Вячеслав Шишков
Угрюм река (37)

5

Днес Прохор е тъжен. В Ербохомохля му казаха, че беловласият старец Никита Сунгалов се е поминал. Кога? По-лани. Кога? Баш по Голяма Богородица.

— Ама наистина ли по Голяма Богородица? — Прохор дълго мига като затъпял, душата му беше съвсем смаяна и разтревожена.

Отиде на гроба на стареца. Там именно се събуди в душата му парливата тревога, големият му въпрос към самия него. Той стоеше без шапка, с оборена глава. Една тъмна елхичка беше затулила с космата лапа купчинката пръст с кръста. На кръста две водни кончета са се вкопчили, трепкат с крилца. Отгоре една врана изкряска и заплю гроба с бяло. На Прохор пак му дойдоха на ум неговото първо пътуване, неизвестността, страховете, оная гибелна нощ сред снеговете… Вече му расте брада, безгрижните юношески години си отидоха, изворите са отминати, пред него е тъмната Угрюм-река със смъртоносните камънаци, пред него е животът. Но Прохор ли ще се уплаши от Угрюм-река? Не! Той ще крачи през живота като на шега, с тежък каменен крак, ще съживи целия този край, ще облагодетелствува хиляди хора. Той… А накрая какво? Купчинка земя с кръст на гробищата, същата като тая? Не, той няма да легне в тоя пясък, трябва само да се бори, да работи, да вярва в себе си. Но колко труден е все пак, колко опасен е пътят на живота! Мрак — и нищо не виждаш отпреде си. И ето го сам, сред стари и пресни гробове. Защо дойде тук? И кой ще му помогне в живота, кой ще го благослови, преди да поеме дългия друм?

Изведнъж на душата му стана студено и тревожно. Той въздъхна и твърдо помисли: „Дядо Никита, благослови ме за живота!“ И му се стори, че чува от гроба: „Плавай, момчето ми… Само си отваряй очите-е-е!“

Бушуваше високият праг, целият покрит с бели гребени и пяна. Угрюм-река се хвърляше с гърди върху камъните. Угрюм-река беше страшна…

 

 

— Добър ден, Ниночка! Скъпата ми, хубава Ниночка…

— Прохор, вие ли сте? И с брада? Още сега идете да се обръснете.

Миловидната Домна Ивановна му подаде пухкавата си ръчичка:

— Здрасти, здрасти, гостенино драги…

Е, то се знае, „ох“, „ах“ и преди всичко — чай. За чая, както и в оная далечна зимна вечер, дойде след баня и самият Яков Назарич Куприянов.

— Майко мила! Прохор! — весело викна той с женския, неотговарящ на фигурата му глас, здравата сграбчи Прохор и здравата го целуна три пъти: — Брей че голям си станал! Същински телеграфен стълб… Два метра и нещо си май?…

— Недейте така, Яков Назарич — говореше басово Прохор и стоеше наистина като стълб. — Това моето бой ли е?… Дребосъче съм.

Всички се разсмяха.

— Хе-хе… В такъв случай и аз според теб съм слаб като клечка. — И стопанинът се потупа с длани по гладкия изпъкнал корем. — Кажи сега, какво правят баща ти, майка ти? Кога получи писмо от тях? Ами онзи черкезин, как му беше името? А много пари ли натрупа в тайгата? Охо, отлично!… Ще стане човек от теб. Хайде сега, стопанке, гощавай ни!

Прохор се чувствуваше великолепно — изкъпан, с чисто бельо, с нова хусарска куртка с шнурове и с ботуши.

— Поразително сте се разхубавили, Ниночка — каза той.

— Че не бях ли хубава?

— Не, аз… всъщност… исках да кажа…

— Нищо, нищо, карай!… Жените обичат да им правят комплименти — закиска се стопанинът. — Я да си пийнем по едно коняче! Да, да, на дядо си си се метнал. А баща ти излезе калпазанин, слабохарактерен човек и женкар. Тъй да му речеш. Дочувам тук разни работи… Да, да.

Прохор се изчерви, по врата му полазиха студени тръпки. Нина се беше навела над чаената чаша, поглеждаше го крадешком, весело си мъркаше нещо, усмихваше се. „Строга и присмехулна“ — помисли си Прохор и каза на Яков Назарич:

— А Нина Яковлевна ми писа, че сте се канели да пътешествувате. Вярно ли е?

— А, така ли?! — престорено сключи вежди и извика Нина.

— На мен, на мен ли не вярвате?!

— Вярно е, вярно е, ще заминем — закашля се стопанинът.

— Още сега ми поискайте прошка! На колене!…

— Стига, Нинка, стига си разигравала театро.

— Нищо, дъще, разигравай театро! Вземай акъла на момъка, хе-хе-хе!

— Татко!

Да, тук му беше добре. Също като оная вечер. Лампата с висулки, тумбестият като търговеца самовар, баниците, сладкото. Същите са червеникавите, прошарени брада и къдрици на Яков Назарич, дори лекото му сако е същото. Всичко е както през оная вечер, всичко е хубаво. Само че през оная вечер Анфиса още я нямаше в гърдите му. Защо тя сега неочаквано изплува като неканена сянка, някъде там, зад Нина, и го гледа с такъв укор?

— Аз не бързам кой знае колко. Важното е да не изтървем Нижегородския панаир — казваше на другия ден Яков Назарич на Прохор.

Те вървяха през града, към дюкяна. Беше горещо, слънчево. Яков Назарич се обливаше в пот, беше отворил чадъра и си вееше с кърпичка.

— Стоката отдавна я изпратих, още през пролетта. С нас ще вземем само сребърните лисици и една полярна, бяла като сняг, не лисица, ами чудо! Честна дума, ти казвам!

Дюкянът се намира в новата чаршия, той е голям, с три прозореца. Стопанинът доста е занемарил дюкяна, все обикаля панаирите и селата, нали има дюкяни в много села. А тук не е зле да се направи инвентаризация. Прохор си предложи услугите. Яков Назарич на драго сърце прие. Заедно излизаха от къщи още по тъмно и не се прибираха чак до вечерта, обеда им донасяше едно слугинче, съпровождано от Нина. Понякога Нина оставаше повечко в дюкяна, веднъж дори се заловиха с Прохор да прехвърлят лентите, но работата не им потръгна, объркваха качествата, цените, бъбреха си.

Яков Назарич забеляза това, вдигна на челото си кръглите очила, рече:

— Я ти, козичке, по-добре си върви. Твоето не е и мощ, а немощ.

— Татко — обади се Нина и разтърси една самурена кожичка, — знаеш ли, че в стара Русия на кожата са казвали скора?

— Ти си „скора“.

— Не, вярно е. А на кожухарите са им викали скорняци. Чела съм го. Или ръкавиците, да речем, са се казвали пръстати, от думата „пръст“.

Яков Назарич все наблюдаваше Прохор. Злато човек, да не вземе Нинка да го изтърве?

В дюкяна има четири велосипеда.

— Избери си най-хубавия — каза Яков Назарич — и го вземай! Тъй да се каже, за услугата.

Прохор много се трогна от подаръка, благодари и още същата вечер си разби носа, но след два-три дена криво-ляво свикна да се крепи на колелото.

Наближаваше денят на заминаването. Домна Ивановна беше затънала в грижи: нали трябваше да приготви храна за из път.

— Колко жалко, Ниночка, че не знаете да карате велосипед — каза Прохор една прохладна вечер.

— Защо си мислите така? Само че ме е срам да тръгна с вас: пак ще съборите с колелото дякона.

Но излязоха с велосипедите извън града. Гладкият утъпкан път ги носеше леко. Широка, изпъстрена с цветя ливада.

— Хайде да наберем цветя — каза Нина, накъса букет незабравки, подаде ги на Прохор:

— За вас са… Не ме забравяйте.

В тоя миг, там, далеч, черкезинът подаде на Анфиса последното писмо.

— Ниночка! — възкликна Прохор. — Как не ви е грях да си мислите така? Мога ли да ви забравя?

— Благодаря ти, Ибрахимушка — прочете писмото Анфиса, устните и се кривяха. — Благодаря и на твоя Прохор… На Прохор Петрович.

Прохор целуна букета и го притисна до сърцето си.

— Ех, да можеше… Само че ме е страх да го кажа — заговори той, сдържайки усмивката си.

— Защо да го казвате? Аз и без туй ви разбирам — засмя се Нина и му се закани с пръстче. Прохор я хвана за ръката.

— Нина… Ниночка!

… И писмото падна от ръцете на Анфиса. Широко отворените й очи гледаха към пода.

— Какво ти е? — попита черкезинът.

— Нищо, Ибрахимушка… А ти защо го остави сам?

— Прошка е намислил да се жени. Замина годеница да си търси.

— Годеница ли?… — И не каза нищо повече.

 

 

… — Нина! — започна Прохор, който смутено беше навел очи и мачкаше периферията на меката си шапка. — Ах, само ако можехте… само ако…

— Ужасно мразя ахканиците. Искате да кажете, че ме обичате. Нали?

 

 

„… А на лицемерната ви любов плюя.“ Прохор ли е написал това? Анфиса затропа ситно-ситно като в танец, блъсна с юмруци по масата и започна да върти глава.

 

 

… Душата на Прохор кънтеше от радост. Златото на залеза заслепи очите му. Нина седеше до него на ливадата, дъхава като цветята след дъжд, и му се усмихваше съблазнително. Прохор я сграбчи грубо, повали я по гръб и я целуна по устните.

— Отвратително хлапе! Как посмяхте?! — скочи тя побесняла. — Нахалник! — Изтърча с велосипеда си до пътя и подкара бързо към къщи.

Смаяният Прохор с голям зор се покатери на своя „дукс“. Едва не плачеше, наричаше се идиот, подлец, изписваше по пътя ужасни завъртулки, малко преди града блъсна отзад някаква бабичка и се изтърси от велосипеда.