Вячеслав Шишков
Угрюм река (20)

5

Обедът беше много вкусен. Прохор ядеше за трима и мляскаше шумно. Нина го гледаше с любопитство. Пийваха си, чукаха се. Не изоставаше и Прохор.

— Защо не ми разкажете по-подробно за вашето пътешествие? — попита Нина гостенина.

— Не бързайте, довечера. Аз дори дневник си имам. Мога да ви го прочета.

Яков Назарич с апетит унищожаваше желираната есетра. Несвикналият да пие Прохор беше позамаян; той непрекъснато се усмихваше блажено и втренчено гледаше оживеното лице на девойката.

— Хайде да пием, деца! — вдигна чаша стопанинът. — За ваше здраве! Щастливо да живеете… да ни смените.

— Ура! — извика Прохор. — Ниночка, за ваше здраве! Ха-ха! Безкръвно хранене, а си хапва прасенце с каша.

Стопанинът обърна наведнъж една чаша, потреперя — къдравата му прошарена коса се разтърси.

— Познавах го, познавах го дядо ти, момко, има си хас. Твоят дядо и моят баща, бог да го прости, бяха приятели. Всеки път се отбиваше у дома, когато се връщаше от панаира за кожи. Само че после убиха родителите ми, бог да ги прости… И баща ми, и майка ми… Убиха ги, разбойници ги убиха… Във вашия край… Преди много години… Ех, налей ми още! От зубровчицата. С тревичката.

Прохор едвам се откъсна от пудинга. А Яков Назарич си играеше с дебелия златен ланец на синята си плюшена жилетка и говореше тенорово:

— Ниночка ми е дар от бога. Дълго нямахме деца, а не можеш си представи колко искахме дъщеричка. Измолихме си я от владичицата, бог ни я изпрати. Девет години Домна не можеше да зачене, най-сетне зачена…

— Татенце!

— Чак на отец Иван в Кронщад бихме телеграма… И веднага подир туй зачена… Домна де. Та наша Ниночка е благословена… Виж я каква е хубавица! А? Прохор? А!?

— Татко! Престани!

— Много е красива дори… — каза Прохор. — Рядка красота!

— Право казваш… Ти бързай да пораснеш, братле… Хе-хе… — Яков Назарич намигна на Прохор и потупа дъщеря си по гърба. — Ех, бива си я стоката!

Ибрахим даваше на Прохор зор да си тръгват. Прохор все отлагаше. Семейството на Куприянови му допадна: добра трапеза, уют — след тайгата същински рай. А най-важното — Ниночка. Той с яд осъзнаваше, че тя го превъзхожда; струваше му се, че тя много знае, много е чела. Той пасуваше пред нея всеки път, когато тя поведеше сериозен разговор — веднага вдигаше бялото знаме, но се ядосваше на себе си. Зарече се много да знае, много неща да научи; виждаше, че ако си остане необразован, ще може да живее само в тайгата. Да, той ще се изучи. Хем хубаво ще се изучи!

Веднъж по мръкнало те седяха до запалената камина. На коленете й, примижавайки срещу огъня, мъркаше котаракът.

— Да, Ниночка — каза Прохор; с широката си длан той милваше котарака, като се стараеше уж случайно, но настойчиво и грубо да се докосва до краката на момичето.

— Слушам ви — намръщи се Ниночка и хвърли котарака на пода.

— Нали ви казвам. Вие правилно сте забелязали, че съм зрял и сериозен не според годините си. А цялата работа иде от Угрюм-река и от тайгата. Ужасно трудно беше! Към края насмалко не загинахме, а лесно ли се мре?! После вече махнах с ръка, разболях се, не остана нищо за ядене, студ. Дори не ми се мислеше за нищо. А най-важното — беше ми студено. Толкоз студено, че… Бррр!…

Прохор целият потрепери и помести стола си по-близо до огъня.

— Горкото момче! Чак ми дожалява за вас.

— И ми се присънваха странни сънища. Не знам, главата ми ли е така устроена. Много странни. И страшни. Особено последният.

— Какъв беше той? Пак ли вашата Синилга видяхте?

— Да. Нея.

Нина се замисли, после каза:

— Повторете още веднъж как намерихте ковчега й. И изобщо за цялата оная нощ. Аз много обичам страшните приключения. Само недейте бърза.

Припомняйки си подробности, а от време на време и просто измисляйки, за да уплаши Нина, Прохор крачка по крачка пак й разказа всичко за своя поход с Фарков до гроба на шаманката — лунната нощ, висящия ковчег, черната плитка, — за бягството им, за това, как подире си чували свиркане и шепота на мъртвата Синилга: „Бойе, целуни ме!“

Нина трепна, прекръсти се:

— Какъв ужас!…

— И още същата нощ видях сън. Всичко е червено-червено и — целувки… — Прохор говореше тихо и се вслушваше в думите си. — А после друг сън, бял: видях една девойка, една позната селянка, Таня…

Нина гледаше огъня дълбоко замислена. Полумракът на стаята трепкаше и шепнеше нещо заедно с пламъка. В тъмните ъгли се спотайваше неясна тишина и на Нина й се струваше, че там се крие душата на Синилга, мрачна, неспокойна… Ето я, идва насам… и Нина извика.

— Какво ви стана, госпожице? Аз съм. — Готвачката с тихи, меки като на котка стъпки мина покрай тях с ръжена и започна да разравя горещото злато на въглените.

— Колко сте плашлива — каза Прохор.

— От нервите е… Момичетата в гимназията нощно време лудуват. Със спиритизъм се занимаваме, духове викаме… Затуй…

— А аз тъкмо се канех да ви разкажа нещо друго. Още по-страшно!

Нина се огледа наоколо, ослуша се — навън виелицата свиреше и ближеше тъмните хлътнатини на стъклата.

— Запалете лампата. Не мога да стоя на тъмно.

Розовият абажур на силната лампа приближи, повика от мрака тъмните ъгли. В ъглите е спокойно, пусто.

— Хвърлете още дърва, намръзнала съм. — Нина загърна раменете си с шала и се сгуши в мекото кресло. — Това е много интересно. Е, слушам ви — каза тя почти шепнешком. Лицето й беше пребледняло.

Прохор се смути и й рече с нехаен глас:

— Не, по-добре да ви разкажа за една млада вдовица-тунгуска… Много смешна случка… Веднъж един старец-тунгус ме заведе в катуна си…

— Ама и вие сте един женкар! — леко тропна с токчето си и каза с гнуслива гримаса Нина. — Вдовицата, Таня, за още някаква Анфиса споменавахте…

— Това е една наша много добра позната, много красива, на село. — Гласът на Прохор трепна. — Аз за нея не мисля. На мен Синилга ми подсказа за нея в последния сън. Дори не знам — туй може и наяве да било.

— Искам да чуя още веднъж: как се спасихте?

— Моля. — Прохор нервно драсна клечка кибрит и запали цигара. — Аз умирах. Спомням си как изрева бурята, отведнъж, със страшна сила. Палатката ни отхвърча. Вихърът смъкваше шубата ми. Вихърът се въртеше, бял-бял, студен… Аз си подадох главата и изведнъж нещо блесна пред самите ми очи като огън, като светкавица. Някой ме облъхна с дишането си и с вик, един такъв ужасен, зверски, някой падна възнак и взе да се търкаля. Ибрахим се търкаляше и държеше в ръцете си ханджара. Аз знам. Макар че той не иска да си признае. И защо е извикал — не казва. На вас също няма да ви каже, по-добре не го сърдете, не го питайте… — Прохор пушеше поривисто, жадно гълташе дима и шумно го издухваше на кълбета. — После в далечината заджафкаха кучета. Мислех си, че са пак вълците. Не, бяха кучета, и представете си — впрегнати: за панаира край езерата тръгнали някакви якути. Качиха ни на шейните. Тъй се спасихме от смъртта. Впрочем вече съм ви разказвал… Но все не мога да разбера, не мога да си спомня — много болен бях, разстроен — дали преди туй или после, а може би точно тогава видях Синилга. Помня, че тя се въртеше, пееше и удряше дайрето си. И ми говореше за много работи. Всичко съм забравил.

И двамата дълго седяха смълчани. Дървата в камината пращяха, котаракът мъркаше.

— Това са всичките ми приключения — каза Прохор с въздишка.

Нина разбра, че спомените му тежат. Доиска й се да го ободри, но не знаеше с какви думи. Тя извади от чантичката си едно карамелче.

— Вземете, шоколадено е. След горчивото добре ще ви дойде.

Прохор разсеяно сложи карамелчето в устата си, каза:

— Глупости са това!

— Кое?

— Синилга. Същински дивотии. Първия път бях преял. А накрая боледувах. Привиждаха ми се какви ли не страхотии. Бълнуване. Например, че една мечка ми отгриза главата, а на мен ми порасна нова, лъвска. Аз разкъсах мечката и извадих от търбуха й моята глава, само че вече с брада и цялата в сълзи. Когато се събудих, наистина се разплаках… Спомних си за мама. А наоколо студ, няма жива душа. И никаква надежда за спасение. Това е, Ниночка, това е, момичето ми… А мъртъвците никога не стават от гробовете си.

— Стават. Не телата, а душите. Това се нарича метафизика. Не, сгреших, мистика. Да, струва ми се, мистика, а може и някак другояче. Чела съм „Призраци“ от Фламарион — там има много най-различни случки с покойници. И Крукс пише…

— Глупости! — отсечено каза Прохор и рязко запрати угарката си в камината. В този момент Нина му се стори мъничка. „Да, аз съм мъж, а ти си жена и нищо повече“ — самодоволно си помисли той.

 

 

— Яков Назарич, нали още не спите, може ли да вляза за малко? — почука Прохор на вратата на стопанина.

— Влизай, братле, влизай без церемонии. Знаеш, че те имам, кажи-речи, за роден син. — Той седеше по халат на едно огромно бюро, отрупано със счетоводни книги, бланки, мостри, и тракаше със сметалото. Беше късна вечер.

— Вдругиден си заминавам.

— Защо така! Погостувай ни още…

— Време е вече. Исках да ви питам, Яков Назарич, дали няма да ми отпуснете на вересия стока за хиляда и петстотин — две хиляди рубли.

— За какво ти е? — погледна го усмихнато с присвити очи търговецът.

— Искам из пътя да завъртя малко търговия.

— Хм!… Гледай го ти кучето, извинявай за приказката. Харесваш ми. Хм!… Хубаво, хубаво. — Той целият разцъфна в усмивка, дотъркули се заедно с креслото до учтиво застаналия младеж и го дръпна за пеша: — Да беше седнал. Нека си поприказваме.

Прохор седна на крайчеца на един стол почтително като просител пред големец.

— Тъй, правилно. Ама как ще тръгнеш със стоката? Нали ще се забавиш из пътя?

— Аз с два чифта, бързо. Вчера замина за железопътната линия търговецът Болдирев — имал работа в Москва. Аз придумах неговия колар, дадох му една десетачка бакшиш, в трактира го почерпих водка, хапнахме. Той ще разгласи по селата, че ще тръгна със стока. Тукашният край е затънтен. Колко е от вас до железопътната линия? Хиляда версти? Мисля, че ще имам печалба.

— Дявол с дявол! — викна търговецът, преструвайки се на ядосан. — Току-виж, всичките ми клиенти си подмамил!… Хм! Ще ти дам, ще ти дам. Вземай, вземай. Още утре заран отиваме с теб в магазията.

От радост Прохор чак се изпоти.

 

 

Той напущаше града с болка в сърцето. Ниночка обеща да му пише. Беше много тъжна, когато излезе да го изпрати. Стопанинът и стопанката даваха напътствия на гостенина, кръстеха го. Нека бъде предпазлив из пътя: нощем хойкат разбойници, те не си поплюват, нека Ибрахим варди Прохор като очите си. Хайде, на добър час.

Застанал прав в шейната, Прохор дълго размахва еленовия си калпак. Но ето че чевръстите коне взеха остро завоя и той падна на седалката.