Вячеслав Шишков
Угрюм река (30)

15

В къщи си дояждаше в кухнята: гъската на Шапошников беше суха като катерича ланска гъба.

— Мама защо е толкоз разтревожена?

Готвачката започна да му клюкарствува шепнешката.

— Ама точно тъй ли й рече: „И три дена няма да се задържите“? — попита той. — И кокошка ли нарече мама? Обиждаше ли я?

— Казвам ти — да.

Той довърши вечерята си навъсен, млякото си изпи прав: бързаше.

— Къде отиваш? — попита го Варвара, гледайки го тревожно право във взелите някакво твърдо решение очи.

Той грабна пушката, патронташа и излезе.

— Ако мама попита, предупреди я, че ще преспя в колибата. Сега прелитат гъските.

— Гледай да не се утрепеш! — викна тя подире му. — Все с тая пушка се мъкнеш. Ох, сърцето ми нещо… — Въздъхна, хвърли картите на масата и започна да гледа на поп спатия, на Прохор.

А Прохор твърдо вървеше към Анфисини и всяка негова крачка обясняваше на пътя: „Отивам да отмъщавам.“ Опипа револвера, ножа — всичко си беше на мястото, по нека не се страхува Анфиса Петровна, те са за гъските, за катеричките, някой път може мечка да се изправи отпреде му. А пък с Анфиса Петровна той ще си поприказва човешки, все пак не бива да се държи така с майка му; майка му е! Разбира ли Анфиса: майка! Като с разбран човек, като със сестра ще си поприказва, а може и да наругае вещицата, а може да я хване за дългите плитки и да й блъсне главата в пода, а може… И развълнуваният Прохор попипа револвера.

Колкото по-припрени ставаха крачките му, толкова по-бързо се сменяха настроенията и нарастваше обидата за майка му, за самия него, за оскърбената родна кръв.

А нейната целувка в църквата? Сладка, да, да, сладка, смела. Но той не е вчерашен, разбира какво е целяла тая женска хитрост. Ревност? Пьотр Данилич си мисли, че е направил кой знае какво, като я ударил по мутрата… Тя точно затуй е била петимна.

— Ще й река аз каква е… С баща ми е имала вземане-даване, с Илюха, с когото й падне. Подлога. Долна мръсница…

С два скока Прохор взе стъпалата, захлопа. Но вратата не беше заключена, влезе в антренцето — и се сблъска лице срещу лице с нея, с тая… Анфиса извика, запалената свещ падна от ръката й. И двамата бързо се наведоха и взеха да търсят свещта.

— Никак не ви очаквах…

Прохор целият е обзет от мълчаливи, опасни тръпки. Ръцете им шарят по пода, сблъскват се. Какви горещи ръце!

— Ох, ама аз не съм облечена!

Влизат в стаята. Дишайки тежко, Анфиса заключва вратата с резето, бързо, трескаво — по-бързо, по-бързо, — пуща перденцата. Прохор я следи с очи:

— Вижте какво… Аз дойдох…

— Сега, един момент… Ах, как можахте, да ме сварите необлечена!…

Тя пак се стрелва към вратата, издърпва резето, изтичва в тъмното и се чува: един след друг се затварят откъм улицата дебелите капаци и железните болтове се промушват като замръзнали усойници през черчеветата вътре в стаята. „Какво ли е намислила?“

— Какво правите? — строго, надменно я попита той когато тя пак влезе и отново залости вратата. — Аз съм дошъл да се карам с вас…

Тя стоеше в предната половина на стаята:

— С мен? Да се карате?

— Да! — тупна той с длан по масата. — Да се карам.

И още преди да е затворил уста, Анфиса като вихър се хвърли на гърдите му:

— Соколе мой!… Соколе…

Устните й са дъхави, влажни, като набъбнали от мед цветя, ръцете й крият гибел и цялата тя е огнен ураган. Но той със сила я отстрани:

— Какво сте намислили?…

И пак всичко потъна в кървава мъгла, и пак очите и ръцете, и тия проклети устни жадно търсят устните му.

— Ама ти какво искаш?! — страхливо викна той, блъсна я настрана и понеже тя беше едра и силна, самият той се олюля, падна на широката пейка в ъгъла и изпъна ръце напред, сякаш се бранеше: — Нахалница!

— Радост моя!… — коленичи Анфиса пред него и здраво го прегърна. — Карай ми се, бий ме, застреляй ме. Не мога да живея без теб… Ти си мой!…

— Луда жена! — целият разтреперан, се дръпна Прохор — и в същия миг изнемощя. Той отблъскваше с длани високите и рамене, тя цялата се беше устремила към неговите устни, широките ръкави на пеньоара й се бяха запретнали нагоре, голите и розово-бели ръце бяха знойни, пагубни.

— Махай се, Анфиса. Не ми се навирай! — несигурно, отпаднало я молеше той и се проклинаше. Внезапно, пряко сили, той заповяда на дясната си ръка: ръката се отлепи от топлото й рамо и силно удари Анфиса по бузата: — Махай се! Остави ме!…

Анфиса се изправи и цялата някак прекършена простена мъчително. Прохор трепереше, всичко пред очите му се въртеше. Тя е близо до него, застанала гърбом, плитките й се разплетоха и стигат до кръста. Тя стоеше, чупеше вдигнатите си над главата ръце и цялата се тресеше от глухи ридания. Прохор не знаеше какво да прави, Прохор нищо не можеше да направи, Прохор беше вцепенен.

От риданията й, от нейните прекършени ръце и от потрепващите й рамене в душата му се родиха едновременно и омраза, и съжаление към нея. И като обща вълна те се втурнаха право към сърцето му, и сърцето му се смути, и не знаеше това сърце с коя кръв да я удари по душата, в кой плен да предаде духа си. Съжаление и омраза. „Преструва ли се, или ме обича?… Мразя я…“

— Анфиса! — повика я тихо той и не знаеше какво ще каже след това. Тя ридаеше все така беззвучно и все така се люшкаха като вълни плитките и.

„Преструва се“.

— Искаш да ме погубиш, Анфиса.

Тогава тя простена с глас, хвана се за рамката на вратата, свлече се безсилно чак до пода, после се изправи на колене, опря глава на вратата и продължи да стене.

— Аз не мога да понеса това — каза Прохор и се надигна. — Ще си ида.

„Обича ме“ — реши той.

И понечи да тръгне към изхода, бавно, несигурно, затулил очи с ръка. Спря се. Погледна я през рамо. И също като нея вдигна ръце нагоре и започна да ги кърши, сякаш търсеше с ума си: къде е истинският път? Но сърцето е враг на ума. Пометени от някаква обща, пронизала цялата къща буря, и двамата внезапно скочиха от местата си, горещо се преплетоха ръцете им и те започнаха да си казват нещо неразбираемо, да се целуват. Целувките им бяха сладки и солени от сълзите.

— Тук ще останеш — казва тя. — Тихо ще си гукаме и ще се радваме един на друг.

— Тук е опасно — казва той.

— Баща ти замина. Ще остане там два-три дена — отвръща му тя. През лицето й преминава сянка. Тя казва: — Не си мисли лоши неща за мен. Чиста съм. Аз ще ти разкрия цялата си душа.

— Знам — казва Прохор и тонът на гласа му се впива в сърцето й като трън.

— А пък и продавачът ви — казва тя и се усмихва плахо. — Драг ми е като шугаво куче. А иначе… никого си нямам… Празно.

Прохор мълчи. Мълчанието му е кипящо. После казва, сдържайки гнева си:

— Ами албумчето? Ти подарявала ли си му албумче за спомен, със златни букви?

Анфиса широко отваря очи:

— Аз? На Илюха?

— Нищо — вече спокойно й отвръща той. — Значи хвалил се е, мръсникът!

Сърцето му примира сладко, нервите му са напрегнати. Прохор въздиша. „Да си вървя… Най-добре ще е веднага да си ида…“ Анфиса започва да разпалва самовара. „Довиждане!“ — иска да викне той, но гласът му се е изгубил и цялото му тяло е пленено. Тя е зад стената, в другата стая, дрънка с чашите, отваря бюфета, ходи насам-натам. Но непрекъснатата верига от тия звуци внезапно се разкъсва и стаята онемява. Чува се само хлипането на Анфиса. Прохор с гордост си мисли, че сега тя плаче от щастие. Разбира се, че от щастие. „Ама тя да не си помисли кой знае какво.“ И ето че пак се показа грейнала и радостна.

— Хайде да си пийнем вишньовчица… Много е сладка! Аз съм я правила.

Вишньовката беше гъста като кръв, вкусна. Прохор бързо се опиваше. Опиваше се Анфиса.

— Остани, мили. Няма да те пусна.

Това е сън. Не, не сън, мамеща дрямка. През сладката като мед дрямка той отпуснато й отвръща:

— Добре, ще остана. Ще прекарам тая нощ с теб. Щом искаш… Само че не тук, а в гората, в колибата. Съгласна ли си? — пита я той и гласът му потрепва развълнувано.

— Съгласна съм… Мили! А пушката си тук остави. Ще вземем с нас само две сърца: твоето и моето. Нали?

— Само тая нощ… И ни-ко-га вече!… Чуваш ли? Да не си помислиш кой знае какво…

— Мили! Тая нощ за мен ще е по-сладка от живота…

През тая тъмна нощ в пролетния възкръснал свят всичко се къпеше в любов. Любовта караше пъпките на дърветата да се пукат, сееше по ливадите цветя, обличаше земята с трева. Топлите, плодоносни ветрове загръщаха целия простор с любовен мрак — целувайте се, обичайте! — и самите те целуваха света нежно и тихо от тревичката, от мушичката до кедъра, до каменните скали… Целувайте се, обичайте се, прославяйте природата! Безоките червеи прозряха в мрака — прозрете, обичайте се! Змиите, съскайки, с извадени жила, се свиваха на възли, студената им кръв изстиваше още повече от любовна нега — змиите, дори те се обичаха през тая тъмна нощ. Един мечок изрева и фрасна с тояга по главата друг мечок, а малко по-нататък са се вкопчили в смъртен бой още четири-пет. Вие се, стене тайгата, пращят сухите съчки и вече цяла верста земя е изрита; реват, чупят ноктите си и почвата от кръвта става на гъста кал. А мечката лежи със свити уши настрана, ослушва се и тежко диша, изплезила език. По езика й тече слюнка. Вълците са се наредили на тройно хоро и се хапят, забиват в гърлата на враговете си бесни зъби. Хапете се — любовта е по-сладка от смъртта, любовта е началото на всичко! А на заранта мечката се препичаше на слънце, наситена с нов живот като горещ, сух пясък с дъжд.

И така — от живот на живот, от наследството на ковчезите, през смъртта, през мрака, от слънце на слънце, през океана на времената — се предава битието по безкрайния кръг на вечността.

В тая тъмна топла нощ и звездите грееха по-ярко, острият слух можеше да долови любовното им шепнене, звездите трепкаха от страст: ето че една литна надолу и в полета си, изгаряйки, минаваше от простор в простор.

Хора! Прославяйте природата, обичайте земята, обичайте живота!!

Прохор Петрович, добре запомнѝ тая нощ, запомнѝ как си обичал Анфиса!…

Прекрасна, приказна е колибата! Тя е изникнала насред тайгата също като гъба. Лично стопанинът на гората, мечокът, я пази, чуй — изръмжава, чуй — удари някъде с тояга по някой бор. Плиска се езерото, крякат патиците в тръстиките и звездите се оглеждат във водата. Всичко е тъмно и призрачно. Ала нощта е жива. Зелените борови клонки гъсто постилат пръстения под.

— Мили, мили — казва Анфиса.

Дъсченото ложе е покрито с мъх — ярък, мек, избуял. Анфиса стъкна огън в огнището. Дървата — пропити със смола — горят като барут. Топло е и ги заобикаля червеникав, опияняващ здрач.

— Анфиса — казва Прохор. — Замая ми се главата. — Той лежи на топлия мъх. Възглавето му е дъхаво сено, от отвърналите се борови клонки се вдига лек аромат и Анфиса е обгърната от пламък, като в приказка.

— Задушно ми е — казва Анфиса. — Ще открехна малко вратата. В гората няма жива душа освен нас, никой няма да ни чуе, най-много някоя мечка.

Тя отваря вратата. Нощната тъмнина тъпче пред вратата, напира с тумбак, иска да се вмъкне в колибата, но огънят е ярък и светлината му — упорита.

— Горещо ми е — протяга се в изнемога Анфиса и съблича роклята си. Ризата й е бяла, снагата гъвкава, а нежната й гръд леко трепка под тънкото платно.

— Колко си красива!… Но не мога да се помръдна. Аз съм пиян. Ела тук, Анфиса!

В отговор тя тихо се засмя, надигна се на пръсти, отметна вълната на косата си като дим, изви се пред огъня и страстно простена: „А-ах!“

— Тая нощ е моя, мили Прошенка — каза тя и отиде при него. Но щом Прохор се стрелна към нея, тя отскочи, бялата й гръд под ризата се разлюля, Анфиса се засмя и му се закани с пръст:

— Не, мили, не. Защо толкова бързаш? Още бухалът не се е обадил. Аз ще изпия тая нощ капка по капка. Колко е сладко и колко опива виното, когато съм с теб.

И се просна, падна на боровите клони, на пода близо до пламъка, отметна нагоре ръце, затвори очи в изнемога. Прохор трепереше: той беше се надигнал и я гледаше жадно, черни кичури коса бяха надвиснали над челото му.

— Дай ми да пия — прошепна той с пресъхнали устни. — Аз съвсем отмалях.

— Почакай малко. Колко ми е хубаво сега, до болка. Ех, сърце мое!… Почакай, ще ме изпиеш до дъно. И ще ме пиеш во веки веков, няма да ми избягаш…

— Прекрасна вещица си ти, вълшебница — въздъхна той. — Никога не съм виждал толкоз хубави жени. Изчезни!

— Какво ли си видял ти, Прошенка, соколе? Таня или твоята мърлява тунгуска? Още си много млад, соколе. Ти и Анфиса не си виждал. Туй не е Анфиса, туй е платно, баща ти ми подари тая риза. Като видиш Анфиса, завинаги ще ти влезе в сърцето, ще се вкопчим един е друг за цял живот. Сив гълъбе!

И ръката му посягаше за чашата, и дрямката лепкаво се наместваше на изморените му клепачи. Насън или наяве, Прохор още веднъж каза:

— Вещица!

— Да, вещица съм… Може би съм вещица.

— Ти си лоша — едвам шепнеха насън устните му. — Подлуди баща ми, мъчиш и обиждаш майка ми… Майка ми!… Ти!… И не си въобразявай, че те обичам… Искам само кефа да си направя… Женените булки винаги са сладки и… нахални…

— Говори, говори, соколе мой, защо млъкна? — промълви пламъкът. — Спиш ли?

— Аз си имам годеница! — викна Прохор и се сепна. — И я обичам… Нима мога да се оженя за теб? Не си въобразявай, моля… Тя е чиста. А ти си разтурена… Не ми трябваш. Махай се оттук, махай се… — Стана му обидно, горчиво. Но горската колиба мълчеше. Къде се дяна Анфиса? И пламъкът търсеше Анфиса. Анфиса я няма никъде.

— Ниночка! Ниночка…

И още по-силно, до болка го стегна Анфиса с горещите си ръце, обсипа с целувки очите, челото, устните му: „Соколе, слънце мое!“

И всичко потъна някъде… Снегът хвърчеше на парцали, виелицата стенеше.

— Анфиса, Анфиса…

Но Анфиса седеше до огъня, цялата в червено, и тихичко си тананикаше песен. После му каза тихо, тъжно:

— За Ниночка не се сещай. Забрави Ниночка! Чуваш ли, Прохор? Да не мислиш, че ще те дам? На никого няма да те дам.

— Тате ще ме убие, ще ме убие. Как мога да ти стана мъж? Помисли си.

— Ти сам ще се убиеш… И мен ще убиеш… Ох! Ох!

— Това ти, Анфиса, ли го казваш? — със сънен глас попита някой през виелицата.

— Да, казва го Анфиса, твоята съдба…

— Не, не, знам кой говори с мен!… Ти ли си, Синилга?… Затвори вратата… Ще ме затрупа снегът. Страх ме е. Умирам… Ибрахим… Ибрахим!…

Прохор отвори задрямали очи и извика: няма я Синилга, Анфиса стоеше пред него гола. Огънят веднага ослепя от прекрасната й голота и помръкна като пред слънцето. Лъчезарната Анфиса грееше с неописуемата си красота, протегнала към Прохор трепетни ръце:

— Ти си първият!… Само за теб цъфтя като розов храст, миличък. Единствен!

Прохор като треснат от гръм, от мълния, целият се вцепени и със сладък вик се хвърли да целува прелъстителните й крака:

— Анфиса! Анфиса!… Съдба моя…

Мъхът е пухкав и мек, боровите клони са дъхави и бухалът някъде наблизо буха до сутринта…

— Ехе-е! Здравата си заспал — каза черкезинът, димейки с лулата си. — Гъска удари ли, не? Какво уби?

Той седеше до краката му.

Прохор подивяло, трескаво опипа с очи всички ъгли на колибата.

— А къде ти е пушката? Винчехорът?

— Не я взех… Май че не я взех…

— Видя ли ти. Цх!

— Отдавна ли си тук? — попита Прохор с умилкващ се глас.

Ибрахим мълчеше. Прохор искаше да го попита за Анфиса — дали не я е заварил тук. Но го беше срам: ами ако излезе, че това е било сън, ако излезе, че Анфиса изобщо не е стъпвала тук… А и изобщо някак го е срам и му е криво, сякаш в яда си беше убил човек. Дявол да го вземе, това трябва да е било сън… Но шишето беше празно. Ибрахим продължава да мълчи, но той знае нещо; цъка с език, намига му. Много е лукав пустият му Ибрахим. Дявол да го вземе! Защо ли мълчи?

— Хайде да насмолим лодката — каза черкезинът.

И те си тръгнаха. Пееха птичките, зеленееше се тревата. Грееше слънцето.

— Ама че жега! Гледай каква пролет е! — каза Прохор.

Въздухът не му стигаше, виеше му се свят, беше му задушно.

Те вървяха по пътека, утъпкана от животни. Той поизостана от Ибрахим, извади синия Анфисин жартиер с простичка закопчалка и го целуна крадешката.

— Беля работа, Прошка — каза черкезинът, когато се изравниха. — Твойто пушка Иля го донесе на баща ти. „Къде го взе?“ — „У Анфис“.

Прохор отведнъж се спря като закован.

— Кога си пристигна тате?

— Нощес. Ти, Прошка, с баща си карай по-кротко. Не врякай. Същинско звяр е. Ще те убие.