Вячеслав Шишков
Угрюм река (36)

4

Така се нижеха седмиците. Върна се Ибрахим с ратаите. Какво? Анфиса не му ли е изпратила писмо? Но защо, защо?

Нижеха се месеците. Настъпи синкавобелият лют декември, пухкав и лек. Идваха и си отиваха тунгусите, с тях Джагда, печална, покорна.

Но малката Джагда не можа да пусне корени в сърцето на Прохор; то беше отровено от друго чувство — от чувството на горда злоба срещу Анфиса. Той много пъти ту сурово, ту умоляващо разпитва черкезина:

— Може би, без да искаш, си загубил онуй ми писмо за Анфиса? Дето беше с червен печат… Кажи ми.

— Не… Как можи… Сам го тургал в чантата.

Въздухът беше дъхав, бял, звънлив. Всеки ден от съмнало до вечерта над покривите се издигаха два пушека: над къщата на Прохор и черкезина и над къщата на Фарков. Синът на Фарков — двайсетгодишният Тимоха — е силен като бик и огромен на бой, вратът му е дебел, челото широко, обича да се смее с глас и плаче за работа: почти сам скова на баща си къща.

После се навря в тайгата, започна да сече дърветата.

— Път искам да прокарам.

— За къде?

— Дявол знае… Все донякъде ще стигна. Не ми се седи така, Прохор Петрович.

Тогава Прохор му нареди да построи на брега кей. Тимоха е сипаничав, ходи патраво, с щръкнали лакти и притежава мечешка сила. За Прохор той е същинско съкровище. Прохор се зае да го учи на четмо, поискаха да се учат черкезинът и старите Фаркови — бащата и майката.

Животът на Прохор започна да се запълва. Често излизаха с Константин Фарков на лов, понякога се помъкваше с тях в тайгата и Тимоха. Той говореше малко и повечето с псувни, просто такъв се беше родил, уж нищо не казва, ама докато се усети, фразата му стане една засукана. Ако иска да рече: „Намислил съм да убия мечка“, ще излезе:

— Аз, да му таковам таковата, Прохор Петрович, искам, нейната мамица, мечка да прекарам, да й таковам верицата скапана…

Прохор отначало се смееше, после започна да му се сърди, а накрая махна с ръка.

Ибрахим не ходеше на лов, шиеше заедно с Мавра Фаркова кафтани за продан на тунгусите.

Писмата от баща му и майка му бяха безсъдържателни. Нина му съобщаваше, че през лятната ваканция няма да се прибере, а ще гостува в имението на една своя съученичка. Той беше получил от нея вече три писма, гальовни и нежни, изпъстрени със словесни жегвания, със закачки, но това последно писмо му подействува много тежко: той още много месеци няма да я види. Значи, няма защо да отплува напролет за Крайск, при Куприянови. Нищо, тогава ще продаде кожите на панаира в Ербохомохля. И в къщи няма защо да си ходи: с Анфиса е свършено, а майка му пише като с гарги: „Сегинка, слава богу, е тихо“.

Решено. Ще изкара тук още една година, книги си има, чрез Шапошников може да изпише още от града.

Студът намаля. Започнаха виелиците. Косматата шуба на тайгата ту се раззеленяваше, ту побеляваше. До края на зимата Прохор уби три мечки, много лисици и безброй белки.

На лавицата и на масата се виждат навити на тръба чертежи. Те са почти по детски оцветени с червен, син, жълт молив. Това е скица на неговия дървен дворец в руски стил: кули, петлета, наоколо градина и, разбира се, фонтан и беседка. Това пък е параклисът. Това — план на местността. Едно шосе, второ шосе, завод, дъскорезница; ето го плана на златната мина, на оная, трябва да изпрати в града заявка. Прохор се съвещава с Константин, с черкезина. Правят сметка. Черкезинът върти глава, цъка с език. Тимоха весело псува и мутрата му прилича на луна, засенчена от пушек.

Преди да пукне пролетта, Прохор изпрати на баща си по Ибрахим двайсет хиляди суха пара — печалбата от панаира, — нека баща му изпрати повечко стока. Прохор няма да си дойде — има работа.

По средата на лятото пристигна стоката. Докара я с лодки лично Пьотр Данилич с Ибрахим.

Прохоровото стопанство беше голямо. Разоран е цял хектар земя. Ръжта и ечемикът са изкласили буйно. Зеленчукова градина, пчелин. В пчелина се разпорежда Константин Фарков. Тимоха води война с тайгата: като звяр изкоренява пънове, гори падналите дънери; трябва да разшири поляната и догодина да изоре всичко наоколо. Крави, коне, кокошки. Три нови къщи. В две живеят пристигналите пролетес семейни селяни-ратаи, третата е за купувачите-тунгуси, нещо като хан. Цяло село. А на хълма живее чорбаджията — Прохор Петрович Громов. Това лято започна да му покарва мека брадица. Като орел оглежда той всичко около себе си, тайгата, тичащите омацани дечица. Шумно е: кучетата лаят, мучи крава, дерат си гърлата петлите. Живот! А тук беше пущинак, както е пущинак и всичко наоколо.

Прохор Петрович гордо казва на баща си:

— Всичко това е започнато от нула.

Баща му го похвали, пи близо цяла седмица и си замина. За Анфиса — нито звук.

Мина още една есен, започна още една зима.

Прохор си има хляб, мед. Тунгусите не му дават мира. Складът е претъпкан с кожи, с парите също е добре. Старите търговци усетиха, че започва да им пари под краката. През зимата, на панаира в Ербохомохля, те пуснаха слух, че ако Прохор не си обере крушите, ще опожарят цялата му бърлога, а него ще го убият.

Малко преди да пукне пролет, животът в тайгата започна да дотяга на Прохор. Трябват му нови впечатления, хора, общество. Тайгата му връзваше ръцете. Пет къщи, орна земя — и толкоз. А неговата душа жадуваше за нещо голямо и в богатата на такъв простор и въздух тайга той се задушаваше.

Шапошников му писа:

„Защо си прахосвате годините, млади ми приятелю? Внимавайте да не ви изпоядат душата комарите. Защо не дойдете тук, в Медведево. Тук се разгръща известен сюжет, засягащ вашето семейство. Но не ми се ще да клюкарствувам. А и вие вероятно се досещате за какво става дума. Съветвам ви да дойдете.“

„Това сигурно се отнася за Анфиса“ — помисли си Прохор, но остана равнодушен. Мамеха го други далнини и образът на Нина Куприянова, сякаш събуден в боровия аромат на пролетта, непрекъснато го влечеше към себе си. А тъкмо по това време се получи и писмо от нея, розово, парфюмирано. Кани го Нина напролет непременно да прескочи до тях в Крайск, да им погостува около един месец и после да тръгне заедно с тях, през Урал, по Кама, по Волга, за Нижни, за Москва. Нека види хора, Русия, той трябва да познава Русия и сърцето на родината си — Москва. И така, непременно. Инак тя не го признава за приятел.

Кръвта му кипна; той стана лекомислен и разсеян. Всичко изведнъж мина на заден план: стопанството къщите, тунгусите.

— Прохор Петрович, две теленца се родиха!

— По дяволите теленцата, по дяволите пилетата! Ей Тимоха!

Тимоха си знае работата, веднага обърна с дъната нагоре и двата шитика, от сутрин до вечер ги калафати, залива ги с кипнала смола — заповядайте, Прохор Петрович, до океана можете да стигнете, ако щете.

Голямата вода отшумя и търговските знамена изпъстриха двата шитика на Прохор. Прохор е атаман, Константин Фарков — есаул, Тимоха — прост разбойник. Освен него взеха и един як мужик. Стопанството повериха на жената на Фарков и на семейния ратай Пьотр.

Прохор изпрати Ибрахим в къщи, даде му да занесе двайсет и три хилядарки на стария.

Потеглиха. Гръмнаха няколко пъти във въздуха. Очите на верния черкезин се наляха със сълзи. Чу се гордият глас на Прохор:

— Потопи веслата! Тръгваме!

— Благослови ни, господи! — закръсти се набожно Фарков.

— У, да ти таковам таковата, сега ще хвръкнеш! — разсмя се Тимоха и започна да кръсти на шега червената си мутра. — Налегни! — и греблото му веднага се пречупи на две.

Когато се стягаше да замине за село Медведево, Ибрахим подържа над парата на чайника последното писмо на Прохор до Анфиса, разпечата го и е голямо пъшкане и потене го прочете:

„Анфиса Петровна! Сега вие за мен не представлявате нищо. Но знайте, че ако се осмелите да обиждате майка ми, сериозно ще ви поискам сметка. А на лицемерната ви любов към мен плюя. Вие наистина трябва да сте вещица. Аз разполагам с някои сведения. Съветвам ви да се махнете от нашето село.“

— Цх! Юначаг, джигит! — Ибрахим щракна с пръсти и грижливо заши това писмо под хастара на калпака си.