Вячеслав Шишков
Угрюм река (17)

2

Още не съмнало, Пьотр Данилич отиде в гостилницата „Тупаник“. От ранина всички маси бяха заети, във въздуха се носеше тръпчив аромат на пресован чай, смесен с киселата миризма на овча кожа и човешка пот. Сгряваха с вряло питие премръзналите си стомаси пристигналите отдалеч за пазара селяни, правеха им компания прекупвачите, посредниците, наричани „лоясали пъпове“. Двама скитници без документи, мръсни, разчорлени, с женски елечета и съдрани калеври, премръзнали в хана, бяха довтасали тичешката тук по студа и сега, след като хвърлиха на тезгяха „спечелените“ петачета, с умиление сърбаха чай. На тавана и по тезгяха светеха газени лампи.

Пьотр Данилич се прекръсти пред иконите и седна при по-приличните посетители — при търговците на риба и месо. На втората чаша цялата компания знаеше за какво е пристигнал Пьотр Данилич и всеки му изказваше както си знае съболезнования по случай сполетялото го нещастие.

— Аз току-що пристигам от Крайск — каза един бръснат, набит, с монголски очи търговец на риба. — За две седмици взех целия път, не съм се спирал деня, ни нощя.

— Е, как е там? — нетърпеливо го прекъсна Пьотр Данилич. — За моето момче нищо ли не се чува?

— Кажи-речи, с всички търговци се срещнах, ама като че ли никой не ми каза такова нещо. Чудя ви се как сте могли такова младо на явна гибел да го изпратите…

— Тъй си е, чак да го дострашее човек — обади се един седнал по в края старец.

Пьотр Данилич не им отговори веднага. Парейки се той настървено гълташе чая чаша подир чаша. Подпухналото му лице с голяма, много прошарена брада се покри с блажна пот, но пълните му с тревога очи шареха неспокойно.

— Грях стана — унило рече той. — Просто дяволът ме подстори. Влезе ми муха в главата и го пратих. Мислех си — нали трябва да разширя търговията, да правя сина си човек, нека сам, със свой опит навлезе в живота. Тъй беше работата, господа… А накрая благоволете… Ето я телеграмата. Заповядайте, вижте.

Телеграмата обиколи всички; дори старецът, за да не остане назад от другите, я доближи нагоре с краката до ненаучените си на четмо очи, помириса я, въздъхна тежко и я върна на Пьотр Данилич.

— Тринайсет хиляди и тринайсет… Какво ли може да значи туй?

— Ами ще ви кажа — леко присвил калмишките си очи, рече търговецът на риба. — Аз естествено нямам намерение да ви плаша, ама само че имайте предвид, че наследникът ви е в голяма опасност. Като нищо може да загине.

Всички се спогледаха и зачакаха да чуят какво ще каже другоселецът. Пьотр Данилич пребледня, заглади с разтреперани ръце брадата си и проточи:

— А-а-а? Защо мислите тъй?

— Не искам да ви плаша без нужда, ама може да настъпи дори много огорчителен факт… Представете си например такова нещо. — Търговецът на риба шумно премести столчето си и седна по-близо до объркано мигащия Громов. — Първо, нека си кажем, местоположението там е съвсем безлюдно; второ — снегът ви стига до пазвата, с други думи, няма начин да се мине освен с кучета. Пък и кой ще иде там? То трябва да има не знам колко щастлив случай, че някой тунгус или, да речем, якут, който е тръгнал за панаира към езерата, баш пък оттам да мине, дето, може да се каже, мре син ви… Недейте ми се сърди, ама аз си мисля, че вицегубернаторът ви е дал много резонен отговор. Право ли казвам, господа търговци?

Всички забоботиха утвърдително, а Пьотр Данилич се хвана за главата и взе да мърмори:

— Ами аз какво да правя? Какво да сторя? Посъветвайте ме нещо, почтени господа…

— Трябва да чакаш, каквото господ даде. С крила там не можеш литна.

Пьотр Данилич изпъшка отчаяно и звучно се плесна и с двете длани по коленете:

— Каква беля направих! Каква беля направих аз, глупакът!

 

 

Следващите три дена Пьотр Данилич от сутрин до вечер се щураше из града като побъркан. От телеграфа — при полицейския началник, от полицейския началник — при познати търговци, от търговците — до телеграфа. На двете бързи телеграми до Крайск — до търговеца Еропкин и протойерей Всясвятски — се получи отговор само от свещеника.

„Направих подробни справки. Синът ви в града не е открит.“

Три дена се крепи Пьотр Данилич, ала на четвъртия не издържа и го удари на пиене от сутринта. Надвечер се прибра пиян в хотелската стая. Тръшна се с калпака и с шубата на кревата и се разплака толкова горчиво, че дотърчалият слуга отвори широко скърцащата врата и със също такъв скърцащ глас го попита:

— Извинявайте… Тоест да не би да са ви ограбили?

— Ограбиха ме! — провикна се Пьотр Данилич: той погледна през сълзи подпухналия човечец с червена превръзка през ушите. — И кой ме ограби? Сам се ограбих. Собственоръчно!

— Тоест в какви отношения?

— Ех, душо… Я ела насам, седни… Пийваш ли си?

— Отвара от билки пия… Защото ми текат ушите. Настойка от водка пия и от една скъпа трева, сарсапарел тоест. Да й се не видяла и намярата.

— Донес от нея! На̀ ти пари, донес!… На теб от ушите, на мен от сърцето ми тече и от всички вътрешности… Беда ме сполетя, приятелю, беда!…

Към полунощ и двамата се насмукаха с настойка до безсъзнание. Слугата изгори три наръча дърва — в стаята беше горещо като в баня. Търговецът по долни дрехи лежеше на кревата, охкаше и се кръстеше, а хотелският слуга беше хвърлил забрадката, поради което ушите му щръкнаха като на овчарско куче, беше седнал по турски на пода и процеждаше през гнилите си зъби:

— В нашия манастир има един прочут монах… Да, тоест истински… Той всичко отнапред знае… Върви при него, търговецо, аз туй ще ти река… Като на длан ще ти разчете всичко за твоя син… Върви, чуваш ли… Не вий. И аз ще дойда. Памук ще му поискам за ушите… Да го топне в кандилото и да ми го даде… Туй ще ти река…

— Ти какво мрънкаш там?

— При монаха върви, ти казвам… Да му се не видяла и намярата. Нашият монах е същински светец…

— Върви на бабината си с твоя монах! До монаси ли ми е сега… Глупак!

— Ти си глупак — зафъфли слугата, като се олюляваше ту на една, ту на друга страна. — На всичко отгоре ругае… Да не мислиш, че като си богат… Като те изгоня от хотела, ще видиш… Мен господарят ме е оставил да го замествам, ако искаш да знаеш… Мишка, рече, остани, да ти се не видяла и намярата… Затуй, пътнико, ти казвам да си ходиш. Вън!… Още сегичка!

— Аха — измуча търговецът, грабна опразнена двулитрова бутилка и с все сила я запрати по слугата.

Той хукна навън като заек и се разпищя с гаден глас, досущ като притисната от врата котка:

— Помощ, помощ, убиха ме!

 

 

На връщане звънчетата дрънкаха печално, плазовете изричаха някакви думи. Пьотр Данилич уморено дремеше в покритата шейна и не му се искаше да слуша какво казват плазовете. Но те натрапчиво, на един и същи глас, непрекъснато повтаряха: „Нима е загинал? Загинал е, загинал е… Нима е загинал?“ Това вбесяваше и измъчваше Пьотр Данилич, той се въртеше неспокойно, без да отваря очи, сълзливо пъшкаше и измъкваше със сънена ръка от джоба си червената носна кърпа.

„Да. Вярно е, че… Напразно пуснах Прошка… Току-виж, вземат, че ме дадат под съд. Може да има такъв закон. Тю, да му се не види!…“

Най-добре е да вземе от къщи пари и веднага да замине за Крайск, а оттам да тръгне да търси сина си. Впрочем времето ще покаже.

Две денонощия мисълта му работи в тая насока, две денонощия не мигна: нито приспивните гмуркания на шейната, нито меките пухени завивки в хана не му даваха благодатен покой. Съвестта му го измъчваше, като че ли беше неволен престъпник, извършил зло дело в пристъп на безумие.

Насред пътя за в къщи неочаквано го осени мисълта: „Дали пък да не свия към Угрюм-река?“

— Слушай, коларю! Колко версти ги слагаш до село Подволочная?

Старият селянин, без да бърза, отмести края на високата си яка, завря глава под гюрука и простудените му гърди със свирене изхриптяха:

— Кво кайш? Викаш ли ме?

Излезе, че до Угрюм-река има шестстотин-седемстотин версти. Ако си вземе як кон и още един за смяна — за около пет денонощия може и да стигне.

На другия ден, съпровождан от опитния ловец Изотич, Пьотр Данилич яздеше по просеките и седловините през непроходимата тайга към село Подволочная. Пътят не беше лек, през преспите, с нощуване край огъня, но времето се случи благоприятно: сух студ, без вятър, а и целта на пътя обещаваше да му даде ключ за измъчилата го загадка.

Ловецът Изотич, мрачен и неразговорчив човек, му каза веднъж, когато си лягаха:

— А тук наблизо, в Мечи дол, има едни пустинници. Двама са. Нещо като влъхви. Целия живот могат да ти кажат. Те имат котки.

Пьотр Данилич веднага реши в душата си; „Трябва да се отбия. Може и да ми рекат нещо важно. То и в града трябваше да ида при постника. Онзи глупак ми споменаваше за манастира. Голям грешник съм аз!…“

— Те на времето скитници ли са били?

— Скитници.

Мечи дол беше потънал в сняг. Наоколо дремеха вековни борове и кедри с бели пухкави шлемове. Току до ръба на пропастта, прикътана до една сива, проядена от ветровете скала, се виждаше почерняла колиба. Стените й бяха изградени само от три реда греди, дънерите бяха неимоверно дебели. „Тез трупи само великани могат да ги повдигнат. Туй се казва греди!“ — зачуди се Пьотр Данилич, докато слизаше от коня.

На върха на покрива, допрели чела, седяха две черни котки. Трета драскаше по вратата и мяукаше. Слънцето залязваше. Студеният залез, който се разкри пред очите на пътниците, пламтеше с жълт несгряващ огън. Отнякъде се обаждаха два гарвана и гласовете им звучаха ясно в тишината.

Пьотр Данилич се прекръсти с дълбока вяра и влезе в колибата. Пълен мрак. Парчето лед, сложено на прозореца вместо стъкло, едвам пропущаше светлината. Само тлеещите в огнището въглени, приличащи на жива купчина злато, разлюляваха съвсем слабо мрака.

Гадна миризма лъхна влезлите — воня на котки и на спарено.

— Е, добър ден! — каза в тъмното Пьотр Данилич и пак взе да се кръсти. — Има ли хора тука? — Той с учудване забеляза как долу, във всички ъгли и някъде по-нагоре мътно заблестяха с фосфорна светлина точки.

„Туй ще да са котките.“

— Ей, дядо Назарий! Жив ли си? — обади се Изотич.

В тъмното някой запъшка и един груб нисък глас каза:

— Жив съм. И двамата сме живи… и Ананий е жив. Той е в гората, за дръвца отиде… Чакайте да раздухам огъня. Кои сте вие?

— Отдалеч сме.

— Знам, че не сте отблизо. Ловци ли сте? Или граждани?

Изотич се окашля многозначително, сръга Пьотр Данилич с лакът и задавен от обзелото го вълнение, каза бързо:

— Все едно, че от книга чете! Ловец и търговец. От града. Двама сме. Ха!

— Знам, че не сте четирима. Хайде, разсъбличайте се. Тясно е у нас, па и бая мръсно. Боледуваме с брат ми. И писанките са гладни. Пис-пис-пис!

Мътно-светлите точки угаснаха, пламнаха отново, размърдаха се насам-натам и жално мяукане огласи колибата. На светлината на една домашно изработена свещ Пьотр Данилич различи едрата, стигаща чак до тавана, плещеста фигура на чернобрадия пустинник.

— Седнете де, ей тук, ако искате. На пейката. Сигур сте премръзнали? Сигур чай ви се пие? Чай нямаме. Топим сняг и си пийваме водица. Бедно живеем.

— Не се грижи, праведни човече — каза Пьотр Данилич, — аз всичко имам.

— Какви праведници сме ние? Грешници сме. Големи грешници. Чудя се как господ още ни търпи на земята. Боже, боже. Какво те води насам, мъка ли? Осиротял ли си или какво? Жена ти ли те е напуснала, ти ли си я зарязал?

Пьотр Данилич въздъхна и с вълнение, смекчавайки гласа си, рече:

— А бе нито едното, нито другото… Ами някъде по средата. Син ми се изгуби.

Той стоеше срещу седналия на един широк пън Назарий, с надежда и скрит, неусетно събудил се страх гледаше жълтото му лице и хлътнали бузи, черната дълга брада, черните кичури коса, които закриваха високото му, нарязано от бръчки чело. Назарий беше сключил гъстите си вежди и мълчешката, втренчено се вглеждаше в очите на търговеца.

— Рано напролет, още преди да се стопи снегът, замина за тайгата. И сякаш вдън земя пропадна.

Отшелникът продължаваше да го гледа страшно право в очите. Пьотр Данилич се почувствува неудобно, достраша го. Една котка му скочи на рамото. Той я помилва с разтреперана, не своя ръка; сякаш целият се беше свил и изтръпнал под безмълвния поглед на черните, устремени към него очи.

— Може да знаеш нещо? Кажи… — най-сетне можа да изрече той.

— Откъде мога да знам? Аз да не съм магьосник? Тоя селянин ти е наприказвал врели-некипели за нас. Грях ти на душата, селянино.

Изотич, който разпалваше огнището, само изпухтя и пак сръга с лакът Пьотр Данилич.

— Не, вие предсказвате — благоговейно рече Изотич.

Заскърцаха стъпки по снега, влезе ниско старче с голяма глава и с малка побеляла брадичка.

— Здрасти, Ананий! — поздрави го Изотич.

Старчето нищо не му отвърна, прекръсти се набожно към предния кът, където зад кандилото тъмнееха безлики, покрити със сажди икони.

— Как я караш, Ананий? — пак попита Изотич.

— Зарекъл се е да мълчи. Той сега не приказва хората.

В колибата стана горещо. Пьотр Данилич се съблече по риза. От задухата и жегата го заболя глава. Той се разкайваше, че се отби при отшелниците, които не му дадоха облекчение, и попита още веднъж Назарий:

— Аз сега какво да правя? Със сина си де. Дай ми акъл.

— Времето ще ти посочи. Аз нищо не знам… Търпи.

Търговецът пренощува при отшелниците и си замина с неприятно чувство към тях и ядосан на бъбривия Изотич.

След две денонощия тъжен и разтревожен, пристигна в село Подволочная, което беше затрупано със сняг до покривите.