Вячеслав Шишков
Угрюм река (21)

6

Също като възкръснал, най-скъпият, нечакан гостенин — Прохор Громов наближаваше село Медведево, където беше родният му дом.

В широката шейна седяха тримата: Ибрахим, бащата и синът. Бащата беше дошъл да го посрещне на сто версти оттук; отдавна беше получена телеграмата от сина и още една — от Куприянов:

„Посрещайте. Пристига.“

Дорестата тройка препуска бързо, Пьотр Данилич има не коне — хали. И през селото — с камшик, със звънчета, като вихър. Ето я църквата — „Благодаря ти, господи, че ме спаси!“. А ето го и зеления покрив — тяхната къща е най-високата.

Яркото слънце им светеше в очите. Пред портата на новата си къщичка стоеше Анфиса; тя беше заслонила очи с бялата си ръка и впиваше поглед в лицето на Прохор.

Пьотр Данилич й махна със самурения си калпак.

— Коя беше тая? — попита Прохор. — Анфиса ли?

А ето и… Всички са наизлезли пред портата. Готвачката Варвара, Иля Сохатик с контешка полушубка — калпакът му накривен; кметът, гърбавият; хора от кол и въже, отец Ипат — свещеникът. И дори сякаш душата на самия дядо Данило.

Насъбраха се хора — за чудене си е наистина. Жив и невредим!

— Я виж, майко, какво орле ти водя! Познаваш ли го? — изломоти стопанинът.

— Чудо и половина! — изрече отец Ипат и засвирка одобрително.

Плачеше майката, плачеше Прохор.

Измореният от пътя Прохор спа до вечерта. За чая се събраха в тесен семеен кръг, но в гостната. Прохор не спираше да разказва, като от време на време надзърташе в бележника си. Баща му слушаше мълчешката, с голямо внимание и лицето му изразяваше ту възторг, ту гняв, ту ужас. Майка му въздишаше, кръстеше се, усмихваше се и слушаше не с ушите си — думите, кой знае защо, прелитаха покрай ушите й, — слушаше със сърцето си.

— И ето ме жив и здрав. Ибрахим ме спаси.

Бащата стана тежко и олюлявайки се, отиде в кухнята.

— Тате май пак си е пийнал?

— Пие… — отвърна майката. Тя въздъхна, устните й се разтрепериха. — Лошо живеем…

Бащата се върна. След него крачеше, малко приведен, Ибрахим.

— Седни — каза бащата.

— Наша ще постои — отвърна му Ибрахим.

— Сядай! — викна бащата. — Само че не тук, а в креслото. — Той изкара тапицираното с плюш кресло в средата на стаята и настани кавказеца в него.

— Майко! — рече бащата. — Нека всички дойдат тук. Иди ги повикай.

Прохор услужливо изтърча в кухнята. И скоро, повикани от него, на вратата се изправиха гърбавият, продавачът, готвачката и конярят.

— Вижте, момчета — и чорбаджията посочи Ибрахим, — ей тоя човек е спасил сина ми от сигурна смърт. И аз, като именит търговец, искам да му се отблагодаря. Ибрахим! — обърна се към него той. — Ти може и да си злодей, ама туй няма значение, на всекиго може да се случи такваз беля, ама ти… значи, сърцето ти е златно. Затуй — благодаря ти от цялата си руска душа благодаря ти покорно. — Той искаше да падне на колене пред него, но Ибрахим скочи:

— Господарю! Недей!…

— Седи си! Седи си!… Ей, вие, кланяйте му се, всички! Варвара, Илюха! Благодарете му всички. Ибрахим! Харизвам ти белия кон. Нека бъде твой… Конярю! Дай коня на черкезина със седлото и с всичко друго. Илюха, отпусни на Ибрахим от най-хубавото сукно, ботуши, коприна, каквото си поиска. И още нещо, не бързай, не бързай. — Той изнесе от спалнята един вносен щуцер. — А пък туй башка̀.

Ибрахим коленичи, целуна щуцера и каза с разтреперан глас:

— Цх! Благодарим ти, бащице… Щом пушка ми давал, щом кон ми давал, знай, бащице, ще пукна за теб, за Прошка, за стопанката… Ще пукна! Аллах да те пази, бащице… Благодаря ти, бащице!

Късно вечерта, когато Прохор си легна, Маря Кириловна седна до него и се загледа с любов в лицето му. Какъв е хубавец!

И Прохор се вглежда в цялата фигура на майка си със синовен, нежен поглед. Защо е толкоз повяхнала? И бръчки са се появили, някаква гънка е легнала между очите й, отпуснали са се ъгълчетата на милите, нежни устни. Дожаля му за нея.

— Все въздишаш, майчице… Защо тъй?

Тя се премести до главата му, отметна един черен къдрав кичур от челото му, целуна го. Той я прегърна през врата и се притисна до лицето й.

— То да можеше, нямаше да въздишам, ама на̀… Отчето ми, Прошенка!

— Ама защо, да не би да ти е зле?

— Не, нищо… — каза тя с дълбока въздишка. — Като поживееш тук, ще разбереш.

— Майчице!… — рече той и се надигна. Широките му гърди бяха голи. Златното кръстче на синджирчето лъщеше. — Милата ми майчица… Аз вече съм голям, няма да позволя да те обиждат. Ти си ми по-скъпа от тате. Няма да позволя.

— Трудно е, Проша, няма да ми помогнеш… Той е слаб човек… И бедата не е в него… Другаде е…

— Къде?

— Другаде е, Проша… Чак езикът ми не се обръща да ти го река. И бог, изглежда, ме е изоставил. — Тя извади носната си кърпичка, разплака се.

— Мамо! Майчице…