Вячеслав Шишков
Угрюм река (25)

10

Късна вечер. Маря Кириловна си е легнала да спи. В стаята на Иля Сохатих е весело. Ибрахим лежи на кревата, преметнал ръце зад главата си, и лъготи нещо за жените. Иля Сохатих час по час отмята назад рижавите си къдрички, кикоти се, плюнчи молива и си записва в албума:

— Как, как, как?

— Пиши — казва му Ибрахим и реди мръсотия подир мръсотия.

Моливът работи без почивка. Иля се дави, кашля, кикоти се. Той не иска да остане длъжен. Поглежда в албума, прихва, избърсва лигавата си уста и започва:

— Чуйте сега как една готвачка познала господаря си… Много е интересно. Имало едно време една готвачка, охранена, загладена, като теб, Варварушка…

— Ха-ха-ха-ха-ха-ха!

— Та, значи, завързали й очите и взели да я целуват подред: двама пазачи, един кочияш, един лакей и трима войници, а тя трябвало да познава кой я целува.

Ибрахим процежда смеха през мустаците и зъбите си: съска, подсвирква, цъка, чатка със зъби. Смехът на готвачката е вътрешен: хване се с две ръце за корема, сякаш й призлява, и се люлее мълчешката напред-назад, една червендалеста, месеста, току-виж, ще се пръсне отвътре, па като прихне, като изпищи, чак да те заболят ушите, и пак и секва дъхът, залюлява се — ще пукне.

Иля Сохатих помириса въздуха, набърчи гнусливо нос, каза:

— Съобразно с народната простотия вие не разбирате какво значи поезия… Ето, да речем, един акростик. Слушайте! — Той си пийна водка, почерпи готвачката и черкезина, порови из албума и започна да декламира с някакъв чужд, виещ пръчовски глас:

Ангеле изящен,

Недостъпни са твойте красоти,

Формено нещастен,

Иля Сохатих пренебрегваш ти.

Сърце ми скръбно с кръв обля се,

Адио, любов, към теб стремя се!…

Двата последни реда той изкрещя лудешки, а после падна сълзливо и страстно в краката на пийналата готвачка.

— Адио, любов, към теб стремя се!… — Той заби рижавата си глава в коленете й — косите му се разхвърчаха — и пиян заплака.

Варвара изведнъж се размекна, от тялото й сякаш потече топла вода: пъшкайки, тя го прегърна през врата и неизвестно защо, зави с глас, дебело и страшно.

— Херувимчето ми… Илю-у-ушенка-а-а!… Не плачи.

Иля Сохатих се изскубна от ръцете й, рипна:

— Глупачка! С кой акъл си помисли, че се интересувам от твоята утроба или сърце?… Глупачка!

Черкезинът се надигна от кревата и очите му сърдито стрелнаха Иля.

— Туй се вика акростик — каза Иля, докато бършеше очите си с копринена кърпичка, и изпи още една чашка. — В него се посочва обектът на любовта в първите букви, ама вие никога не можете си въобрази кого обичам. Ех, мили мои… Варвара! Ибрахим!… Не знаете вие кого обичам страстно и страдам.

— Знаем бе, знаем — каза готвачката и се почеса под мишницата. — Коя друга?… Тя на всички ви е завъртяла главите. Пустата му Анфиса…

— Вярно! — викна Иля и плесна с длани. — Вярно. Само че няма да я пустосваш! За тез думи заслужаваш да те перна през устата.

Стаята беше заприличала на хавра: всичко се люшкаше, всичко бучеше. И не можеше да се разбере какво прави Ибрахим: псува ли, или си тананика под носа кавказка песничка; не се знаеше какво прави Варвара: плаче ли, или се друса отвътре в безумен смях. Водката се лееше. През пиянската мъгла долиташе:

— Ще се оженя… Да пукна, ако не се оженя!… Бракосъчетание тоест…

— Ожени се… Да ти поиграем на сватбата!

— На Варварушка — сапвир… На Ибрахимушка — златен часовник… Опъва се тя… Върли врагове имам… Врагове!

— Жа колим!… Враговете…

— Маря Кириловна, клетата, ми рече веднъж — изхленчи готвачката. — Що не вземем да го оженим… Теб, тоест. Плаче, клетата, заради своя ирод…

— На мен жал за господарката — каза Ибрахим. — Златна жена е Маря, цена няма… Жал ми е!…

— Много е хубава тая вещица, Анфиса де! — каза Варвара. — Нейните телеса не за мъжете, ами и за жените чак е вредно да ги гледат. Таквиз като нея веднъж на сто години се раждат.

— Анфиса ли? Ох! Не ще да ме тури в сметката тя! — викна Иля и разроши къдриците си. — Братлетя, я ме оженете!… Венчейте ме!… А пък ние с нея… Търговска жена ще стане. В града. Зидана къща. Аз имам скътани пари. Само че туй да не се разчуе… Анфиса! Ангел поетичен! Лале!

Той подскачаше като пръч и й пращаше въздушни целувки.

В стаята беззвучно изникна Прохор. Лицето на Иля изведнъж се смали и изостри. Той грабна албума и го скри под възглавницата.

— Туй какво е?

— Нищо, Прохор Петрович, нищо… Залъгалка!

— Покажи ми я!…

— А пък аз не желая… Какво в края на краищата? Това си е моя вещ.

— Покажи я! — глухо рече Прохор, хвърли възглавницата на пода и взе албума.

— Записал съм си разни глупости. Неприлично е такъв прекрасен младеж като вас да ги чете… Поетични мръсотии… — Илюха не можеше да седи на едно място, лъсналите му очички се присвиваха сънено, а ръката му страхливо се пресягаше към албума: — Не си струва, Прохор Петрович, да го разглеждате. Пардон, моля ви се.

Прохор, без да бърза, свали от корицата направената от вестник подвързия. Илюха се сви и смутено зяпна с кьосавата си уста. На червения сахтиян на корицата със златни букви беше отпечатано:

„НА НЕГОВО ВИСОКОБЛАГОРОДИЕ

ИЛЯ ПЕТРОВИЧ СОХАТИХ

ОТ ЦЯЛАТА МИ ЛЮБОВ

ПОДАРЯВА АНФИСА ПЕТРОВНА КОЗИРЕВА

ЗА СПОМЕН“

А отгоре — корона.

— Тъ-ъ-ъй — хапливо проточи младежът, седна и си наля чашка водка. — Отдавна ли ти го подари? — попита той.

— Ами как да ви кажа?… Неотдавна. То, ако рече да се замисли човек, туй е чисто недоразумение, суприз.

Прохор изпи бавно водката, замисли се.

— Ние тук неочаквано си пийнахме по приятелски в компания. И здравенцето ми нещо не е… И на първите страници е чиста и проста скука.

— Скука ли? — попита като бълнуващ Прохор и се оживи, очите му светнаха. — Чакай да видиш как ще те развеселя сега, Илюша. Анфиса Петровна обича ли те? Кажи ми като на приятел, Илюша.

— Ами и аз не знам как да ви го кажа по-рационално — избърса продавачът лигавата си уста.

— Чакай… — Прохор излезе и веднага се върна с една гарафа водка с лимонови кори. — Гаврътни я! — каза той на продавача и му подаде пълна чаша водка.

— Няма ли да ми дойде много?

Прохор също изпи една чашка.

— Я да си полегнем на кревата, Илюша.

— С най-голямо удоволствие — каза Иля. Той беше вече съвсем замаян, езикът му едва се мърдаше. Сърцето на Прохор думкаше, ушите му като въртоп жадно поглъщаха думите на Илюха. Те лежеха един до друг: Прохор като мързелив мечок, Илюха като суек, раболепно — с лапички, вдигнати на гърдите.

— И аз съм нещастен, Илюша…

— Знам, знам… Баща ви е крив за всичко… Ах, горката ви майка, горката ви майка!… Такава неприятност в къщи. Но аз окончателно ще оправя всичко, не се съмнявайте… Аз ще си постигна целта…

— Кажи де, целували ли сте се с нея?

— Тоест удивително сме се целували.

— Съвсем?

— Тоест толкоз съвсем, че няма накъде повече. С пълна коментария. След Великден ще й направя предлог. Ако е рекъл господ, ще се оженим. Мирси.

Прохор изпъшка и го попита:

— А хубаво ли е, Илюша, да се целува човек с красавица?

— Ох! — рече той, занемя и затвори тесните си очички. — Чак неописуемо…

— Разкажи ми как… Хайде, Илюша, миличък… — Прохор го прегърна нежно. Продавачът започна да дрънка всякакви мръсотии, при което се лигавеше, кикотеше се и облизваше пияната си уста.

В главата и сърцето на Прохор избухваше ту остра любов към Анфиса, ту ревнива омраза към нея. Бузите му горяха, тъпо го болеше простуденото в тайгата коляно, устата му пресъхваше.

— А ти чел ли си „Престъпление и наказание“ от Достоевски? — рязко прекъсна той Иля. — Там има един Разколников, студент. Много ми допада тоя студент… Той е смел!

— Аз също уважавам студентите — каза Иля, — например Альохин, политическия…

— Той убил една бабичка…

— Не, убийство не знам да е имало, но ловеше риба с въдица.

— Аз за Разколников ти приказвам! — с внезапен гняв викна Прохор. — За Разколников! Глупак! — блъсна продавача с юмрук в брадата и излезе, като затръшна вратата.

— Диване! — съскаше Прохор и крачеше широко. — Ще види той едно женене за Анфиса! — Той трепереше. Луната светеше през прозорците. Искаше му се да тръшне някой ствол в пода, да удари, да обиди някого. Седна на перваза на прозореца, долепи горещото си чело до стъклото. Плешивата луна му се смееше подигравателно.

„Анфиса!“

Анфиса го вика. Сърцето му утихва, сменя струните; иска му се да излезе на снежния простор, да иде при онзи съдбоносен дом, който нахално, като гола русалка, се синее на лунната светлина.

— Проклетнице!

Надникна при майка си. Горяха две кандила. Креватът на баща му беше празен. Маря Кириловна стенеше насън. Къде ли е баща му? Нали тая вечер се видяха? Къде ли е? Аха, тъй…

Предпазливо, през главния вход излезе на улицата и се запъти към Анфисината къща. Ей я къщата. Стъпи на цокъла, вкопчи се в резбата на рамките около прозорците, долепи пламнало ухо до прозореца на вещицата. Тихо. Баща му сигурно е там. Почука лекичко. Сега ще му рече, че на майка му й е призляло.

Завеската не трепна. На прозореца е оставено някакво плетиво, като че ли започват черен чорап — куките стърчат. Почука по-силно. Спят. Закукуригаха петли. Прохор с все сила блъсна с юмрук черчевето — издрънчаха, посипаха се стъкла, после се преви ниско до земята, шмугна се в сокака.