Вячеслав Шишков
Угрюм река (27)

12

Великденската нощ е тъмна като сън напролет. Затова пък смолестите огньове в черковния двор толкова ярко се вихреха и изхвърляха кълба от пламъци, че бялата църквица цялата се розовееше, цялата подскачаше усмихнато. Хората прииждаха кой с коне, кой пеш. Ето че тъмнината изплю трима ездачи на един кон: отпред, до врата на коня — стопанинът; опряна с гърди в гърба му — стопанката; зад нея, вкопчено е полушубката на майка си детето.

Тъмнината помътняваше от задрямалите светлини на къщата, скърцаше с портите, обаждаше се оттук-оттам със слепи гласове.

Скърцаща, тежка крачка: иде черкезинът с огромни нови ботуши, замириса на катран и на нещо вкусно — черкезинът носи козунак. Ясно и звънливо потропва по замръзналата земя с токчета някой невидим: чук-скръц, чук-скръц, плава резеда-люляк и нещо бяло. Това трябва да е Анфиса с белия си шал, носи козунак. Очите на Прохор са като на малко тигърче: тя е, Анфиса, мирише на цветя. Ей, я погледни насам!

Скъпернически падаха хилави пролетни снежинки. Ето че тъмната нощ глътна първия удар на камбаната и го изплю някъде отвъд тайгата. Бързат хлапета, лелки, моми, селяни.

— Ей, бабке, стига си се туткала!… Удариха камбаните…

Анфиса сложи козунака си отдясно до прозореца. Ибрахим — до нейния. Анфиса се усмихна и — чук-скръц, чук-скръц — напред, към иконостаса, съблече си палтото. Бялата кашмирена рокля плътно обгръщаше тънката, стройна снага с висока гръд.

Прохор почука Вахрамеюшка по гърба. Вахрамеюшка зина като гладно гардже. Прохор се провикна към устата му:

— Да го качим на притвора, че по-силно да изгърми! Чуваш ли?

— Тъй вярно! — Отговори му Вахрамеюшка и се закашля. — Ний него, хубавеца, с мокър парцал ще го затапим, десетина хубави партенки ще натъпчем вътре. Здравата ще изгърми! Да загубят ума и дума…

— Опасно е, да не вземе да се пръсне?

— Акъл не ми давай! Ние на времето с Нахимов…

Пееха с все сила кънтящите камбани, пееха хората, а нощта из един път замлъкна от земята до небето. Кръстове, икони, хоругви, свещи… Запукаха пушки, затрещяха кречетала, изправиха се на задните си крака, хукнаха конете. А огромният чудовищен змей не преставаше да излиза от черковната врата като от зинала пещера, ето че змеят обхвана като жив пръстен целия храм и люспите му блестяха с хиляди трепкащи пламъчета.

Когато камбанарията утихна и само главната камбана още си поемаше дъх от умора, бучейки в мрака, Прохор с Вахрамеюшка и още двама селяни тайно качиха топа на притвора.

— Насам го дайте, по-близо до вратата — мърмореше Вахрамеюшка.

Насипаха барутния заряд. Затапи го Вахрамеюшка както трябва и се залови да тика най-усърдно мокри парцали в дулото: измъкне от кофата с водата една партенка, дълга три аршина, изцеди я хубавичко — и в гърлото, а в това време нарежда на хлапетата:

— Дайте още! По-яко да изгърми.

Прохор се уплаши, помаха на дядото с пръст: опасно е, ще се пръсне.

— Бог е с нас! — изфъфли Вахрамеюшка. — Акъл не ми давай!… Ние на времето…

А в църквата е тясно, задушно и тържествено. Отец Ипат е бодър, свеж, непрекъснато кади. Бабичките бъднуват. До десния клирос са всички големци. До левия — Анфиса. Голото теме на пристава, мустаците му, еполетите блестят. Тантурестата му дебела жена зорко следи съпруга си, а на пристава толкова му се иска да зърне Анфиса. Пьотр Данилич, облечен със сюртук замислено сложил ръце на шкембето си, благочестиво гледа възкръсналия Христос в очите. Ибрахим е с нова синя, с патрони, черкезка; блестят сребърният колан и дръжката на кавказкия ханджар; усърдно се кръсти непокръстеният черкезин край козунаците, чак се е изпотил. Потяха се и сълзяха свещите, плаваше над главите синкав дим.

Писарят, любител на църковни песнопения, управляваше хора. Чукна камертона по ръката си: до-ла-фа, — замахна, и петнайсетте гърла на подстриганите за празника селяни ревнаха:

„Възлюбленият бож…“

Па като изтрещя нещо, църквата трепна, с пищене се посипаха стъкла от вратата, хората се снишиха, а онези, които бяха по-близо до входа, изохкаха и приклекнаха, свещеникът пък подскочи, изтърва кадилницата и тръгна заднешката. За миг всичко замръзна, целият храм изумя. Замириса на барут, откъм притвора се дочу плашещ животински стон.

— Топът… топът гръмна! — с вик се втурна в църквата едно пребледняло хлапе. — Топът се пръсна!

Всички завъздишаха, взеха да се кръстят. Ибрахим бързо излезе от църквата. Подир него се запромушва приставът. От притвора до олтаря зашумоля: „Прохор с гръмнал с топа. Прохор“.

Анфиса внезапно пребледня, хвана се за свещника и краката й отмаляха. Писарят замахна с ръка, селяните запяха нестройно „Христос възкресе“. Отец Ипат беше толкова уплашен, че двайсет пъти подред кадеше на едно и също място и дойде на себе си чак в олтара, където си сръбна хубавичко от църковното вино.

Анфиса погледна надясно: Прохор. Прохор Петрович със светлозелена, изопната по тялото му хусарска куртка, намръщен и като че ли оправдавайки се, говореше нещо на баща си. Майка му се вслушваше напрегнато и клатеше глава. Анфиса изнемощяло затвори очи — „жив е!“ — и благодарна усмивка се разля по цялото й лице: „Майко Богородице!“ И такава болка, такава радост обзе сърцето й изведнъж. „Той, той единствен!“ Ето кого била търсила душата й, тя го търси дълго, намери го и няма да го изпусне. О, по-добре позор и смърт. Но, боже, боже… нима тя опази за него душата си, тялото си? „Майко Богородице, ти познаваш, ти виждаш моето сърце. Помогни ми!“ Тръшна се Анфиса Петровна на колене, притисна глава в боядисаните дъски, заплака:

„Боже, боже, прости, помилуй! Помогни ми да бъда чиста, помогни ми да му бъда вярна докрай.“ И не чуваше какво става в църквата.

А в църквата отец Ипат дочете словото на Йоан Златоуст, православните започнаха да се целуват. Уж вече всички се изпоразцелуваха, на отец Ипат му се надуха устните, клисарят четвърта кошница с червени яйца отнесе в олтара. Ибрахим от козунаците през цялата църква си проправяше път, за да се целуне със стопаните си и пътьом, без да се спира, целуваше разпалено всеки срещнат: „Здрасти… Празник… възкресе!“ Селяните от изненада се пулеха и пръхтяха като коне, бабичките плюеха, „Да опустееш дано…“ и гнусливо въртяха глави.

По едно време Анфиса Петровна се изправи, скръсти ръце на гърдите си и пред всички, бавно и гордо, сякаш носеше на блюдо цялата си хубост, се запъти към Прохор като царица.

— Прохор Петрович, Христос възкресе… — прегърна го леко и просто, от все сърце го целуна. И хиляди гърди в църквата въздъхнаха: „Ах!…“ Прохор се изчерви целият, замръзна. Тя погледна Пьотр Данилич подигравателно, обърна се и се запъти към изхода.

Очите на Пьотр Данилич светнаха, юмрукът му се сви и се отпусна, по лицето му плъзнаха облаци. Прохор се облиза скришом — леле колко сладко било! — и целият гореше от обида, от срам и щастие. И цялата литургия преплува над него като сън.

А в последните редове съскаха, шепнеха си. И тоя шепот се промъкна напред: „Убиха Вахрамеюшка… Нали са гъбави с пари… Ще се отърват“. Пьотр Данилич се дразнеше, избиваше го пот. Той пъшкаше и когато се кръстеше, толкова силно се удряше в челото, в раменете, че го заболя. Ръцете на Маря Кирилова трепереха: туй й прилича не на великденска служба, а на панихида.

„Не е на добро — шумолеше из църквата. — Не е, не е на добро.“

Прохор не помнеше как излезе на пътя. Вървяха с баща си един до друг, но смразени. Зарята беше жълта като през септември и пресният сняг, който беше посипал земята, приличаше на пух.

— Как можа да се родиш такъв глупак!… Ако вземе да умре, големи разправии ще си имаме… Диване!… Бой заслужаваш. — Бащата говореше сурово.

— Аз го предупреждавах, не ме послуша — каза Прохор; гласът му беше станал тънък, детски.

— Хлапак! Диване!

— Сещам се защо си ядосан.

— Защо? — попита бащата и засумтя.

— Не съм виновен, че тя с мен се целуна, а не с теб — каза Прохор с разтреперан глас.

— Не бил виновен… филанкишията е виновен! — изхърка Пьотр Данилич.

— Тате, хайде да не приказваме повече.

Върховете на брезите бяха заскрежени. Розовееха се. С утринен угрижен вик прелетяха весели гарги.

 

 

След като разговяха, спаха до обед. Ибрахим седеше в стаичката си, хълцаше. Беше преял козунак и пасха от сладка извара. Пасхата беше негово собствено произведение. Какво ли не беше наблъскал в нея; на черкезина му се повдигаше.

Когато Прохор влезе в стаята на прислугата, Иля Сохатих се разкрасяваше пред кривото огледало.

— При нея ли отиваш? — злъчно попита Прохор.

— Тъй вярно, Прохор Петрович, при нейна милост. — Той се закикоти като коза, сложи си плюшената шапка. — Всичко най-хубавичко! До скорошно визави! — завъртя бастунчето си и излезе.

— Ибрахим — нерешително каза Прохор, седна и въздъхна дълбоко.

— Знам — мрачно му отвърна Ибрахим.

— Честна дума, не съм виновен… Само че, Ибрахим, аз я обичам… Разбираш ли…

— Глупак си ти, Прошка!

— Боря се… Разбирам, че не е хубаво.

— Куприян трябва да вземеш, Нина… Работа да вършиш… А тая — пфу!

— Просто свят ми се завива, мръсотия. Хем се отвращавам, хем ми е сладко. И за мама ми е жал…

— За джигит те мислех, Прошка… О! Дяволите да те вземат… Едно жена те върти както си иска… Магаре, хлапе! Нищо друго няма да ти река. Цх!

Прохор си излезе огорчен.

„По дяволите! Какво ме прихваща наистина?… По дяволите!“ — сам си казваше той, но това бяха празни думи и главата му беше пълна с червена мъгла.

Къщурката на Вахрамеюшка приличаше на кучешка колиба; той се търкаляше на сламата, охкаше.

В ъгъла плачеше бабичката му.

— Как си? — попита го Прохор, огледа се на какво да седне, отпусна се на едно преобърнато каче.

— По случай празника… хубаво ме целуна… проклетникът… — фъфлеше дядото. — Ще умра…

Скоро дойде фелдшерът, прегледа го.

— Изцерете стареца — рече му Прохор, — сто рубли ще дам.

— Трудно е — отговори му той. — Две ребра са счупени.

— Ох, ще умра, ще умра!…

Бабичката започна да вие още по-силно, брадата на Прохор взе да трепери, той хвана бабичката за раменете, наведе се над ухото й.

— Бабке — и гласът му затрепера, — и аз не съм виновен. Какво да правим, беля стана… На̀ ти, бабке, на първо време. — Той изсипа в полата й шепа сребро и си излезе.