Вячеслав Шишков
Угрюм река (23)

8

Вечерта Пьотр Данилич беше поканил гости на блини. Разбира се, присъствуваше и Анфиса Петровна Козирева. Тя непрекъснато ласкаеше Прохор, заничаше в очите му, но той — въпреки че това му струваше големи усилия — почти не я забелязваше или се стараеше да прекъсне хубавицата насред дума, да я уязви. И колкото повече се ядосваше, толкова по-силно се разгаряше в душата му някакво странно чувство, идеше му да я удари, да я убие и с плач да се хвърли да целува мъртвите и съблазнителни устни.

А всички един през друг:

— Прохор Петрович, разкажете ни: как беше?… Бъдете тъй любезен.

И той за десети път захваща да разказва нови и нови неща, припомняйки си смешни, необикновени случки от своето опасно странствуване. Но разказът му, кой знае защо, излизаше объркан, спънат — злата сила на омагьосващите Анфисини очи обгръщаше мислите му с упойваща мъгла.

— Ще ида да се поосвежа, мамо. — Той стана и излезе.

Небето беше звездно, сякаш направено от стъкло със зелена жилка, сърпът на месечината също беше зеленикав. До църквата горяха огньове. Момците караха младите жени и момите да прескачат огъня, скачаха и те. Писъци, смях, викове. Огньовете са високи, пламъците са с пияни опашки. Хармоника, танци, целувки.

Прохор застана сред тълпата, висок, напет. Младите жени и момите го помъкнаха към огъня. Като крилат кон прехвръкна Прохор през пламъка. Войнишката булка Дуня увисна на врата му и олигави устните му с влажната си уста. От нея лъхаше на водка, на лук. Той така я стисна, че всичките й копчета изпращяха, тя с писък се търкулна в снега, като повлече и Прохор подире си. Веднага останалите се натрупаха отгоре им. Прохор с пъшкане се изскубна от камарата натръшкали се отгоре му тела и започна едно боричкане. Гълчавата и виковете ехтяха като на война.

На Прохор му стана горещо. Той разкопча полушубката си и за да се спаси от пийналите женоря, се затича бавно през площада към къщята. На всяка крачка срещаше пияни. Прохор тръгна по главната улица към полето. Пролайваха кучета. В далечината, цялата заскрежена, мътно се сребрееше гората. Оттам глухо-глухо се дочуваха стоновете на бухал. Спомни си ковчега на шаманката в тайгата, спомни си последния страшен час, издигнатия над него ханджар на черкезина, магьосническото дайре и Синилга. Какъв ужасен сън! Никой няма да научи за тоя сън: нито Ибрахим, нито майка му. И колко е хубаво, че е жив, че е тук, в родния си край, сред близките си. И колко се радва, че има Ибрахим, майка! Но защо толкова неспокойно тупна сърцето му? Анфиса? Той е готов да се закълне пред тоя полумесец — той ще я отлъчи от баща си.

— Мамо-о! Как можа тате така да постъпи с теб…

И му се дощя да кресне с всичка сила, да се разпсува. Той ще й отмъсти за всеки побелял косъм на майка си, за всяка нейна ранна бръчка. Но как, как?

— Как?!

И се засмя пред него нежното лице на Анфиса, и толкова съблазнително се открехнаха розовите й устни.

— Ниночка! — извика Прохор, за да пропъди изкушението. — Мила Ниночка… Годенице моя!…

Лунна нощ. Той се връщаше от гората.

Празничната веселба още не беше стихнала. Огньовете продължаваха да горят; край тях с песни се въртяха младите, тук-там по преспите се щураха пияни; от различни краища на селото се обаждаха петли.

Внезапно от лунната мъглявина се изскубна тройка, забълбукаха, задрънкаха звънчета и хлопки — покрай Прохор профуча баща му. До него седеше Анфиса. На главата си тя беше метнала светлосин шал. Баща му крещеше нещо с пиянски глас и въртеше калпака си във въздуха. Тя се смееше и нейният сребрист малко тъжен смях се преплиташе със звучното кикотене на звънчетата.

„Аха!“ — мислено възкликна Прохор и незабелязано побягна към къщи.

Тройката вече беше спряла пред портата на търговеца. Прохор се скри в сянката отсреща. Баща му целуна Анфиса, каза й: „Хайде, върви си, бог да е с теб“ — и се покатери по стъпалата. Тя простена провлечено „О-ох!“ — и си тръгна към къщи, отначало полека, а след това все повече ускорявайки крачките си.

Прохор изтича до покритите с пяна коне, прошепна повелително на кочияша: „Бързо слизай!“ — и се метна на капрата.

Висока, скръстила ръце на гърдите си, красавицата замислено вървеше с наведена глава. Прохор хвана в една ръка поводите, провикна се и се понесе към нея.

Тя се обърна бързо, искаше да отскочи:

— Прохор! Животе мой… — но крайният кон я събори.

— Ей, ще те сгазя! Сляпа ли си?! — извика Прохор и тройката запраши по-нататък.

Цялата в сняг, бяла като сняг се надигна Анфиса, постоя малко, погледа подир тройката и се разплака безутешно. Тройката препускаше към гората. Очите на Прохор святкаха. Святкаха звездите в нощта. Прохор прехапа устни, зави му се свят. Завъртяха се звездите в нощта и месецът рипна на земята. Мъка, студен огън, мъчителен срам и жалост…

Пьотр Данилич хокаше жена си, заплашваше я, крещеше така, че се чуваше из цялата къща, искаше да му доведат Прохор.

Влезе Ибрахим, завъртя страшно очи, каза:

— Няма защо викаш. Няма защо обиждаш господарката. Като си пиян — спи. Инак — ханджар в шкембето…

Пьотр Данилич измърмори нещо и бързо си легна да спи.

Треперещата от старост вещица по прякор Патерицата разтриваше с терпентин силното бяло тяло на Анфиса. Анфиса стенеше, бедрото много я болеше. Патерицата утре ще заведе Анфиса на баня, ще я поръси с вода от самодивско кладенче.

— Как стана тая работа? Кой те удари?

— Сама. Сама.

И не можа да заспи цялата нощ. Цялата нощ, чак до мразовитата заря, си мисли. Колко самотно е сърцето й, колко е горещо и жадно!

„Соколе, соколе!… С кръвта си ще те опия. От всичко ще се отрека: от света, от царството небесно. Но няма да ми избягаш… Соколе!“

През цялата нощ, до жълтата студена заря, Прохор писа писмо на Нина Куприянова. Не че му се пишеше — беше забравил Нина, — но седна да пише. Напише един ред, хване се за главата, закрачи из стаята, задраска реда и — пак започне. Стараеше се да подбере най-нежните думи и все му се струваше, че тия думи са фалшиви, измислени, без пламък. От писмото, от редовете гледаха в сърцето му укоряващите очи на Анфиса.

— Мила — шепнеше той и се ядосваше, — мила… Ниночка…

Но Анфиса вземаше това за своя сметка и му кимаше нежно, и цялата се стремеше към него.

Прохор тупна с юмрук по масата, накъса хартията на малки парченца и си легна, без да се съблича. Присъни му се коледната елха в града, в салона на общественото събрание. Той е малък, с панделка и с панталонки до коленете. Някакъв непознат чичо със сюртук му подари златно конче.