Вячеслав Шишков
Угрюм река (33)

1

Земята хвърчи край слънцето като комар над пламналата тайга. В пространството няма нито векове, нито хилядолетия. Но земята е затворена сама в себе си като пленник; по нейната повърхност от края към началото плава Угрюм-река и всяка крачка на земята по спиралата на времето около слънцето и едновременно със слънцето бележи за човека една година.

Като миг изминаха три дълги човешки години. В края на третата година до село Медведево долетя телеграма от Прохор Петрович. Пьотр Данилич и Маря Кириловна! Радостна ли ще е телеграмата или фатална? С човешките си слепи сърца и двамата усетиха едновременно: радостна, да.

Но през тия три години Угрюм-река на три пъти хвърля ледената си дреха, през това време се случи следното.

Прохор се установи в средното течение на Угрюм-река, та да е по-близо до хората. Но и за орловите криле най-близкото селище не беше чак дотам близко.

Високият десен бряг. Наоколо тайгата е преплела гъсталаци. Но ето една долина, цялата в цветя, в розови шипки. Досами реката се вижда кръгъл хълм, като обърната чаша. Тук ще бъде седалището.

— На върха на хълма ще построя висока кула — каза Прохор. — Всеки ден ще се любувам на реката, ще посрещам параходите си. Виж колко е хубава гледката!

— Якши! — потвърди Ибрахим.

Живееха в палатка като на поход. Риба, дивеч, диви плодове и гъби. Наесен шестима дюлгери, между тях — Константин Фарков, построиха малка къщурка с пет прозорчета, кукленска баня, склад за стока и конюшня за два коня. До къщата на висок стълб е закована табела:

РЕЗИДЕНЦИЯ „ГРОМОВО“ ПРИТЕЖАТЕЛ — ПРОХОР ГРОМОВ. ТЪРГОВЕЦ

Черкезинът си направи от плет нещо като колиба измаза я с глина, вароса я и също закова табела на един дирек:

ГУСПУДИН ИБРАХИМ ОГЛУ БЕЛБЕРНИЦА

Строежът се надзираваше от Ибрахим; той малко по малко започна да дебелее от благополучие. Прохор слабееше. Разкъсваше се от работа. В нея избледняха Анфиса, Нина, майка му и баща му. По цели седмици кръстосваше с Константин Фарков тайгата, оглеждаше рекичките, изворите, планините, през които минаваха.

— Тук трябва да има злато.

— Да — каза Фарков. — Тунгусите знаят къде е, ама не казват. От русина ги е страх: ще нахълтат русинът, ще омаскари всичко и ще ги прокуди.

Веднъж се натъкнаха на оградено място: до някаква безименна рекичка — дълбок изкоп с рухнали стени, обрасъл с храсти и трева.

— Тук някакъв дворянин е идвал с работници да търси злато! — възкликна Фарков, като сочеше прогнилите стълбове. — Отдавна е било това, разправят старите хора. — Златото — с лопата да го ринеш. Ама той се разболял, работниците започнали да гладуват, назад не знаели как да се върнат, а през туй време ударили студове, завалял сняг… То се знае, убили го, изяли го, а после и те изпукали. Бог да ги прости!

Прохор си записа разказа и направи план.

— Мястото ще го запомниш ли? От лагера можеш ли да го намериш? Здравата ще се развъртим ние тук. Ще видиш какво ще стане, Константин.

 

 

Есента беше ранна, през септември упорито взе да ръси дъжд и сняг. Заедно с облаците и мъката налегна Прохор. Дюлгерите си отидоха. Макар че склони да остане, Фарков също си замина. Щом навали достатъчно сняг, че да се пътува с шейна, той пак ще се върне с бабичката и със сина си. С хората тръгна да вземе пощата и черкезинът със своя Казбек. Той ще занесе до Подволочная Прохоровите писма: за Нина, за техните, за Шапошников и, разбира се, за нея, за Анфиса. Пощаджията от село Подволочная — роднина на Таня — веднъж на два месеца откарваше пощата до околийския град и я докарваше оттам. Нека черкезинът не забрави да вземе всичко, което е пристигнало: може да са книги, може да са колети, а най-важното — писмо, писмо от нея, от Анфиса. Има си хас, Ибрахим разбира. Какво ще му обяснява.

— Слушай, доведи Татяна — полу на шега каза Прохор и очите му заиграха гузно.

— Какъв Татян те е патил? — викна черкезинът. — Аз съм ти Татян!

Прохор остана сам. Той, тайгата, сивите облаци и зъзнещата Угрюм-река.

Четеше книги, мислеше. Да, ще изкара тук една година, а може и две, няма да се върне при баща си. Това не е баща, това е жесток, неизтрезняващ пияница, който изгони сина си. Отлично! Прохор, слава богу, вече стъпи на краката си. Скоро ще дойдат тунгуси, ще накупят стока — той ще бъде благ, безкористен — и ще го хвалят навсякъде из тайгата. Това на първо време. После Прохор ще запретне ръкави и тогава ще видят всички какво ще направи той от този край, на какво е способен истински човек с голям размах.

Но как ще работи, как ще живее? Нали все пак трябва да има някаква опора в живота, стожер. Майка му? Не става. А освен туй и надали ще поиска да зареже къщата си: жените са като котките — свикнат ли с едно място, предпочитат там да си умрат. Любовница? — Не, не бива. С Анфиса също надали ще мелят брашно, Анфиса е силен характер; неговата стоманена коса може да се строши в нейния камък. Анфиса е камък. — А за развлечение все ще се намери някоя.

Жена! Точно така. Трябва му жена. И, разбира се, Нина Куприянова… Нина!… Решено е. Напролет ще замине при нея.

Ярко и весело гори печката, Прохор крачи от единия ъгъл на стаята до другия, пее. Трябва да си вземе кучета. Освен туй котарак и кокошки. Вари си рибена чорба, прави си чай в котлето. Над покрива на къщата профучава виелица, но вътре е топло. Колко е хубаво да си стои човек на топличко. И колко приятна е къщурката му. Анфиса, приятелко, ела да си помечтаем поне насън!

Изважда бележниците от първото си пътешествие и започва да ги систематизира. Неговият лагер, резиденция „Громово“, се намира на петстотин версти от Подволочная. Да, така е. Ей го завоя, а ето ги ръкава и червената скала. Тъй. До Ербохомохля, последния населен пункт, има триста версти. Живи ли са ония двама старци, как се казваха… Сега, сега… Сунгалови? Жив ли е столетникът Никита Сунгалов, който цял ден беше препускал подире им, само и само да им даде пари за една свещ? Не, сигурно е умрял; тук са записани думите му: „По Голяма Богородица ще умра“.

Навън със свирене прелетяха закъснели патици. Прохор грабна пушката, но умислен я закачи пак на стената и се задълбочи в бележниците си. Колко спомени! Ех, да умееше да пише!

Свечеряваше се. Прохор запали светлата лампа и работи до късно. Полунощ. Изморяваща тишина. Прохор се измори от тишината и от мислите си. А навън вятърът бучи. Той излезе на чист въздух. Тъмнина. Тайгата шумеше и някъде наблизо се пенеше реката. Но нищо не се вижда. Живата тъмнина бучи, клокочи, тя няма край. Колко е страшно да си сам под напора на вятъра. Ще те грабне злобната плашеща сила, ще те подхвърли нагоре, ще те отнесе като дух. Не, под краката му е твърдото голо теме на хълма. Няма да я бъде тая!

Прохор размаха калпака си, викна:

— Угрюм-река! Здравей!… Аз съм твоят господар! Почакай, параходи ще браздят водата ти. Аз ще те впрегна и ти ще почнеш да въртиш колелата на моите машини. А поискам ли, ще ти заповядам да течеш не тук, а там. Защото Прохор Громов е по-силен от теб! — Той се закашля от вятъра, но се засмя, размаха калпак и викна като луд: — Уррра!

Угрюм-река плюеше, пръхтеше и сляпо се движеше към океана.

Чак след тринайсет дена дюлгерите се дотътриха до Подволочная. Ибрахим отседна у Фарков. Къщата беше потънала в мръсотия, клюмнала, вместо стъкла на прозорците имаше волски мехури. Затова пък яж, колкото ти душа иска, гощавай се, пий.

На другата заран Ибрахим отиде при пощаджията, в кантората му. Бяха пристигнали пет писма, едното от Анфиса — „За Прохор Петрович лично“. Вестници, колети с книги. „Те ще са от Шапкин“. И три големи денка. „Туй е стока“.

Той измъкна изпод бурката си две писма и ги раздруса пред червения нос на пощаджията:

— Ако загубиш туй и ей туй, молам ти се, глава ще режем!

Едното писмо беше надписано с чепати гарги и към адреса имаше добавка: „Господарски готвачка Варвар“.

Пощаджията го прочете с тесните си очи, каза:

— Все едно, че крава с тумбака си го е намацотила.

Другото писмо е за град Крайск, за Нина Яковлевна Куприянова. Черкезинът го целуна и викна, въртейки бялото на очите си:

— Сам ще го турна! Дай чанта, къде чанта! Загубиш, намушкал с ханджар в търбуха!…

А писмото с червен печат, адресирано до Анфиса Козирева, не го даде и се прибра в къщи, у Фарков. Сигурно сега Прохор беше изхълцал. Сигурно беше изтръпнало сърцето на Анфиса.

Ибрахим нагъваше кисело мляко, пиеше чай със сладко и сричаше Анфисиното писмо, което беше разпечатал:

„Ненагледно момче, Прошенка, приятелче драго. Замина си ти и сърчицето ми затрепка като птичка, когато ястреб я вкопчи с нокти. Божичко! Поне с два реда да беше се обадил. Защо ли не мога да се блъсна с бялата си гръд в черната земя и да литна при теб!“

— Мръсница!… — избоботи черкезинът, както ръфаше с белите си зъби една глава лук, и престана да чете.

Ей го и червения печат — прас, прас! — отвори писмото:

„Мила ми, ненагледна Анфисочка! Ето че ние с Ибрахим пристигнахме. А ти не си с нас. И ми се привижда колибата и оная омайна нощ, и другата нощ, когато моят верен оръженосец те докара като вихър с коня си… Анфиса! Аз скоро…“

— Мръсник! — изсъска черкезинът.

— Кажи де, какво пишат? — попита го Фарков.

— Какво пишат ли? Пишат — якши… Убаво пишат…

— Е, слава богу — каза Фарков и се прекръсти. — Хайде, наздраве!

Черкезинът си изпи чашката, плю и с мъдростта на библейския Соломон хвърли и двете любовни писма в запалената печка.