разсъждаваше на глас Яков Назарич и в Екатеринбург от мъка тъй се напи в бюфета, че не можа сам да стигне до вагона си — довлякоха го на ръце.

— Ето, Прохор, гледайте, гледайте по-бързо — онзи стълб: Азия-Европа — възбудено заговори Нина. — Вече сме в Европа, затова скъсвайте с азиатщината и ставайте европеец. Хайде, сключваме мир! Целувайте ми ръка!

— Ниночка! — викна Прохор. — Колко се радвам!

Те стояха на платформата. Вагоните дърдореха:

„Точно тъй трябва, точно тъй трябва, точно тъй трябва.“

— Ама аз тогава се пошегувах, Ниночка…

— Шега ли? — стисна тя устни. — А защо ме ухапахте по врата? Вижте. — И тя отгърна високата яка на блузката си. — Вие да не би да сте кон! Още ме боли.

Прохор се смееше като дете. „Ура-ура-ура“ — буксуваха по нанадолнището колелата.

Заранта Яков Назарич се събуди, погледна младите и веднага схвана промяната.

— Ей, кондуктор! — провикна се той. — Коя гара наближаваме?

— Нижни Тагил. Големи заводи има тук и нещо като градче.

— Бравос! На̀ ти една рубла, да ни изхвърлиш багажа през прозореца. Ей, деца, смъквайте се — почивка!

— Как? Какво? Защо? — Нина запротестира. Прохор се радва. Щом има завод, как да не спрат. Резонно е.

— Заводът хич не ме интересува! — каза Яков Назарич, разтърквайки очи. — А цялата работа е там, че ми дойде фантазия да си направим с вас един хубав гуляй. Ех, деца, деца!…

Отседнаха в единствения, доста закъсал хотел. Бащата поръча обед с шампанско, произнесе тост за това, колко хубаво било да се живее, когато из пътя си срещаш разни заводи и прекрасната Урал планина и край теб са две млади сърца, тоест — момък и образована госпожица, — ах, колко е мило. На това място Яков Назарич се разплака, засмя се, извика „ура!“, взе да целува и Нина, и Прохор, после им заповяда и те да се целунат — няма страшно, щом като го правят пред родителите; друго нещо е, ако туй става скришом по кьошетата. После тежко се отпусна и моментално заспа като заклан.

Беше горещо и задушно, но Прохор и Нина самоотвержено обикаляха околностите на завода. А Яков Назарич от сутрин до вечер ядеше ботвиния и окрошка^[1] с лед, от което насмалко не хвана холера.

Към края Прохор започна да ядосва Нина с деловата си суетливост. Той си набави разрешение от администрацията за подробно разглеждане на всички цехове на завода и като че ли доста работи успя да разузнае през тия дни.

Старшият инженер, с побелели бакенбарди и с малка кръгла шапчица на бръсната си глава, го попита:

— Защо толкова ви интересуват заводите?

— Бях във вашия музей — каза Прохор, гледайки го смело в очите — и видях изляната от мед благодарствена грамота на Петър Велики, дадена на Демидов, който е основал тук това предприятие. Мисля, че и аз в близко бъдеще ще бъда удостоен с такава грамота. Аз съм сибиряк, имам известен капитал, наистина скромен. Но това няма значение; аз знам да правя пари.

Инженерът се сепна, намести очилата си.

— Да не си помислите, че правя фалшиви пари — побърза да го успокои Прохор, — не, но съм енергичен и умен. Аз мечтая да възродя промишлеността в нашия край.

Инженерът с интерес разглеждаше застаналия пред него великан с енергично, почерняло от слънцето лице — той беше белгиец, обичаше да се изразява кратко и точно, затова попита:

— Да я възродите? Значи, там е съществувала промишленост?

— Не — каза Прохор, — не да я възродя, ами как беше… е… да я родя! И много бих искал да ви видя на моя служба, край Угрюм-река. Може ли да си завиша името ви?

— Алберт Петрович Мартенс — каза с усмивка инженерът. — Но ви моля да не примамвате инженерите ми и изобщо хората. Довиждане.

Прохор по своему изтълкува последната фраза на инженера:

— Ама забеляза ли, че той се уплаши от мен, Ниночка? Значи, във фигурата ми има нещо по такова, а? Ниночка?

Девойката в края на краищата го пусна да обикаля сам: не й подхождаше да се катери с него по кулите, по-високите пещи, тя предпочита да се запознае с бита на работниците и ще обиколи няколко от техните къщурки. А това открит рудник ли е? Да. А защо е толкова червена пръстта, глина ли е? Да, това е всъщност разрушен диорит, а под него се намира лимонит, който в дълбоките слоеве преминава в магнетит.

— А какво значи диорит?

Е, тя не може да му изнася тук лекции, той трябва сам да се учи; щом се интересува от минно дело, нека назубри геологията, петрографията, а и изобщо…

Да, да, Прохор ще постъпи точно така. Ама колко образована е тая Нина, чак неудобно му става. „Ех, много си учена!“ — ядосано си рече той и мислено се намръщи. И пак трепна пред него образът на Анфиса, толкова разбираем, обикновен, привличащ, трепна и веднага изчезна в грохота на кипящата заводска суетня.

Прохор разглежда сименсовите пещи, старинния дървен хидравличен чук, прокатните машини, турбините, отначало се опитваше да си скицира всичко, но се убеди, че това не е по силите му. Но независимо от всичко тефтерчетата му се изпъстриха с бележки, фигури, скици, от време на време се срещаше дебело подчертана фраза: „Преди всичко туй да въведа в моя завод.“ Записа си имената на някои майстори и работници: той скоро ще ги покани на служба при себе си. Колко получават те тук? Това не са пари, той ще им плаща значително по-добре, по-добре ще ги храни, жилищата им ще бъдат топли и светли. Е, тогаз те с удоволствие, ако ще и на края на света да е — тук не е живот, а каторга. „А кога ще стане тая работа, ваша милост?“ — „Скоро“.

Той подбираше работниците по фигурата и по гласа: едри и с дебели гласове, между тях — прочутия с фигурата и с неимоверния си бас ковач Ферапонт. „Пискливците“ не обичаше, нямаше им вяра; тази му черта се запази за цял живот.

Още на другия ден из завода плъзна мълвата, че от Угрюм-река е пристигнал богат индустриалец, фабрикант, вижда и под земята, в двете Америки се е обучавал, събира хора и не жали парите. А покрай него се върти една, май че му е жена, тя пък е същински ангел — обикаля колибите, утешава, на бърза ръка довела доктор при Маруха Колченогова, на едни басма раздава, на други хляб. В каква мръсотия, казва, сте затънали, хора сте, по човешки трябва да живеете, а вие пиянствувате и биете жените си; на Иван Плетньов за цялото му семейство обувки донесла, всички се разплакали, чак и тя се просълзила. Ангел!…

Вечерта пред хотела се събра тълпа работници, с паспортите: нека негова милост ги запише, ако обича. Дори и един инженер пристигна. Той заповяда на работниците да се разотидат веднага и бързо изтича по стълбата. Набит, среден на ръст, някъде към трийсет и две годишен, но черната му, къса и гъста коса вече беше леко посребрена. Мургав, приятен, гладко избръснат, с черни монголски очи и широко чело. С военна стойка, тракна с токове, целуна ръка на Нина:

— Инженер Протасов! — Той малко неясно изговаряше „р“-то, гласът му беше топъл, теноров.

Беше дошъл да се запознае с тях по практически съображения. Той е млад, опитен, енергичен и би искал да попадне в ново голямо предприятие, а тук, където всичко вече е завършено и всичко е предопределено от сто години насам, няма място за него: липсва размах за творчество, мисълта спи, главата му се е заровила в бумаги, в циркуляри, в боклуци.

— Ние, Андрей Андреевич, сме прости, но сигурни хора… Хайде да раздухаме кандилото — каза Яков Назарич и намигна на Прохор. Той благодушно гледаше на Прохоровите действия като на спектакъл и неочаквано самият се почувствува актьор. — Я ни почерпи с шампанско, дъще!

Заседяха се до късно. Андрей Андреевич очарова Нина със своето познаване на работническия живот, с либералните си възгледи и изобщо с ума си, дори неясното му „р“ й се струваше прелестно. Прохор измъкна от куфара си образци на породи от своите владения. Инженер Протасов почна да ги разглежда внимателно. Това е меден пирит, това като че ли е метис-лазурит, чудесно, това е кехлибар — охо! А това е златоносен пясък. От какъв обем е взета пробата? Процентното съдържание какво е? Прохор не знае. Жалко. Във всеки случай това е богатство. Аха, парче самородно злато! Великолепно. О, ама Прохор Петрович имал много образци!…

— Ще ги изследвам — каза инженерът. — Минералогът не бива да доверява на очите си. Микроскопът, епруветката, хаванчето, реактивите. Това е аксиома.

След като той си отиде, и младите, и Яков Назарич усетиха, че под техния всъщност от нищо несвързан живот се подпъхна твърд като камък остров и този остров е инженер Протасов, който веднага им вдъхна вяра и в тях самите, и в него, и в общия успех на начинанието. И сега Яков Назарич, а покрай него и Нина започнаха сериозно да гледат на Прохоровите планове.

— Тоя човек скъпо струва, веднага си личи — каза Яков Назарич.

— Не мисля така — проточи Прохор и с кимване на главата отметна един черен кичур от челото си. — Защо гласът му не е басов…

— Прелестен е, прелестен е! — прекъсна го Нина.

 

 

На другата заран Прохор и Яков Назарич потеглиха за чугунолеярния завод. Високата пещ изригваше от сплесканото си гърло смрад и пламък. Гъст тъмножълт облак дим се стелеше над завода. Мъничък маневрен локомотив, „чайник“, весело свиркаше и теглеше малки вагонетки по тясна релсова линия. На площада, пред катедралата, край паметника на Демидов, в една кална локва лежаха на една страна и грухтяха свине. Двама работници вървяха към болницата, изпити и повяхнали, с омотани в дрипи глави. Малките къщурки отвъд изкуственото езеро, небето, хората, площадът — всичко е сиво като прах, еднообразно.

Сградата, в която влязоха, беше висока, със стъклен покрив. Двайсетина работници с лопати правеха в пръстения под тесни каналчета. Тия каналчета тръгваха от високата пещ, разклоняваха се. По тях ще потече разтопеният чугун. През слюденото прозорче Андрей Андреевич надникна в пламтящия търбух на пещта, посъветва се с майстора и изкомандува на работниците:

— Престилките!

Всички навлякоха кожени престилки и ръкавици сложиха си големи сини очила.

— Започвайте!

Удар с железните жезли — и от високата пещ рукна белоогнен чугун; той пламтеше и плюеше искри, докато се разтичаше по каналите. Въздухът бързо се нагряваше. Работниците се втурваха към ослепителните потоци, сръчно препречваха пътя на ручеите с железни лопати, връщаха се тичешком, а ручейчетата смъртоносно течаха по други канали, накъдето трябва. Въздухът се нажежи. Брадите на работниците пращяха. Пот се лееше като градушка. Огнените ручейчета заслепяваха очите, докато се стичаха по нанадолнището. Високата пещ бучеше и пъшкаше, изригвайки огнената маса, работниците започнаха да подскачат като козли, като дяволи, същински ад, жега, още малко — и ще дойде краят на света. Яков Назарич се заметна презглава с палтото си и хукна навън, викайки:

— Прохор, ще се опечеш, бягай!

Скоро, след като чугунът бе полян с вода с примитивни лейки, излязоха и Прохор с Протасов.

— Да, адска работа е това! — каза му инженер Протасов. — Но се свиква. Сега хайде да идем в железообработвателното, там имаме интересни валцови машини за ламарина. Ние произвеждаме най-добрите видове, използуваме дървени въглища. Нашата ламарина може да издържи сто години без боядисване и пак няма да ръждяса. Елате.

— Не ме закачайте — отказа Яков Назарич. — И без туй насмалко не ми се пръснаха очите. По-добре да си пийна биричка.

И както си беше със заводските сини очила, тръгна към хотела, като залиташе и си мърмореше нещо.

Прохор и инженерът влязоха в съседния цех. Мяркаха се огненозлатни ленти нажежено желязо, въртеше се валът, работниците сръчно поемаха с клещи краищата на лентите и тичешком ги напъваха в следващата валцова машина. А огнените ленти пълзят във въздуха и се огъват десет, двайсет — във всички посоки, във всички краища на цеха. Ей, не се зазяпвай, лови, лови! И всичко се въртеше, движеше, мяташе, разсичаше пространството с огън. Прохор с интерес наблюдаваше работниците: колко точно е пресметната всяка тяхна крачка, всяко движение на ръцете им, също като на опитни циркови гимнастици.

А ето ги и складовете, ето го резултата от тоя изнурителен труд: десетки тонове различни видове желязо, стомана, чугун. Да се чуди човек как не продънват земята! Прохор ще има съвсем същата фабрика. Не — по-голяма, по-хубава, по-грандиозна.

— А топ имате ли си? — попита той Протасов.

— Топ ли? За какво?

— Ами тъй… За тържественост. Аз ще имам! Обичам ги тия работи.

Протасов се усмихна.

На другата заран пътниците трябваше да си заминават. Но Прохор искаше да прескочи до платиновите мини, нали са съвсем наблизо. И освен това той фактически нищо не е изучил.

— А, няма да я бъде тая, моето момче — запротестира Яков Назарич. — Ако те послушам, ще стигнем на панаира чак по Коледа.

Добре. Тогава той ще се върне след панаира и ще поживее тук един-два месеца.

— Ние с вас, Прохор Петрович, след време в Белгия ще отидем, в Аржентина, в Трансвал — каза му на сбогуване Протасов.