Вячеслав Шишков
Угрюм река (3)

3

Търговското село Медведево беше разположено край река.

Пьотр Громов се пресели със семейството си тук. На бърза ръка си построи двуетажна къща с гостна, завъртя търговия.

На Прохор много му допадаше кипящата работа. Той размерваше с рулетка плана на къщата, ходеше със селяните в гората, записваше надниците на работниците и макар че беше едва седемнадесетгодишен, стана дясна ръка на баща си.

— Е, Прошка, далеч ще стигнеш — казваше той на сина си.

— Тате бе, ами с гимназията какво ще правим?

— Не бери грижа… в къщи ще се изучиш… Аз друго имам на ум…

Той с любов оглеждаше Прохор, тънката му, висока фигура, орловия му поглед изпод гъстите вежди и си мислеше: „Одрал е кожата на дядо си Данило.“

Прохор винаги си намира работа. Улицата, пързалянето с шейни по баира, веселбите по Заговезни, седенките с моми не го привличаха. В дюкяна, в тайгата с пушка, в двора, Прохор винаги си намира работа.

Той все се стараеше да прокара вода в банята посредством архимедов винт, както беше прочел в едно книжле, но не можа. Тогава се залови да строи теснолинейка до навеса за дърва, за да може дървата да се докарват до къщата.

Той много четеше, вземаше книги от свещеника, от писаря, от политическите заточеници и прочетеното здраво засядаше в главата му.

Веднъж, преди да дойде пролетта, както си пиеше чая, баща му каза:

— Прохор, виж какво, братле… Намери си някого за другар и вземи да прескочиш до Угрюм-река… Чувал ли си я?

— Карта ми трябва, тате…

— За какво ти е карта?… Дай насам един лист хартия, ще ти нарисувам всичко… Макар че през живота си не съм стъпвал там, но от осведомени хора съм чувал.

Маря Кириловна местеше уплашен поглед от сина към мъжа си и въздишаше.

— Я да не пръхтиш!… — закани й се Пьотр. — Щом съм решил, значи, баста. — Той наплюнчи молива и несръчно тегли по хартията една черта. — Ей тук е, да речем, пътят от нас до Дилдино, двеста и четирийсет версти… Оттук ще свиеш към Фролка — триста и кусур версти. Там трябва да е река Болшой поток. Оттам по сухо ще стигнеш до Угрюм-река, чак до изворите й.

Търговецът сложи един кръст и каза: — Това е село Подволочная на Угрюм-река. Там ще си построиш сал или ще купиш голяма лодка — шитик се казва, — сухари ще си насушиш… Селяните ще ти рекат какво трябва. А напролет, като придойде водата, ще отплуваш надолу.

— Защо, тате? — попита го Прохор и погледна майка си. От очите й течаха сълзи. — За какво ми е да ходя там?

— Е, туй не е твоя работа. Слушай.

И цял час обяснява на Прохор какво трябва да прави.

— Реката е голяма… чувал съм — три хиляди версти. Тя се влива в най-грамадното речище, а то — право в океана. Тунгуси, якути има по нея. Там големи капитали могат да се спечелят… Като срещнеш търговци по селата, всичките ги разпитвай и всичко си записвай в едно тефтерче. А ти си трай, кой си, за какво си дошъл… Просто — пътник. И да знаеш, драги, че много опасности има да видиш… Може и да загинеш, не дай боже… Туй ти го казвам, за да се вардиш, да си опичаш акъла.

— Няма да го пусна… няма да го пусна! — разписка се майката и привлече сина към себе си. — Прошенка, ангелчето ми…

Пьотр рязко потропа с тъпия край на молива по масата.

— Млък!…

Майката пусна Прохор, разплака се горчиво и излезе.

Прохор трепереше. Искаше му се да хукне, да утеши майка си, но баща му го хвана за ръкава и го накара да седне до него.

— Ух! — изпухтя бащата. — Не слушай жените, не им обръщай внимание… Цепи направо, от никого не се бой и ще станеш човек.

— Тате, а може ли да взема със себе си един познат… Заедно да…

— Кой е той?…

Прохор, вълнувайки се, му разказа за кавказеца. Майката на Ибрахим е черкезка, баща му турчин, а самият Ибрахим-Оглу се смята за черкезин.

— Верен е, казваш? Така, правилно. Тия хора или са първи главорези, или са приятели, по-сигурни и от куче… Става!

Прохор се развесели и веднага написа на Ибрахим писмо: „Ще служиш при нас… Тате ще ти даде добра заплата.“

Започна да се стяга. Майка му кърпеше долните дрехи, сушеше пшеничени сухари, приготвяше му пелмени за из пътя. Със свито сърце тя се беше примирила със заминаването на сина си. Пьотр се стараеше да й внуши, че в търговията без риск не може.

— Я си спомни дядо Данило, моя родител… Двайсет пъти е влизал на смъртта в устата, а, слава богу, кажи-речи, до сто години доживя…

Маря Кириловна се успокои.

Снегът по пътищата още не беше се стопил, свиваха последните студове, наближаваше март. Веднъж посред нощ високо се разлаяха кучетата.

„Ибрахим е“ — помисли си Прохор и чу през двойните прозорци:

— Отваряй!… Не ме ли пущиш, стената прескачам, всички кучета ще изколя, теб жа заколя!

— Ибрахим! — радостно извика Прохор, нахлузи валенките, наметна бешмета и изскочи на двора.

— Е, Прошка, ето ни и нас… — прегърна го кавказецът. — Благодарим ти, Прошка. Аз всичко зарязах, мой тайга обича, свободен живот обича… Нищо, Прошка, тръгвами… От твой глава косъм няма да падне…

На бащата и майката Ибрахим-Оглу им допадна. Разбойническата му външност не ги уплаши: в тайгата им се беше случвало да срещат всякакви хора.

Седмицата се изниза.

— И тъй, Ибрахим — рече му Пьотр, — поверявам ти сина си… Аз съм чувал за теб в града… Можеш ли да му бъдеш нещо като телохранител?

— Ще умра! — задавен от чувство на преданост, изквича кавказецът. — Щом ми го повераваш, жа пукна, ама няма да го дам… На зор ако се видя — всичко живо изколвам, него да спася… Цх! Дай ръка! Дай ръка, чорбаджи. Хайде! Ставаме кунаци…

Пиеха чая в кухнята, без превземки, както по времето на дядо Данило — стопаните и работниците заедно. Кухнята е просторна, светла, масата широка, изтеглена в предния ъгъл, към пейките, които вървят покрай стената.

Печката бумтеше. Готвачката, червенобузестата Варварушка, едва смогваше да поднася бухналите тиганици. Маслото се лееше като река. Обичаха да си похапват стопаните, а чираците от дюкяна и работниците също не оставаха назад.

А стопанката, Маря Кириловна, поощрително подвикваше:

— В меда ги топете бе, момчета!… С мед тиганиците са къде-къде по-хубави… Ибрахимушка, хапвай си. Варварушка, сядай…

Ибрахим пиеше чай до изпотяване. Той винаги е мрачен и мълчалив. Но днес се е отпуснал: чорбаджията му оказа пълно доверие, почит.

Ибрахим бършеше с ръкава на синия бешмет потното си чело и казва:

— За нищо и никакво… мен на каторга пратили…

— За какво? — в един глас попитаха всички на трапезата.

Ибрахим прокара ръка по мустаците си, хлъцна и започна:

— За нищо и никакво… Седим си на мойто колиба, пием чай… Дотърчава един джигит: „Ибрахим, ставай, твойто брат заклано!“ Седим си, пием. Друг джигит дотърчава: „Ставай, другото ти брат заклано!“ Седим, пием. Трети дотърчава: „Зарязвай по-скоро чая, твойто сестра заклано!“ Тогаз мой скочил — той рипна от мястото си и се стрелна към средата на кухнята, — ханджара в зъбите, бегом от колибата вън, сам видях сметката на всичките, седем кратуни отрязах! Ей така! — Черкезинът измъкна ханджара си и взе да сече с него въздуха, като скърцаше със зъби.

Всички зяпнаха и се загледаха в подивялото разкривено лице на кавказеца.

Скоро Прохор и телохранителят му потеглиха на незнаен далечен път.