Вячеслав Шишков
Угрюм река (18)

3

След заминаването на мъжа си Маря Кириловна всеки ден поръчваше литургия с коленопреклонни молебени за здравето на страдащия и пътешествуващ отрок Прохор.

Отец Ипат отслужваше поръчаната треба с голямо усърдие и вдигане на ръце към небесата — заплащането беше добро, а освен това всеки път имаше тлъста баница и солидно пиене. Маря Кириловна не би пожалила за духовния пастир и цяла бъчва най-скъпо пиене, стига праведният бог да чуе денонощните й молби, да даде ухо към стоновете й.

След като си осигури чрез посредничеството на отец Ипат божието милосърдие, Маря Кириловна, подчинявайки се на женската си слабост, а най-вече — подучена от готвачката Варварушка и продавача Иля, реши да иде при шамана да й врачува, сиреч да поиска услуга от адските сили на самия дявол. По тоя въпрос тя не отрони дори намек пред духовния си отец, макар да знаеше, че от злостно пиене отец Ипат се цереше при шамана-тунгус.

И една декемврийска вечер, след като нареди на всички да казват, че е заминала за града при мъжа си, съпроводена от глухия ратай, светлокосия гърбав Лука, потегли за тъмната тайга да й врачуват.

„Господи, прости мен, грешната!“ — през целия път въздишаше тайно душата й, но устата й мълчеше, не биваше да споменава божието име, щом като се бе решила на такова нещо, не биваше дори кръст да има на гърдите си — Маря Кириловна тръгна на път без кръст, като безбожница.

Пъргавият раванлия ги докара късно по среднощ до тунгуския катун. На кръглата поляна, близо до оживения зимен път, ярко пламтеше неугасващ огън-гуливун. Под неговата трепкаща светлина плавно се люлееше отъпканият от еленовите стада сняг, а дънерите на дърветата подскачаха и трепереха, сякаш им се присънваше страшен сън. Няколкото островърхи чума кротко си почиваха; само в онзи, който беше по средата, се чуваше вик и дрънкане на дайре.

— Гледай ти! — възкликна глухият Лука. — Чак и аз го чувам. Магии прави. — О-о! Глей го, глей го как подвиква!…

Маря Кириловна се озърташе плахо и вървеше към чума изтръпнала от ужас: привиждаше й се, че цялата поляна гъмжи от таласъми, че в тъмния пушек над огъня се въртят шейтани и караконджоли; ето, те я видяха, втурнаха се с крясъци към нея.

— Ах, Лука! — И тръгналата без кръст, обърнала гръб на бога заради сина си Маря Кириловна се втурна в чума.

Облечен с тежка десет оки шаманска шуба, обкичена с железни дрънкулки, шаманът Гирманча щръклееше от другата страна на огъня, удряше огромно дайре, провикваше се. А отсам огъня, до входа, на еленово килимче, навирила нагоре огромния си корем, лежеше съвсем изсушена, полумъртва жена му и обречено гледаше някъде надалеч с печални, плувнали в сълзи очи.

Шаманът беше глух и ням към влезлите. Маря Кириловна се свря в едно кьоше и зачака. Тя виждаше как шаманът гълта, как изяжда болестта на жена си: „Хам-ам! Агък!“, как със заклинания маже с жертвена еленова кръв и челото, и гърдите, и корема на жена си, как отново се завърта лудешки край огъня. Най-сетне той простена тежко и падна изнемощял на земята.

А когато се свести, съблече шаманската си шуба изпуши три лули подред, каза на Маря Кириловна:

— Здрасти, Машка! За какво си дотърчал?

— Гирманча, жив да си… — започна тя. — Виж каква е работата… — И му разказа всичко за сина си, после извади от пътната чанта даровете. — Туй е за теб, а туй за жена ти… За бога… Ох, какви ги приказвам! Поврачувай ми, моля ти се… Място не мога да си намеря. Току-виж, съм се побъркала… Сърцето ми се измъчи.

— Нищо… Туй хубав нещо — радостно каза шаманът и жадно се нахвърли върху подаръка — бутилката коняк. — Отивам най-главното шейтан да викам, най-силното… Много далеч трябва да ходя, в черния ден… Може да е пукнал, аз откъде да знай.

— Не думай, не думай! — сълзливо разкриви уста Маря Кириловна, вдигна глава — Гирманча го нямаше в чума.

Дълго вика Гирманча в тайгата главния шейтан и гърленият му глас ту се издигаше над чума, ту слизаше в преизподнята, глух, сподавен.

 

 

Един подир друг взеха да се събират в чума сънените тунгуси. Примижавайки от ярката светлина, те сядаха като жива подкова около огъня, приветливо поглеждаха гостенката: току-виж, им наляла по чашка огнена вода, от която изведнъж ще се развеселят ръцете и краката им, изведнъж ще изчезнат зимата, студът, болестите, всеки ще е богат и силен.

Гирманча влезе изморен, блед; от предната нощ нищо не беше ял: не бива. Но движенията му са точни, бързи. Той огледа възбудено чума, седна на еленовото килимче-кумолан и каза да му дадат шаманските дрехи. Един близък роднина на Гирманча му подаде ботушите, тежката шуба, калпака, ръкавиците и започна да нагрява дайрето над огъня: кожата ще се изпъне още повече, дайрето ще е по-приказливо, по-кънтящо.

Шаманът стана нервен. Той пушеше безспир, прозяваше се заразително — скулите му пукаха, — подсвиркваше си, мърмореше нещо неясно. И пак се прозяваше до безкрай, до разчекване. Развълнуваната Маря Кириловна седеше от другата страна на огъня, срещу шамана, и го гледаше с упование.

Внезапно кльощавият Гирманча с младежко усмихнато лице изчезна — пред нея сега седеше страшен, тежък шаман с магьоснически одежди.

— Дайрето! — извика той и удари тихо с палката по добре изпънатата кожа.

Глухо въздъхна оживялото дайре, после още веднъж. Запя шаманът, занарежда като насън с тънък глас, започна да разказва напевно на тунгуски, че при него е дошла богатската жена Машка, какво пък толкоз, той на драго сърце ще й услужи, само че днес май ще му бъде трудно да лети: ама нейсе, той знае как. Само ще гледа да се държи по-далеч от пресните гробове, от сенките, които вардят още неизгнилите си тела от коварните магьосници, от леговището на раждаща жена. По-далеч, по-далеч!

Ударите по дайрето постепенно взеха да зачестяват, станаха по-силни.

— Ей, духове, събирайте се! — Той завря глава в дайрето и запя, поздравявайки всеки новодошъл дух: — А, ти ли си, гмурецо? Много се радвам… Ти си най-чевръстият… Добре, че дойде… Помниш ли как се гмуркахме с теб, едвам стигнахме дъното?… Рибата тогаз толкоз нагъсто вървеше, че не можеше да се мине. О-о-о… А къде е сестра ти, къде е брат ти?

И й се привижда на суеверната Маря: един подир друг духовете се събират, събират, сядат невидими по ръба на дайрето и чакат. От дупката в покрива, през която от небето надничат звезди, та чак до най-далечния ъгъл целият чум взе да се пълни със страшилища, с таласъми. И се привижда на всички замаяни, на всички загубили здрав разум, че нощните вълшебни сили си шепнат, разлюляват притихналия, пропит с адски смрад въздух, все прииждат-прииждат, поздравяват с тихо изсвирване своя познат, който ги е призовал от отвъдния свят. Добри и зли, покорни и буйни като побеснял елен долитат от седемте небеса, от земята и преизподнята.

И се разнася сърдитият, пресипнал глас на шамана:

— А! Ти ли си, змей проклет? Миналия път ти ли ми наплю очите, та да ме ослепиш? Лъжеш се, виждам! Виждам! Аз съм по-силен от теб!… Хайде да се преборим!…

Оглушително изгърмя дайрето — всичко в чума се затресе, залюля, — подвикваше, издаваше страшни звуци шаманът и цялата железария по шубата му злобно се раздрусваше и дрънчеше.

Маря Кириловна се вкамени, сърцето й замираше, мяташе се уплашено. Я аз да бягам, докато не е станало късно… „Лука, Лука… Къде е той?“

— Всички! — викна шаманът и се изправи. — Долетяха, пристигнаха, дотърчаха… Всички! Та-та-та… Та-та-та… О, много сте!… Дайрето ми натежа… Ей, помогнете ми! По-нагоре ме повдигнете, по-нагоре!

Той се завъртя един път, удари с все сила дайрето в лявото си коляно и започна да препуска около трупешката, като врабец. Провикваше се, грачеше, пееше на неразбираем език и зрителите, които досега бяха равнодушни, взеха да подемат в хор непознатата песен.

По-нагоре, по-нагоре, повдигай!

Гласовете им са диви, лудешки — същински мечешки рев; те ръмжаха, лаеха като кучета; ето че някой се задави, друг зави пронизително. Магията започваше. Всичко наоколо побесня. Чумът трепереше.

— Агък! Агък!… Та-та-та! — ревеше шаманът, въртеше се и биеше дайрето.

— Вече съм високо — заговори той сега с далечен глас, а дивият рев наоколо започна да гасне, да утихва. — Сега виждам една река на три еленови прехода нагоре, на три надолу… Виждам един чум… Ей, кон е там? Охо, там седи старият Синтип…

— Какво прави? — плахо се обади от тъмното гърбавият Лука.

— Мрежа кърпи, кукички точи… Аха, тук край езерото виждам таласъм със седем очи. Нека си стои там като изгнил пън… Там, долу, не се вижда нито един враг… Хубаво… Ей, комарчета! Издигнете ме още по-високо! Искам да гледам по-надалеч.

И застена, затръшка се. Железата дрънчеха бясно, на калпака му подскачаха пера от кукумявка, високо, пронизително викна шаманът:

— Виждам! Всичко виждам!… На сто еленови прехода… — и изкрещя още по-силно: — В ковчега! Бързо се прибирай в ковчега!… В ковчега се връщай, шаманко!…

По-силно от чук блъсна в сърцето, в главата Маря Кириловна думата „ковчег“. С рязък вик, сякаш й изскубваха душата, тя се катурна възнак, примря.

— Вода! Дайте по-скоро вода, сняг! — защура се гърбавият Лука.

— Виждам, чувам… Жив е… — хъркаше шаманът и голямото му дайре тътнеше като гръмотевица в планините.

Шаманът се въртеше в тежката си шуба като лек пумпал, вятърът хвърчеше като буря из чума, хвърляше пепел в устата, в очите на седналите и пламъкът на огъня фучеше и се мяташе. По-бързо, още по-бързо!

Бяла мехурчеста пяна запечата цялата уста на шамана, шаманът хърка тежко. Сърцето му умира, едвам тупка.

— А-а!… Ето къде си бил! Здравей — едва се чува шепненето му. Шаманът се тръшна на земята.

— Дръжте дайрето! Хванете го! — скочи на крака целият чум. — Ако изгори, ако се скъса дайрето, шаманът ще умре.

Шаманът лежеше ничком със затворени очи. Той целият се гърчеше, целият трепереше, от устата му излизаше пяна. Внимателно го обърнаха с лицето нагоре, изтриха от устните му бялата гъста пяна, покриха главата му с копринена кърпа — подарък. Захърка шаманът.

Гърбавият Лука, приклекнал, повтаряйки безспир Христовото име, разтриваше със сняг лицето и шията на примрялата Маря Кириловна. По едно време тя трепна, погледна Лука и клепачите й пак се затвориха.

 

 

Когато тя окончателно дойде на себе си, шаманът Гирманча седеше на старото си място и й се усмихваше. Той беше облечен с червена рубашка, на гърдите му имаше голям сребърен кръст като на поп. Дългата му попска коса беше разчорлена и влажна. На младежкото, с хлътнали бузи лице на Гирманча нежно блестяха живи, но пълни със страдание очи.

— Ей, Машка, здрасти! Какво стана? — осведоми се той и сложи в устата си раболепно подадената му от един съсед лула: всеки гледаше да подаде на шамана своята лула, бяха ги приготвили, натъпкали с тютюн — нека пуши.

— Е, Гирманча — каза Маря Кириловна, съвземайки се. — До гроб има да те помня… Ох, как ме уплаши!… — И все не смееше да попита за най-важното — ами ако?… Заповядваше на езика си, но езикът й се вдървяваше.

— Жив е — безгрижно прозвуча неочаквано гласът на Гирманча от лютивия тютюнев облак. — Тъй зер, съвсем жив… Чай пие, цахар плюска… Да знайш.

— Ама къде, в тайгата, в снега ли? — премести се по-близо до него Маря Кириловна.

— Дале-е-еч… — Гирманча в муден размисъл се обърна на всички страни и посочи надясно:

— Там!

— Жив? — усмихна се и посегна за носната са кърпичка Маря Кириловна. Устата й се кривеше.

— Жив, здрав… Черве-е-ен… Една шаманка го е спасила, мома, от ковчега е станала… — лъжеше Гирманча. — Да пази господ колко… А черкезинът пукнало.

Маря Кириловна се разплака от мъка и от радост едновременно, увисна на врата на Гирманча и замря.

Помирена с живота, обзета от тиха надежда, се връщаше зарадваната майка в къщи да отслужи коленопреклонен, благодарствен молебен.