Вячеслав Шишков
Угрюм река (32)

17

Започнаха приготовленията. От притеснения Маря Кириловна легна болна. Бащата му даваше зор: по-бързо, че водата ще спадне.

— Не ти е жал за мен, тате… Пъдиш ме…

— Жал ми е — глухо му отвърна Пьотр Данилич. — Затуй те пъдя… Разбери го.

Прохор чувствуваше, че баща му е много по-силен от него, и като младо тигърче скришом ръмжеше с подвита опашка. Впрочем външно той беше спокоен: ония бащини думи на трапезата отведнъж изгориха всичко в него, но в душата му грееше надежда: ами ако изневиделица работите се обърнат по някакво чудо и не стане това, което е намислил баща му?

— Не се кахъри, Прошка, недей!… Якши е работата! — успокояваше го черкезинът. — Аз зна-ам… Знам, джигит — загадъчно му се заканваше той с пръст и му намигаше. — Тъй е по-добре. Съвсем якши.

Тежеше му само туй, че нямаше как да се видят с Анфиса: баща му дебнеше и него, и Анфисината вратничка. Баща му беше трезвен като лед.

От града пристигнаха по пощата книги. Това беше добре. Прохор отиде с тях при Шапошников. Той беше по долни гащи: — Ах, извинявайте! — кърпеше панталона си, който беше проснат на масата и затиснат със сандък. Конецът беше цял километър дълъг: промуши иглата и тръгне заднишком към вратата.

— Седем кръпки изброих и три дупки, искам да ги изкърпя всичките една по една. Много трудно се вдява конецът, пък и не е практично.

— А пък аз получих „История на културата“ от Липерт, струва ми се… Да, от Липерт е — надникна Прохор в книгата.

— Прочетохте ли я?

— Не. Ще я взема в тайгата.

— Ама за тайгата ли заминавате? Защо? За колко време?

— Тате ме пъди… — въздъхна Прохор и обидено подръпна мустачките си.

— Жалко, жалко. Пак за вашата Угрюм-река ли? Жалко, млади момко. А вие недейте заминава, плюйте на всичко.

— Не е чак толкоз просто.

— Женска история, а? Аха, разбирам. Чувах, чувах, извинявайте. На село не може без клюки. Вие трябва да си изработите преди всичко отношение към нещата. И след като застанете на позициите на висшия морал — разбирате ли, на висшия! — трябва рязко да решите въпроса. Аз обичам тая жена, взаимно се обичаме, разбирате ли? Взаимно. Отлично. Но тук идва едно „но“, твърде значително „но“, така да се каже, едно „но“, което доминира над всичко. Тогава аз казвам: „Или, или“. Или скъсвам с нея веднъж завинаги, или се женя за нея. Човек трябва да е твърд и решителен. Ето например аз…

Той продължаваше да търчи с иглата от панталоните до вратата, нисичък, брадат, и словото му беше дълго като конеца.

— Не е чак толкоз просто — сърдейки му се, кой знае защо, пак каза Прохор, — тук се е омотало цяло кълбо — въздъхна той.

— А? Не е чак толкоз просто ли? — сърдито мушна Шапошников кръпката и си убоде пръста. — Ами тогаз разсечете кълбото. Ррраз! В краен случай скъсайте с баща си! Ррраз!

— Шапошников, миличък!… Толкова ми е тежко!… Такава празнота чувствувам в себе си… Елате с мен. Миличък!…

Домакинът взе да чеше гривата си с цяла шепа:

— С вас? Д-да д-дойда с вас? А-а… Т-туй… не е чак толкоз просто — каза той, заеквайки ужасно. — Забранено ми е. Аз съм интерниран. Приставът няма да ме пусне.

Очите на Прохор засвяткаха:

— А вие застанете на позициите и скъсайте с пристава… Рр-аз!

— Как да ви кажа… — проточи Шапошников и изведнъж се засмя смутено, подръпвайки долните си гащи: — Ама че сте заядлив…

 

 

Баща му страдаше жестоко. Глождеше го червей. Само че не онзи, не стомашният квартирант — душата му плачеше за пиене. Всяка заран изпиваше старателно чашка светена вода, ядеше просфори, но два дена преди заминаването на сина му търлилото на Пьотр Данилич се свърши и той го удари на пиене.

Седеше сам в закътаната задушна стаичка и се оплакваше на гарафата с водка:

— Ех, Прошка, Прошка!… Сине… Не сме ли от една кръв с теб? В душата ми надникни, Прошка… Сине! Прошка!… В душата-а — отлепяше палец от юмрука си и се мушкаше в гърдите.

Вечерта при него влезе Ибрахим:

— Господарю!… Мой с Прошка довечера отиваме на езерото да ловим риба. Ще я пушим… Пътят е дълъг, на Угрюм-река ще ни трябва.

— Вървете — каза стопанинът. — Прати Иля при мен… И виж какво, кунак, на никого недей казва, че пия… Речи им, че книга чета… Прати Илюха при мен!

Ибрахим оседла два коня: за Прохор и за себе си своя Казбек.

— Виж какво — каза Пьотр Данилич на превилия гръб пред него Иля. — Кратуната ти още ли не е оздравяла?

— Тъй вярно, още не е… — малодушно се ухили той с изгнилите си зъби.

— Тогаз, кучи сине, и краката ще ти отскубна…

— Като нищо, Пьотр Данилич — пак се ухили Иля и се почеса между веждите.

— Виж какво… Иди нощес да спиш на Анфисините стъпала. Да си край къщата… През цялата нощ лай… Разбра ли?… Лай като куче.

— Съвсем непременно — с готовност се обади Иля. — Ама как тъй бе, Пьотр Данилич?… Току-виж, се намерила в къщата и пушка… И то чия? По какъв повод?

— Марш оттук, кучи сине!

 

 

На Анфиса хич не й се спи тая нощ. А и вчера не можа да затвори очи. Тежко й е! Ех, безпомощна е тя, безпомощен е и Прохор!

Млад е още соколът, плах. Соколе, соколе, нима ще отлетиш, няма да си поплачеш с мен? Не, да става каквото ще, нека само заспят всички по-дълбоко, ще иде при него, ще чукне на капака на прозорчето му: излез, мили!

Лежи Иля Сохатих отвън на Анфисините стъпала, той е наврял своя ключ в бравата, за да не отключи Анфиса отвътре, лежи и си мечтае, нека само Прохор се праждоса, ще падне тогава Иля на колене пред господаря, ще заплаче: господарю, жив да си… тъй и тъй той иска с Анфиса в законен брак да встъпи… Леле, как ще побеснее търговецът: „Мерзавец, мръсник!“ — може и по мутрата да го фрасне, после ще рече: „Жени се, говедо!“ Порядъчните търговци все тъй постъпват.

Изведнъж дъските на пода изскърцаха — Илюха наостри уши, — отвътре се чу скрибуцане на ключ и глас:

— Кой си прави шеги?… Заключили са ме…

— Лека нощ, Анфиса Петровна, бивша мадам Козирева, а бъдеща аз си знам чия… — каза Иля Сохатих, както си лежеше на шубата до вратата. — Тук, с извинение, сме ние… тъй да се каже — и за всеки случай й помаха учтиво с шапка.

Отвътре стана тихо, сякаш нямаше жив човек.

 

 

На брега на езерото пламтеше голям огън. Рибата слабо кълвеше. Луната беше посребрила пътечка върху водата, колибата на лунната светлина изглеждаше съвсем синя. Милата колибка! Колко е тихо и тъжно! Какъв мрак обгръща тайгата.

Черкезинът плю и неочакване взе да псува:

— Друго кука трябва… Голямо… С тоз дяволът да лови… Мръсник! Лулата си забравих…

Прохор едва надигна натежалата си глава, а черкезинът беше вече на седлото.

— Чакай ме тук — вика той. — Лулата си ще донеса. Хубаво кука ще донеса. Дий, дий! — подвикна той и шибна Казбек с камшика.

„Страшен е — помисли си Прохор за Ибрахим. — Да, още утре им остава, а вдругиден ще потеглят. Сбогом, езеро, колибке; сбогом, мила Анфиса! Майчице, сбогом, сбогом!“ Каква мъка го е налегнала все пак! Дойде му наум Угрюм-река и оная страшна нощ, предсмъртната. Защо заминава? Да си търси гроба ли? Мержелееха се смътни мечти, мержелееше се месецът над тайгата. И кой знае колко време мечта така Прохор — може би минута, може би час.

Но бухалът още не беше избухал в тайгата, когато пред него изникна черкезинът:

— На̀ ти лула, пуши… На̀ ти кукичка… — И седна до него.

Настрана от тях пръхтяха конете и размахваха опашки, за да се вардят от нощните комари.

— Хайде да спим, Прошка. Мой тук ще легне, твой — в колибата.

— Ще легна с теб, до огъня… Там има комари…

— Колибата! — развика се черкезинът. — Мой изгони комари от колиба… Хубаво затвори вратата… Хайде! — и подвикна подире му: — Изхвърли на мен бурката. Колибата… Молам ти се!

След малко от колибата изхвръкна като луд Прохор с бурката и се хвърли с радостен смях върху черкезина.

— Ибрахим! Ибрахимушка! Ибрахимушка! — Търкаляше го по земята и го целуваше по голото теме, по челото, по изгърбения нос.

— Спри бе, магаре! Тютюн разсипа. Магаре!…

Избоботи, закиска се неочаквано бухалът. Благодаря ти, нощна птицо, горско плашило. Прохор целуваше своята Анфиса както вятърът целува цъфнал мак. Те седяха един до друг, бяха се втренчили очи в очи. И плачеха също като деца. От Анфиса лъхаше на цветя и нощна роса:

— Черкезинът ме докара с коня по-бързо от вятър.

За какво си приказваха те? Не се знае. Сбрали се бяха младост с младост, за тях това беше последната безшумна нощ в гората. Нека боровете разкажат как те пиеха любовта до дъно и не можеха да се напият до насита; нека тръстиките запомнят и разкажат шепнешком на вятъра техния шепот, нека бухалът подслуша прощалния им разговор.

— Ето че се свършиха бързите ни дни, соколе. Страх ме е, страх ме е…

— Да, Анфиса, душо… Свършиха се.

Къщата на Анфиса е на баир и задънената бъчва от захар се изтърколи право в копривата, пред кръчмата. Рано заранта край бъчвата се насъбраха женоря — жените бяха тръгнали за вода, а един пияница избиваше дъното на бъчвата.

— Уу-у! Господи Сусе! — взеха да се кръстят женорята и да отстъпват заднешком.

— Сохатих! Ти ли си?! — разкрачи се пияницата и от изумление падна в копривата.

— Пардон… Мерси… — хъркаше Иля Петрович, докато се измъкваше опулен от бъчвата като бухал от хралупа. — Фу-у!… Насмалко не пукнах. Представете си, моля ви се, какво недоразумение… Дявол да го вземе! Грабна ме един човек с неизвестна външност, мутрата му омотана с парцал, и ме навря тук… А аз бях в сънено положение… Нощес.

Иля Сохатих се окъпа в рекичката и както си беше чорлав, се запъти към къщи.

— Представи си, Ибрахим… Някакъв негодник най-неочаквано ме натика с краката нагоре в една бъчва, разбираш ли? Нощес…

— Мръсник — съчувствено изруга Ибрахим.

На другия ден Прохор и Ибрахим заминаха за Угрюм-река.

Сбогом, Прохор Петрович! На добър час!