Вячеслав Шишков
Угрюм река (24)

9

Анфиса бързо оздравя. Тя не каза на никого. Мълчеше и Прохор.

Беше паднал хубав мек сняг. Прохор бе ударил два заека и се прибираше към къщи. Нарочно направи голям завой, за да мине покрай Анфисината порта. Слънцето беше златно. Врабешките ята започваха да щръклеят като напролет. Анфиса седеше на пейката със синьо кожухче, разкошният шал на главата й беше вързан някак особено: откриваше розовите и уши, а дългите му краища бяха отметнати назад. До нея седеше наконтен Иля Сохатих.

— Добър ден, Прохор Петрович! — Тя се изправи, застана висока, наляна, загледа се нежно в лицето му.

— Добър ден! — Погледна я крадешком и си продължи по пътя. „Колко е хубава, дявол да я вземе!“ После се озърна и внезапно сърцето му кипна:

— Иля! Отивай си в къщи! На̀, занес зайците.

— Ама, Прохор Петрович, нали според календар, днес е празник?!

— Много да не знаеш! — Устните му трепереха. Не, той ще отучи тоя клепоух щиглец да се върти край Анфиса.

Една вечер беше останал сам в къщи и жадно препрочиташе Жул Верн.

— Здравей, миличък!

Той вдигна глава. Пред него, облечена с дълго черно палто, стои Патерицата, главата й се тресе, мишите и очички се забиват в него като бургийки, устата й прилича на изсъхнала брезова кора. Той продължи да чете. Тя седна до него и започна да го милва по гърба, по главата, да се смее със скърцащ като несмазана врата глас и да пъшка:

— Ох, голям мерак ти има тя!

Прохор гледаше в книгата, но наостри уши и Жулверновият полет до луната веднага се прекъсна.

— Я вземи се ожени за нея. Не е стара, двайсет и втората година кара.

Бузите на Прохор пламнаха и онемелите редове изведнъж се изгубиха.

— Ах, каква двойка може да излезе от вас!… Най-малкото — баща ти вече няма да припари край нея, майка си ще спасиш. — Главата й се тресеше, очите й взеха да сълзят, от нея миришеше на мърша, на гробищна пръст, но думите й пареха като вряла вода.

— Имаш ли зъби, бабке? — попита я Прохор.

— Нямам, сине, нямам.

— Жалко… Инак щях да ти ги избия. Отивай си!

— Глупак си ти, сине — рече Патерицата, хвана се за прекършения от годините гръб, изохка и се надигна. — Прасе-сукалче си ти и нищо друго. Такваз хубавица да изпуснеш! На колко години станах, такваз царица за пръв път виждам. И все за теб си мисли… Загубеняк!… Барем майка си съжали. Стопила се е, горката. — И закрета като скърцаща дъга към вратата, подпирайки се с тояжката.

— Бабке, слушай — върна я Прохор и й мушна една рубла в ръката. — Кажи ми, бабке, ама да не се изтървеш пред някого, чуваш ли? Тя обича ли тате?

— Баща ти ли?! — викна бабичката. — Христос възкресе… Върти го около малкото си пръстче… Много й е изтрябвал…

— Лъжеш… Слушай, бабке! Ами Илюха, нашият продавач, често ли ходи при нея? Слушай, бабке…

— Ама ти защо целият трепериш? Теб обича, тъй да знаеш, теб! Малко ли хора ходят при нея?!… То се знае, мухите се въртят около меда. Попът и той дойде веднъж, оплюска цяло гърне сметана — и си отиде. Около малкото си пръстче ги върти тя.

— Лъжеш! Тя е любовница на баща ми… Тя…

— Пфу! Изтрябвало й е да има вземане-даване с дъртак. Казвам ти — само теб… Ех, сине! В банята да я видиш — ще се разтопиш. Вземи я, ти викам. Няма да се каеш… Инак ще се ожениш, току-виж, за някоя гражданка с много пари, само ще си похабиш хубостта, сине. Може да ти се случи някоя, дето само като й погледнеш мутрата, ще ти призлее…

— Кажи й… Впрочем нищо не й казвай… Върви си… Хайде, върви си, върви си. Ще я убия, тъй да кажеш… Ще я убия!

Той дълго не можа да се успокои. Жул Верн полетя под масата. Взе геометрията и зачете, без да мисли, преобръщаше страниците нервно. Вещица е тая Анфиса. Тя се разсъблича пред него, застанала сред цветя: „Добър ден, Прохор Петрович!“ Нагазва, без да бърза, в някаква рекичка. Не, това е Таня… Мила Таня, къде ли си ти, нахална, смешна Таня? Квадратът на хипотенузата е равен… По дяволите хипотенузата! За какво са му тия хипотенузи? На него му трябват пари и работа.

И започва да танцува пред него менует Ниночка с нейните тъмни къдрици, тя държи над главата си една хипотенуза, хванала я е за кранчетата и я мести плавно, плавно, и се усмихва: тир-ли, тар-ли, тир-ли-ла… „Ниночка!“ Той се тръшва на канапето и затваря очи. Той целува и разсъблича Ниночка. Тя се смее, съпротивлява се. Той я умолява: разреши ми. Той никога не е виждал с какво са облечени госпожиците. Дантели бухнал като сметана тюл, панделчици.

Кръвта нахлува в главата му, устата му пресъхва дланите на ръцете му се навлажняват.

— Докараха от пощата, от селото, „Нива“ за баща ти, а за теб — писмо. Ти добре ли си? Нещо червен ми изглеждаш… — казва Варвара. — Дай списанието да му разгледаме с Ибрахим картинките.

„Миличък Прохор Петрович, хайде не се сърдете ще ви наричам Прохор — пишеше му Нина. — Това е третото ми писмо, а вие все не отговаряте. Грях ви на душата. Да не би да ви е прелъстила оная вдовица как и беше името, Анфиса, струва ми се?… То си е така: далеч от очите, далеч от сърцето. Изглежда, всички мъже са такива. А аз съм станала много умна, ние си основахме литературен кръжок, научаваме по нещо, пишем реферати, ръководи ни учителят по литература Долгов: страшен симпатяга. Вие четете ли нещо? Трябва да четете, да учите. Инак — пътищата ни ще се разделят… Кога ще се видим пак? Елате при нас, стига сте киснали във вашия пущинак.“

И още много неща беше му писала Нина на бърза ръка, нечетливо, на цели шест страници.

— Да — каза си Прохор, — трябва да уча. — Престана да чете писмото и закрачи из стаята. Изобщо той се отнесе към писмото някак студено: образът на Нина оставаше в сянката на нещо неизвестно, потъваше в мъгла и мастилените редове не оживяваха.

— Да, трябва да уча.

Огледа се, както крачеше, в голямото стенно огледало: красив е, висок, широкоплещест. Опипа черните си мустачки. Дочете писмото и накрая: „Ваша доброжелателка и о… ви, Нина“.

Очите на Анфиса го дебнеха непрекъснато, мамеха го усмихнати. Вещица!… Но последните мастилени редове запламтяха, той препрочете писмото внимателно и с топло чувство. Разбира се, негова жена ще стане Нина. Той трябва достойно да се подготви за това.

Тръгна към къщата на интернирания Шапошников. В себе си носеше образа на Нина, своята неясна мечта. Гледаше към земята, мислеше.

— Ах, върви соколът, глава провесил.

— Анфиса! — извика Прохор и не можа да разбере веднага какво стана с него. Красавицата стоеше пред него с вдигнато нагоре лице, с разкопчано кожухче. Скръстила ръце на гърдите, тя го прегръщаше с пламенния си поглед, цялата се стремеше към него:

— Соколе мой!…

Прохор бързо се отби встрани и продължи по пътя, стиснал юмруци.

— Как смеете да пращате при мен разни бабички? — викна той. И през зъби: — Курва!

А колко му се искаше да се обърне, да я погледне: тя сигурно го гледа втренчено в гърба. Не, да се маха оттук, по-скоро! Той кипеше от яд. Насреща му се зададе Маря Кириловна.

— Майчице, мила!…

— Какво си приказвахте с нея?

— Нарекох я курва… Ти в къщи ли се прибираш?

— В къщи. Бях у попадията. Ти, Прошенка, по-далеч от нея стой… Лоша жена е тая Анфиса. Разтурена е.

— Майчице, какво приказвате? Милата ми!…

Той я прегърна, целуна я и я изпрати с поглед. Много му дожаля за нея. Наближаваше крайната къщурка, където живееше Шапошников.

В това време Маря Кириловна срещна Анфиса, поиска да я изобиколи, не успя:

— Недейте закача момчето ми, Анфиса Петровна… Страх от бога нямате ли?

— Какви ги измисляте?… Божичко!… Чувате ли се какво приказвате?

Двете жени се разминаха като барут и огън.

 

 

Шапошников е брадат, с рунтави вежди, с плешиво теме, но косата му е дълга, а говори с тънък глас, заеква. И когато говори, на трудните места силно зажумява, сякаш се мъчи да изстиска думите от очите си.

— Чувал съм, че сте завършили университет?

— Да, завърших… Юридическия факултет. Седнете. С какво мога да ви бъда полезен?

Прохор знаеше, че Шапошников е революционер, че е правил опит да убие някакъв генерал, май че губернатор, че е излежал в Акатуйската каторга присъдата си, а сега е интерниран тук.

— Бих искал да се уча, а тук… Знаете ли например немски език?

— Не — каза Шапошников и си сложи пенснето. — Или, по-точно, знам го, но много слабо. — Той седна и преметна крак връз крак. Ботушите му са продупчени и кални, панталонът му дрипав, ръцете му груби под ноктите му черно — същински селянин.

Прохор се огледа. Мижавото прозорче едвам пропущаше светлината; по рафтовете се виждаха препарирани птици и животинки; в ъгъла — вълк разкъсва заек. На масата просната белка, ланцети, кълчища, тел. Миришеше на лак и билки.

— Животни ли препарирате?

— Препарирам.

— Значи, ще ме учите на всичко, което знаете — заговори Прохор; той се стараеше да гледа настрани, в гласа му звучеше престорена надменност. — Ще ви плащам добре, не се тревожете. Аз изобщо искам… Аз трябва да стана човек.

— Родителите ли ви насилват? — попита Шапошников с издадена напред брада.

— Аз. Аз искам.

— Това е похвално! Разбира се, на вашия баща не му е до вас.

— Откъде ще започнем? — прекъсна го Прохор.

— Хайде да се заемем с история, с география. Тъкмо имам Ключевски и Реклю. След Великден, какво ще кажете?

Прохор потърси басови солидни нотки и каза:

— Не… Ако сте свободен, още сега.

Шапошников свали пенснето си, присви очи, погледна Прохор и си помисли: „Чешит!“