Вячеслав Шишков
Угрюм река (34)

2

Сърцето на Анфиса Петровна е празно като изоставено от птица гнездо сред гола гора. След раздялата с Прохор й беше много тежко, все чакаше писмо от него: на, пощаджията спря пред къщата на Пьотр Данилич, всички получиха, за нея няма писмо. Като оплюта си тръгна към дома — срам в душата и болка, и безсрамните старчески очи: Пьотр Данилич дори подсвирна подире й.

„Така е то, Прохор Петрович, така е, хвърковат соколе. Коя ли змия го е замаяла там? Дайте я насам тая змия, дайте я!…“ Чаша подир чаша пие Анфиса от вишпьовката и не се напива. А може писмото му просто да се е загубило, тя пак ще му напише нежно, с кръв и сълзи, ще запечата новото писмо със смола от полунощен горски пън, а ако не дойде отговор, ще зареже всичко и ще забегне при него боса по снега, студ не студ, ще тръгне.

Пише се кахърно писмо.

А времето лети и Пьотр Данилич не престава да ходи при нея. Но неговите молби за Анфиса са глас в пустиня.

Една вечер дойде пиян. Имаше виелица, той беше целият покрит със сняг. И с пушка на рамо.

— Е, Анфиса, пази се! — В очите му се чете отчаяна решимост и още нещо злодейско.

— Да ме биеш ли си дошъл? — безстрашно, весело го попита тя.

Пьотр Данилич потайно мълчеше; хлътналите му, заградени с черни кръгове, злобни очи рязко подскачаха, описвайки четириъгълници около Анфисиното лице.

Тя отстъпи заднешката — да не би да е полудял? — и ноздрите й леко трепнаха. В здрача й се стори, че Пьотр се прицелва в нея с пушката. Слепоочията й изстинаха.

— Какво ще речеш, Петруша?

— Погали ме де. Барем… ме притисни до себе си… Хайде!… — И Пьотр направи крачка към Анфиса.

— Остави ме на мира, не се навирай — боязливо заговори Анфиса. — Аз него обичам.

— Прошка ли?

— Да.

Пьотр с несигурна пиянска стъпка се дръпна назад и тупна с пушката по пода. Анфиса сключи вежди, напрегна се, сякаш чакаше смъртта си. Очите на Пьотр зашариха. Като стискаше и отпущаше грамадния си юмрук, той каза прегракнало:

— Значи… Значи, бащата срещу сина, сина срещу бащата, като два мечока? Ти?! Да ни насъскаш ли искаш?

Тя се засмя с един такъв студен, дълбок, сякаш чужд смях. Пьотр Данилич веднага престана да диша, а тя наведе глава на една страна и със същия нервен смях се обади:

— А шамара помниш ли го, Петя?

Той й отвърна с чужди устни:

— Ще го убия… Ако не ме обикнеш, ще го убия… И теб ще те убия.

Тя се засмя още по-хитро, още по-напевно рукнаха от прекрасните й устни думите:

— Значи, дощяло ти се е, стар глупако, да се разходиш из каторгата? Богатството да си зарежеш? А, Петя? Не ти стиска да убиеш! Скопен бик си ти.

— Анфиса, не ме влудявай! — затресе се Пьотр като в припадък и грабна пушката.

Анфиса скочи, удари се в гърдите, от писъка й издрънча шишето на лампата:

— Стреляй! Стреляй, дяволе омразен. Хайде де!…

 

 

Отначало, когато черкезинът замина с Прохор за тая омразна Угрюм-река, Варвара, готвачката на търговеца, на лягане се молеше със сълзи:

— Спаси, помилуй господи, несретния татарин Ибрахим… И ангел-пазител си няма, глупакът му с глупак… Да не знае човек на кого да се моли. Великомъченик Абрам май му приляга.

Но постепенно, месец след месец, всичко се забрави и както студът изсуши земята, тъй секнаха и сълзите на готвачката.

Но по някакво чудо допълзя Ибрахимовото писмо, само че за беля нито една дума не можаха да разчетат нито попът, нито приставът, нито интернираните.

Отец Ипат рече:

— Чудо и половина — подсвирна и се разсмя.

— Как да не се ядосваш! — Варвара от обич беше готова да изяде въпросното скъпо писмо с каша, барем мислите му да научи. Но Иля Сохатих я разкандърдиса:

— Ти видяла ли си някой да яде писмо с каша?! Жрица ще ми се пишеш! Не можеш ли да се сетиш, че кашата няма да ти се качи в главата; самата удивително прекрасно разбираш къде ще иде. Дебелана такава!…

— Ами какво да сторя бе, Илюшенка?!… Ох, горкана!

— Нека се съхранява в моя албум. Туй писмо лично писателят му трябва да го прочете, тоест черкезинът… И си избършете сълзите… И благоволете веднага да ми дадете чорба… Фют!

Илюха се беше оперил: сега само той се разпореждаше в дюкяна, стопанинът пиеше, стопанката, макар и да го изместваше полека-лека отвсякъде, но жената си е жена. А най-важното, затуй се беше оперил Сохатих, защото Прохор в писмото до майка си му пращаше много здраве и един вид намек: няма да е зле, тъй да се каже, ако той и Анфиса Петровна се задомят.

Когато Илюха съобщи предположенията си на Анфиса, тя побесня. Нищо, нека минат една-две седмици, а той ще изнамери подходяща политика.

Веднъж Шапошников дойде пийнал при Анфиса да иска вълна. Вълна ли? Да, да, вълна, за да тъпче с нея животинките си. А после седнаха да пият чай, да си приказват, да си хапват курабийки.

— Кажете, за бога, вие като такава звезда, като такава етоал сте паднали при нас, че… — и се заплете в словоизлиянията си.

— Нищо не разбирам от умните ви приказки. Много сте образован. Карайте някак по-просто.

— Коя сте вие, откъде сте се взели? Лицето ви е много оригинално, не просто, а начинът ви на живот…

Той се смути. Всъщност съвсем не беше дошъл за вълна: той знаеше за какво е дошъл. „Понаблюдавайте Анфиса, какво се кани да прави тя с баща ми и изобщо… Вие сте опитен човек — пишеше му Прохор — и ми съобщете.“

Анфиса гледаше гостенина си изчаквателно. Той говореше с някакъв умисъл, ядосано и — Анфиса усещаше това — искаше да я засегне.

— Коя съм, това ли ви интересува? Аз съм Анфиса. Жена.

— Ясно!

— Прохор Петрович веднъж ме нарече вещица. Каква съм, вещица ли? Как мислите?

— Оставете това, моля ви се.

— А откъде съм, и аз не знам. А на вас за какво ви е?

Как тъй за какво, просто му е интересно: едни наблюдават животните, други — хода на небесните звезди, трети изучават камъните, планините, земните пластове. А Шапошников се интересува просто от живота, от отношенията на хората помежду им.

Откъм мълчащата Анфиса към него идваше невидима сила, която го пронизваше и завладяваше. Сега той говореше плавно, без да заеква, и строгите му очи зад пенснето започнаха да се смекчават, а бузите му — се зачервяват.

— Много сърца вехнат заради вашата действително красива външност. Вашата външност, тоест фигура и всичко, е ефектна, може да се каже, без каквито и да е „но“. Разбирате ли? Тоест тя е прекрасна. И, разбира се, вие бихте могли да направите щастлив всекиго от… от… Но, от друга страна, душата ви…

— Душата ми — прекъсна го Анфиса — ще обикне когото си иска. И толкоз силно ще го обикне… че…

— Прекрасно! Но не знам дали ме разбирате. Във вас има много романтика. Тоест, как да го река… Вие в чувствата си хвърчите над облаците, вашата душа е песен, и то някаква такава разбойническа песен, циганска. А пък трябва да се живее, да се живее на земята, простичко.

— Простичко ли? Как тъй простичко. Шапошников, миличък? — И Анфиса нежно сложи ръка на рамото му.

— Ами много просто — рече той, изчерви се и предпазливо смъкна от рамото си топлата й ръка. — Човек невинаги трябва да вярва на сърцето си. А трябва и с ум. Ето, да речем, вие например страстно сте обикнали един юноша.

— Ето, да речем, аз страстно съм обикнала един юноша, Прохор Петрович. — Анфиса се усмихна и сложи на раменете му и двете си ръце.

— Прохор Петрович ли? — попита той и се смути.

— Да, моя сокол, Прохор Петрович.

Шапошников се начумери и подсмърчайки сконфузено, видя как очите й се наляха със сълзи.

— Откажете се, Анфиса Петровна, дори да мечтаете за това — затрепера гласът му. — Ще загинете.

— Шапошников, миличък, добричък Шапошников! Обичам го, до смърт го обичам. Дайте да ви целуна по голото теменце. Сърцето ви е голямо, ама не е стоплено; сам кукуваш като отшелник. А годинките ти се изнизват като лютив пушек. Барем да се беше оженил… Ама коя ли да вземеш в тоя пущинак. Ех и ти, несретнико!

Шапошников отначало се пулеше: стори му се, че майка му е възкръснала пред него: после го засърби носът и в гърдите му нещо се преобърна.

— Да, да, да… Това е вярно, вярно е… Да-да-да… Златно сърце имате вие. — Той стана, отиде в другия край на стаята и запъшка, секнейки се крадешката в мръсната си кърпа.