Вячеслав Шишков
Угрюм река (29)

14

Момците здравата напердашиха Илюха; той две седмици накуцваше и разтриваше левия си хълбок с терпентин и кучешка лой. Момците си получиха обещаната награда, впрочем Прохор добре ги нахока: „Ама че сте глупаци! Помислете си само: идва човекът на седянка при момите, пийва си, вие се заяждате с него и го натупвате. Така ли се пазарихме? Трябваше да го издебнете край Анфисината къща. Глупаци!“

Отец Ипат също две седмици не служи и не ходи на треби, докато не се изгуби цицината на челото му. Пьотр Данилич му подари разкошен плат за расо: бледосиня тревица на червен фон. Ибрахим великолепно го уши. Да му се не начудиш на черкезина: златни ръце има! Наистина расото приличаше на кавказки бешмет, но отец Ипат остана много доволен и от расото, и от черкезина. Дълго друса в изблик на чувство ръката на Пьотр Данилич и повтаряше:

— Чудо и половина! Благодаря.

Но каквото и да говорим, задният край на топа отхвръкна и бабата на Вахрамеюшка остана вдовица.

През тия две седмици стана нещо важно: дойде пролетта.

 

 

След скандала Пьотр Данилич за известно време се поукроти: често ходеше на мелницата — там селяните потягаха бента — и се прибираше в къщи повечето пъти трезвен. С Прохор се държеше ту безкрайно нежно, ту изобщо не го забелязваше. Но черкезинът отлично разбираше какво си е наумил търговецът и казваше на Прохор:

— Прошка, бъди… как беше?… Нащръкнал.

С идването на пролетта мустачките на Прохор потъмняха и гласът му още повече укрепна. Той ходеше при Шапошников, говореше, учеше, спореше, канеше го на гости. Баща му се мусеше:

— Ще напълни къщата с въшки.

А Ибрахим беше на друго мнение:

— Дръж се за Шапкин, Прошка. Нищо, че обича да си пийва, главата му е бистра, същинско… същинско… праскова!

На Прохор не му се седеше без физическа работа, искаше му се да развърти брадвата: нае един дюлгерин и се заловиха с него да правят на езерото в тайгата кей за къпане и голяма лодка. Езерото се намираше на около три версти от село Медведево. Наоколо — вековна, непроходима тайга. И пак там, на брега на езерото имаше от червеностволи борове — ловджийска къщичка, зимовище. Пьотр Данилич никога не се отбиваше там — не обичаше да ходи на лов, а на Прохор тая къщурка му е по-скъпа от палат: честичко преспиваше с пушката сам, а на заранта обикаляше из тайгата и биеше лисици и белки.

Душата на Прохор като че ли се поуспокои. Но пролетта си знаеше работата, тя неусетно опиваше кръвта му със сладко биле. Мечтаеше за жена, за Ниночка, мечтите му бяха някакви необуздани, диви. А Анфиса? За Анфиса сърцето му беше заключено. Понякога впрочем се надигаше остро желание да я има, да стисне зъби и да я мъчи така, че тя да вика с глас, от сърцето й да бликне кръв. Можеше ли той да забрави оная целувка в църквата? Но и мъките на майка си, и целия ад в дома им заради тая вещица той също никога не ще може да забрави. Но няма човек, който да се познава до дъно. Дори мъдрият гарван не знае къде ще изгният костите му.

 

 

Баща му пак го удари на пиене. Пи четири дена подред. Прохор и Маря Кириловна се страхуваха да му се мяркат пред очите. Той лежеше като пън, дебел, изгаряше, хъркаше, молеше да го наложат със сняг, но сняг нямаше. Прохор го гледаше хем с жал, хем с болка и си мислеше:

„Може би ще умре. Това за добро ли е, за лошо ли е?“

Вечерта Прохор се отби при Ибрахим — не го намери. На кревата седеше Иля и замислено подръпваше струните на китарата.

— Утре ще правя проверка на дюкяна — рече му Прохор.

— Какво има да му се проверява — отвърна му Иля и се усмихна. — За пет пари стока има в него, нищо и половина. Впрочем ваша си работа — обидено въздъхна той.

— Щом е малко стоката, трябва да те изгоним. За какво си ни?

Иля някак се сви целият, после се ухили, каза:

— А аз, Прохор Петрович, все пак искам да направя на мадам Козирева годежен предлог. Откровено вярно ви казвам, като на приятел. На господин пристава имам налична възможност да се поклоня, един вид, сват да ми стане, а баща ви — кум.

От очите на Прохор изхвръкнаха светкавици.

— Тя съгласна ли е?

— Да, ако както се казва, се проконстантира, напълно е склонна. Утре съм намислил да извърша окончателния преговор с Анфиса Петровна. Венчалните свещи вече са на път, по пощата. И цветята.

— Ами ако се запъне? — сърдито отметна Прохор перчема си.

— Божичко, тогаз ще продам свещите и цветята. Ама не, сигурен съм.

— Ожени се, ожени се, дявол да те вземе! — изръмжа през зъби Прохор и си тръгна. — Утре ли, казваш?

— Тъй вярно, надвечер, давате ли си благословията?

 

 

… Пьотр Данилич най-сетне се оправи. Прохор му каза:

— Мисля, тате, че трябва да уволним Иля Сохатих. Аз ще се заема с дюкяна. Ибрахим ще ми помага.

— Туй не е твоя работа. Аз си знам кой ми трябва и кой не ми трябва — сурово каза баща му.

Вечерта тръгна за воденицата.

— Ще остана там три-четири дена. Работа имам. Не ме чакайте.

 

 

На другия ден Прохор от заранта започна да проверява дюкяна. От червеното платно липсваха три топчета.

— А къде е остатъкът от копринения плат бордо? А къде е синият креп?

Иля се смути. Прохор грабна един топ басма и удари Иля с плоската му страна по главата:

— Мошеник! — Бомбето се нахлузи чак до устата на продавача.

Илюха се озъби, взе да пръска слюнки.

— То не се знае кой е мошеник! — развика се той. — Питайте баща си! Що работи е занесъл на изгората си… Обиждате ме!

— На коя изгора?

— Всички знаят на коя. На Анфиса!

— Ах! На бъдещата ти жена ли?

— Може би. — Той започна да оправя с треперещи пръсти бомбето си. — Такъв великолепен фасон развалихте!… От объркване насмалко не си прехапах езика. Само се пишете търговец! А същински комерсанти и през плет не сте виждали…

Той дълго боботи, подсмърча, но Прохор не го слушаше. Кой ли й е подарил оная блузка бордо? Баща му или Иля? А впрочем…

— Затваряй! — каза той. — Бакалията ще претеглим утре.

Шест часът вечерта е, а той още залък не е хапнал… Дюкянът се намираше в една солидна магазия през четири къщи от тяхната, на другия ъгъл. Когато си тръгна, видя как гологлава, с наметнат на раменете шал, леко притича към тяхната порта Анфиса.

— Тю, да му се не види! — ядоса се той. Не му се щеше да я среща и затова се запъти към Шапошников. „Какво ли й е дотрябвало? Дали не отива при Илюха? При годеника си? Дявол да го вземе!“

— Ей, Павлуха! — подвикна той на един от играещите на городки момци. — Довечера таквоз… ще налапа въдицата… Разбра ли?

— Ахъ — отвърна Павлуха, намигна му и така прасна с тоягата наредените чуканчета, че те изпукаха и се разхвърчаха като диви патици.

Шапошников, целият изпотен, пъшкаше над работата си: той разпъваше на пръчки прясната кожа на една сибирска катеричка.

— А, ваше степенство!…^[1]

— Нямате ли нещо за хапване освен тая катерица, разбира се?…

— Имам дива гъска… Вчера от гюмето пернах едно едро парче. От Египет пристига… Ей таквиз мускули е натрупала под крилата си.

— А вижте аз какво нося — каза Прохор и извади бутилката водка, която беше взел при проверката на дюкяна.

— Охо! Ама вие прогресирате, другарю — от голото теме до петите грейна интернираният и брадата му се измъкна от пещта заедно с гъсока. — Хапнете си.

— Тежко ми е, искам да пийна…

— Хи-хи-хи-хи!… — хитро се закикоти Шапошников и махна пенснето си. — Щом на вас ви е тежко, какво да кажат другите?

— Вие пак за бедните ли започвате? На мен иначе ми е тежко. Мъка ми е… Иначе.

— Аха! Мирова скръб, а? Похвално… Хапнете си… Вземете си от гърба. Да-да. Да пийнем, а? Отлично. Аз обичам водката. А не искате ли домашна? Аз и нея уважавам. Имам от нея. На̀ ви една чаена чаша. Стъклени нямам. Хайде, наздраве. Да станете голям и дебел. Какво? Втора чашка ли си наливате? Веднага? Охо-хо! — Водката го въодушеви: той се разприказва.

 

 

— Оцет на теб не ти трябва, не си дошла ти за оцет — рече Варвара на Анфиса. — Няма го, замина.

— Кой? — вдигна вежди Анфиса.

— Кой-кой… Господарят! А на теб кой ти трябва? Ей, моме! Защо мътиш главата на нашето момче, на Прохор де? Я по-добре замини занякъде с тая твоя хубост. В града богато би живяла. Чак княгиня би могла да станеш. Честна дума. А тук… Завряла си се да живееш на село, все едно, че в гората. Илюха и той окльощавя като котарак от тичане подир теб. Ех, моме!… Хубава си, наистина.

— Да не би да съм виновна за туй?…

— Какво търси тук тая жена? — попита влязлата Маря Кириловна, намръщи се и задиша тежко.

— А бе за оцет е дошла — двусмислено се обади готвачката.

— Анфиска — каза Маря Кириловна, — малко плесници ли изяде от мъжа ми?!

— О-о, ще му се отплатя аз — закачливо-весело и в същото време злобно проточи Анфиса и се закани леко с пръстче. — Аз другояче ще го ударя. Ама тъй ще го заболи, че ще му иде в реката да скочи… Ще му се отплатя аз!

— Вън оттук!

— Ех, Маря Кириловна! Вън — подигравателно й отвърна Анфиса и въздъхна. — Вие ли ще ми викате „вън“? Стига да поискам и три дена няма да се задържите тук… Кокошка сте вие, а не съпруга…

— Вън! Вън!… — викна излязла от кожата си стопанката, хвана се за касата на вратата и лицето й става безсилно-плачливо.

— Аз пък ще взема и ще седна — опиянена от силата си и предизвикателно навирила глава, усмихнато пропя Анфиса и се отпусна на края на пейката.

— Безсрамница! Развратница! Божичко, няма кой да се застъпи за мен — рязко й обърна гръб Маря Кириловна, а Анфиса с болка викна подире й:

— Грехота е да приказвате така, грехота!… Никога не съм била развратница! Весело живея, ала честта си пазя. Бог ми е свидетел…

 

 

— … Белките, да речем — говореше Шапошников, на когото се заплитаха и краката, и езикът, — са стадно животно, тоест тук пак виждате принципа на социалните отношения… Обществеността в мравешкото царство също е известна.

— Вашите мравки са нищо. Какво разбират те, какво виждат, жалки пълзачи.

— Охо! — възкликна интернираният и тромаво се обърна на токовете си. — Повече от вас и от мен виждат, или например пчелите, търтеите: във всяко тяхно око има по двайсет и шест хиляди оченца, те може би виждат и ултравиолетовите лъчи…

— Плюя на техните лъчи.

— Или катеричките… Когато се преселват на стада, те късат гъби и ги набождат на клоните, а след това си продължават по пътя, на хиляди версти от това място. Виждали ли сте по дърветата едни такива почернели гъбки, изсъхнали, великолепни гъби, масловки? А за кого са предназначени те? А? Ами за ония катерички, които ще минат подир тях може би след една година… Яж! Това, според вас, не е ли обществена проява?

— Глупачки са вашите катерички.

— А кой в такъв случай не е глупак, ако може да запитам?

— Орелът.

— Орелът ли? А каква е ползата от орела?

— Пет пари не давам за ползата — каза Прохор грейнал от водката и от прилив на сили. — Орелът е сред облаците. Орелът всичко вижда. Лети накъдето си иска, прави каквото си иска. Орелът значи свобода.

— Охо!

— Ако му се прияде на орела, ще се стрелне като камък надолу и на вашата глупава катеричка ще й се изсипят червата. Ако поиска — ще помете с крило мравуняка. Орелът значи сила.

— Охо! Та вие сте индивидуалист.

— Аз ли? Аз съм просто Прохор Громов.