Вячеслав Шишков
Угрюм река (31)

16

Но всичко някак се потули. И чудна работа — баща му не каза нито дума. Майка му, изглежда, нищо не знаеше. Само Иля ходеше с омотана глава като мюфтия с чалма и се заканваше:

— Ще извадя аз на показ нечии кирливи ризи. Знам по чия милост ми сложиха аргументи под очите. Отговорът на гатанката е Прохор…

И освен туй Анфисината пълномощничка, баба Патерица, прошепна в дюкяна на Прохор:

— Той си има ключ, Илюха де, от Анфисината врата. Задигнал е пушката и я е занесъл на баща ти. Какво, баща ти би ли те?

Прохор изпрати по нея бележка:

„Каква беше тая твоя сладка вишньовка! По цели дни и нощи само за теб си мисля. И се ядосвам. Само като си спомня за тате и за теб, па и за себе си, черен ми става светът. Проклятие, а не живот! Слушай, ти беше ли в колибата? Кой беше в колибата? Аз после ще ти разкажа. Тате ме следи. Къде ли да се срещнем? Главата ми гори. Сбогом, моя Анфиса.“

В неделя след литургията Анфиса настигна жената на търговеца Громов; и двете се връщаха от църква.

— Честит празник, Маря Кириловна — каза тя и се усмихна някак срамежливо. — Простете ми, Маря Кириловна, на мен, глупачката, за моя проклет женски език.

Маря Кириловна я гледаше сърдито, ускоряваше крачките си.

— Кълна ви се, в бога ви се кълна и в светото евангелие, нямам вина пред вас!

— А за какво ти построи къща?

— Питайте него. Ама той да не вземе да лъже. Харесал ме е, съжалил ме е може би. Разбира се, аз обичам да се позанасям, само на шега, таквоз сърце имам, такваз съм се родила. Някои се раждат пияници, някои злодеи. А пък аз — лекомислена. Само че на Пьотр Данилич никаква не съм му била.

— Нито на теб ти прилича да ми казваш туй, нито на мен да те слушам…

— Нека ангелът-хранител ме прокълне… Божичко! — Анфиса се разплака или може би се престори, че плаче. На Маря Кириловна също й затрепераха устните.

— Хайде, било каквото било. Само че син ми не закачайте, Анфиса Петровна, миличка. За бога. Той си има годеница…

— Годеницата още не е жена — резонно каза Анфиса. — Годеницата човек сам си избира, жената бог му я дава.

— Отбийте се някой път у дома.

— Сега виждам колко съм виновна пред вас. С Пьотр Данилич ще бъда като коприва. Ще бяга от мен.

Маря Кириловна падна в спалнята си пред иконата и дълго се моли зарадвана, а когато влезе Прохор, здраво го прегърна.

— А пък Анфиса била добра жена.

И се усмихна, и се замисли изведнъж Прохор. Галено и нежно целуна майка си по сресаната на прав път, рано прошарена глава и каза:

— Да, да. Много е добра, майчице. Само дето я клеветят.

— Ама, разправят, водката смучела като мужик.

— Вишньовчица, майчице, вишньовчица.

— Трябва да я сватосаме за Илюха… Той какво си е омотал главата?…

— Какво?! За тоя глупак ли?… Такваз хубавица като Анфиса Петровна, ако живееше в столицата, за княз би могла да се омъжи…

— Ангелска хубост, вярно — каза майката. — Очите не можеш да си откъснеш от нея. — И се сепна. — Ех, Прошенка! На никого не става тя за жена. Хубави са на мечото грозде плодовете, ама хапнеш ли от тях — ще пукнеш.

Прохор си тръгна, а Маря Кириловна взе да го кръсти откъм гърба с широк кръст:

— Уварди го, господи, от женските прелести лукави… Апостоле Прохоре, закрилнико!

 

 

… Илюха гърмеше в зеленчуковата градина с револвер по една лопата, беше изгърмял вече половин кутия патрони и много се ядосваше:

„Ако ще става, да става, а ако не, тогаз… Аз на тая глупачка й правя голяма чест с ръката и сърцето си… Да видим тоя път какво ще излезе. От каторгата не ме е страх. Все едно без нея не мога да живея. Ще я застрелям! А може би случайно и себе си.“

Прохор неусетно се приближи до него:

— Какво правиш?

— Ами изпражнявам се в тая лопата, Прохор Петрович… А все не мога да я улуча. Курсивът мой…

— Я дай. — Прохор се дръпна още по-далеч и заби един след друг три куршума в целта. Захвърли револвера на земята, тръгна си и чак тогава попита: — На теб Анфиса Петровна ли ти беше подарила албума?

— Хи-хи-хи!… Горе-долу.

— А не ти ли е подарък от самия теб?

— Хи-хи-хи!… Вижте как безмилостно страдам заради нея. — Той показа чалмата си. — Момците ме биха. Дали не е по ваша препоръка, пардон?

Прохор все въртеше около нейната къща. Три-четири пъти ходи до дюкяна, уж за да провери добре ли са сложени катинарите. И все не можеше да зърне Анфиса. Къде ли е тя? Да не би да не я влече към него, какво ли прави, за какво ли си мисли, с кого ли е? Покажи се, покажи се, Анфиса, макар за една минутка… А онзи дявол, Илюха, ходи по петите му като сянка. Ей там през плета наднича бялата му чалма. Ех, друг път Прохор би го пернал с камък по челото.

В къщи, след като се наобядваха, когато вече ядяха сладката баница със стафиди и пиеха мляко, баща му каза:

— Я нека Ибрахим излезе да повика гости. Да хвърлим едни карти. Нещо ми е доскучало, пък и празник е…

Баща му през всичките тези дни беше много нежен, изпиваше само по две чашки на обед и гледаше сина си с любещи очи. Прохор само се чудеше и се маеше. Него хем го беше срам от баща му, хем много го беше страх. Разбира се, баща му знае всичко. Да, за страх си е.

— На мен, Петенка, ми се ще да поканим Анфиса Петровна — плахо се обади стопанката. — Може ли?

— Покани я, Маша, покани я… — отвърна й той. — Само че дали ще поиска след шамара, а? В нея има повече фудулук, отколкото у кучето — бълхи. Хе-хе.

Маря Кириловна непрекъснато си четеше молитви наум, усмихваше се сама на себе си и на целия свят, мислеше си: „Да не взема да го урочасам. Такава промяна! Чудна работа.“ Но сърцето й тупкаше въпросително.

Прохор дълго ходи из зеленчуковата градина, хапеше си ноктите, чорлеше си косата и непрекъснато пушеше. „Какво ли му става? Какво ли му е на Прохор Петрович?“ И той не знаеше. „Ех, да взема една торбичка и да се измета, далеч оттук, накъдето ми видят очите, без мисли, само с едно чисто сърце? Къде си ти, чисто сърце?“

Всичко се движи и трепка, върти се пред очите му. Когато плаче Нина — Анфиса е усмихната, но щом Нина се засмее — мрак затуля Анфиса. И от тъмнината нейният упрекващ, отмъстителен стон връхлита Прохор. Колко го мъчи и тормози това… „Анфиса, Анфиса…“

Като младо жребче се провикваше скорецът от брезата и подсвиркваше, и дрънкаше като със струна, и показваше с гърлото си как скърца макарата на кладенеца, в съседската градина.

Прохор за трети път препрочете писмото на Нина, помисли малко, въздъхна. После извади от портфейла си нейната снимка, прегъна я заедно с писмото, накъса я на ситни парченца и я стъпка до банята в калта. Да, в калта.

Това също го запомни, Прохор Петрович!

Деряха си гърлото от любов жабите — ква-ква-ква — някъде там в блатото, до реката. И още един скорец пееше, сигурно за любовта, и другите скорци му отвръщаха със същата любовна песен. Хубава е тая песен, тая осанна на вечния живот! Дали е хубава? Прохор не мислеше за нея. Прохор извади синия жартиер — онзи същия, с простичките закопчалки, допря го до бузата си, до другата си буза, до очите си и го целуваше, целуваше.

Погледна към банята, към разровената от токовете му кал с писмото, тръгна да се прибира.

В двора се мятаха и подхвърчаха десетина обезглавени патици и кокошки; от прерязаните им гърла бликаше кръв като шира от бутилка. Кръв! Готвачката се беше навела и пъшкайки от дебелина, бършеше в тревата огромен окървавен нож. Локва кръв и лицето й — също кърваво.

В плевника лудешки квичаха прасета — чак да ти писнат ушите; черкезинът колеше сукалчетата. Ще има вечеря.

Прохор се озъби кръвожадно — цялата му уста се напълни със слюнка. Изведнъж неудържимо му се прииска да коли, да къса, да лее кръв. В затворената врата на плевника с рев се блъскаше старата свиня — да спасява сукалчетата. Прохор я спипа за ушите. Тя го мушна в ръката с острия си зъб. Прохор изрита свинята, нахълта в плевника и трескаво измъкна ножа от ръцете на черкезина. Хърт, хърт!…

А скорците продължаваха да пеят за любовта, още по-силно крякаха жабите, луната изгряваше. Пролетната вечер отиваше към края си.

Да! Вечерята беше в разгара си.

— А, Прохор Петрович!… Ето те и теб. Същински богатир си станал!

Той седеше до Анфиса — до Анфиса! — защото лично баща му рече:

— Я седни до Анфиса Петровна, че тук е тясно.

Баща му пи малко.

— Не мога, не мога приятели… Не ме насилвайте.

— Ех, урочасали са те… Някой ти е мислил злото.

— Молебен трябва да се отслужи — каза пискливо кметът.

— Бива — весело намигна свещеникът. — Ако се помоля усърдно на колене, може пък да пропиеш — каза той и кой знае защо, близна дланта си със своя широк като лопата език. Всички се разсмяха.

— Пепел ви на езика, отче — засмя се стопанката и погледна Пьотр Данилич нежно, по пролетно му.

А Пьотр Данилич приказваше за работите си, за мелницата — сега там има нов мелничар, някакъв латвиец, интерниран, много хубаво свири на цигулка, — лично доливаше чашите на гостите и неусетно наблюдаваше ония двамата. А те прекалено се бяха увлекли. На тях самите им се струваше, че лицата им са спокойни, ала погледне ли човек по-внимателно отстрана…

— Ох! — не можа да се сдържи Анфиса; тя присви болезнено тънките си вежди, засмя се и пламна цялата. Прохор отмести грамадния си ботуш от малката й пантофка.

— Спомних си една случка. Ама колко смешна!…

— Ах, разкажете ни я, Анфиса Петровна, разкажете ни я, моля ви се — заусмихва се мустакатият пристав, тъй като жена му я нямаше.

— А, нищо особено… Така… Прохор Петрович, подайте ми горчицата.

Прохор й услужи.

— А вие обичате ли?… — попита той и пак затисна пантофката с ботуша си. — Обичате ли горчица?

— Обичам, обичам. — И пантофката се изскубна и възседна ботуша. — Направо не мога да живея без горчица! — „Обичам, обичам“ — подскачаше пантофката.

„Ехе!“ — коварно си помисли влюбеният в Анфиса пристав, засука мустаци, нарочно изтърва табакерата си, после бързо се наведе да я вдигне и надникна под масата.

Но ботушът и пантофката са спокойни.

„Ехе-ехе“ — мрачно произнесе приставът Фьодор Степанович Амбреев, подсвирна си тихичко и набоде с вилицата една маринована гъбка.

— Туй се казва лика-прилика! — прошепна кметът на отец Ипат. — Чак не може да рече човек кой от двамата е по-хубав…

— И двамата са чудо и половина — изръмжа отец Ипат. — Я да си пийнем водка с коняк, приятелю.

Прохор рисуваше по чинията вензела „А“, пантофката му отговори „разбирам“, после вензела „П“. На Прохор от щастие му идеше да разцелува всички.

Бълбукаше водката, звънтяха чашите. Гостите се смееха, усмихваше се и Маря Кириловна.

— Тия дни сънувах в колибата сън — тихо каза наведен над чинийката с нишесте Прохор. — Ама сън ли беше? Не знам.

— Разбира се, че сън… Има си хас.

— Сънувах една гола, много красива…

— С бенка на дясната гърда като мен, нали?…

— Като теб ли? — вдигна вежди Прохор.

— А бухал бухаше ли? — Анфиса впи очи в Прохоровите устни.

— Тогаз туй не е било сън? Не е ли сън? Кажи ми… — тихо прошепна Прохор разтреперан и всичко в него пееше от любов. — Не е ли сън?

— Хайде да се чукнем! — каза тя високо.

И изведнъж… изведнъж…

— Та виж какво, мили ми Прошка, сине…

„Тате ли каза нещо?“ Прохор вдигна глава. „Да, тате е.“ Прохор затаи дъх. И около трапезата стана съвсем тихо. Пьотр Данилич с лявата ръка гладеше брадата си, а с дясната тропаше по масата и натъртено говореше, за да го чуят всички:

— След една седмица, значи, заминаваш с Ибрахим за Угрюм-река. Ще вземеш стока, пари, ще се настаниш някъде и… ще почнеш да въртиш търговия…

Подът под Прохор се продъни.

— А догодина ще те оженим… Хм — още по-натъртено и някак злобно прибави бащата, пронизвайки Анфиса с вълчия си поглед.

Майката скочи, извика нещо, протегна ръце към мъжа си, гостите се разшумяха, закашляха, но златният пръстен рязко захлопа по масата, сякаш по сърцето на Прохор:

— Речено-сторено. Край!