Вячеслав Шишков
Угрюм река (16)

1

Червен, подпухнал, с треперещи дебели пръсти, от върховете на които сякаш струеше спирт, Пьотр Данилич Громов разпечата телеграмата и премести очилата си от челото на носа; Маря Кириловна го гледаше със страх и цялата се тресеше.

— Ама че работа! — с немощен глас каза търговецът; бузите му трепнаха и почнаха да пребледняват. — Излиза, че наш Прошка е изчезнал!… Ама че беля!… Телеграмата е от губернатора…

Маря Кириловна се хвана за главата, падна с вик на колене, зарови лице в плюшеното кресло и се разплака горчиво.

— Чакай! Чакай? Първо чуй какво пише… Може още да е жив.

И зачете на висок глас подскачащото в ръцете му — толкова важно и горчиво късче изписана хартия:

„Според донесението на тамошния пристав през Манастир и околностите му пътниците не са преминавали нито с лодка, нито пеш. Към издирването им можем да пристъпим чак през януари, когато край езерата ще има панаир и туземците отъпчат с елените си пътеки. 13013.

Вицегубернатор Нолде.“

— Видя ли? Стига си вила, Маря!… Млъкни де!… Казват ти: не са преминавали нито с лодка, нито пеш. Може тепърва да минат.

— Да, ама къде са? — вдигна Маря Кириловна скръбното си, мокро от сълзи лице.

— Къде са, къде са!… Господ ги знае… Може назад да са се върнали. Ще видим дали Груздев няма да съобщи нещо… Или пък Метельов… Всичко е в божиите ръце… Чудя се тая цифра какво ли значи.

Той отиде в ъгловата стая, където по-малко се чуваха стоновете на Маря Кириловна, и крачейки напред-назад, взе да си повтаря объркано:

— „13013“… „13013“… Какво ли може да значи туй? Отъпчат с елените си пътеки, „13013“… Нищо не разбирам… Боже, боже!

Извади от джоба на сакото си плоска манерка с водка, отвинти металната чашка, пийна си.

— „13013“… Може би толкоз пари искат пустите му тунгуси?… Няма да бъде… Ще имат да вземат! Нека за своя сметка отъпкват, ако искат. Ах, Прошка, Прошка!… Божичко милостиви!… Голям глупак съм. С какъв плешив дявол пуснах момчето, с каторжник… „13013“… Трябва да повикам Иля.

На пръсти, с извити навън пети, дребничкият продавач влезе при господаря си и препрочете няколко пъти телеграмата.

— Е, какво ти е мнението, умнико? — попита го Пьотр Данилич.

— Мнението ми е отлично — тръсна Иля къдриците си.

— Например?

— Например — живи и здрави са. На резиденция са в някоя тунгуска юрта. И никакви известия не могат да изпратят. Ако рекат по врана или по гарга например — няма да приеме. Аз вече ви казвах. А като пукне пролет, току-виж, доплуват като циркулация. Коментарът е излишен.

— Хм! Да речем, че е тъй. А какво означава „13013“?

— „13013“ ли? — Продавачът взе да кашля в шепа, да бърчи чело, да мръщи вежди. — Представете си, не мога да ви дам ясен отговор.

— Неясен ми дай тогаз!

— Тоест не мога да измисля… Печатна грешка трябва да е.

— А дали губернаторът не иска пари? Един вид за издирването? Няма да дам.

— Как е възможно?! Човек ако потроши такава финансова сума, може да се побърка!

— Няма да дам — твърдо каза търговецът и изпи още една чашка.

Той дълго се разхожда сам, поглеждайки към нажежената до червено печка и тътрейки по пода високите си, до над коленете, валенки.

— „13013“… „13013“… Трябва да ида при попа.

Той бързо си наля трета, прекръсти се, изпи я.

— Такива ми ти работи… Боже, боже!

През дебелия скреж на прозорците надничаше снежнопухкавият, люто мразовит ден.

 

 

Пьотр Данилич замина за околийския град. Анфиса осиротя. На сърцето й е безрадостно и тревожно. Стана й жал за Прохор, дълго плака за злата му участ. Всяка вечер, чак до среднощ хвърляше Анфиса карти, опитваше се да узнае далечната му съдба и все лошо излизаше, накрая оставаха все черни карти. Ох, боже, боже! Редно е да отиде при Маря Кириловна, тя, клетата, сигурно се топи, ама как да иде? Току-виж, не я пусне в къщата си, вземе, че й рече: „Вън!“

Така прекарваше тя времето си в душевни терзания, а Пьотр Данилич препускаше без почивка с пощенски коне.

— Момче, я да откачиш звънчетата. Не ми е до звънчета сега — заповядваше той на кочияшите и през целия път седеше мълчалив и мрачен.

С натъжени очи оглеждаше сребърната далечина, изплаващите от студените мъгли гори, пълната, заградена с широк пръстен луна — и навсякъде му се привиждаше Прохор: ту хвърчи по кипналите вълни на Угрюм-река; ту, прегърбен под тежък товар, се плъзга със ски по преспите; ту изнемощял пада и се вкочанясва.

Пьотр Данилич пъшка, кръсти се:

„Свети апостоле Прохоре! Не го оставяй да загине!…“

Но скърцането на шейната му казва: „Сбогом, тате… Сбого-о-ом…“

С такива тежки мисли, в които виновната му душа се мяташе като треска в морето, той измина целия път…

„Сибирска странноприемница“ — единственият в градчето хотел, пред който спряха покритите с пяна в мразовитата нощ коне, се помещаваше в една безобразна като зандан, влажна и студена тухлена сграда. Грозен, приличащ на огромен самовар газен фенер над входа, скърцаща врата с пискливо мандало и кънтящ здрач в тесния, вмирисан на гнилоч коридор.

— Ей! Има ли хора тук? — провикна се Пьотр Данилич и като не получи отговор, тръгна по коридора, като нарочно тропаше с подшитите си с гьон валенки. Тишина и мрак.

— Хайде да думкаме по вратите на стаите — каза той на кочияша и те едновременно започнаха да блъскат с юмруци и с крака по вратите на всички стаи подред. От една стая се чу груб глас:

— За какъв дявол хлопате?

— Къде е слугата? — зарадва се Пьотр Данилич.

— Аз откъде да знам!… Ама че глупак…

— Питам къде е слугата!… Няма на пътя да нощувам, я… Аз съм пътник, Громов се казвам, търговец.

— Като ти изляза, ще видиш един търговец Громов… Ще ометеш пода! — озверяваше се гласът зад вратата. — Чакай само да си намеря гащите… Сега, сега!…

— Хайманосват по нощите всякакви — неочаквано се развряка зад същата врата една жена. — Не те оставят да се наспиш… Дяволи проклети!…

Пьотр Данилич им тегли една руска псувня и с проклятия задумка по вратата на съседната стая. Но в този момент в дъното на коридора заскърца несмазана врата и един писклив глас се обади:

— Кой вдига скандали там? А?

— Слугата ми трябва — тръгна търговецът към гласа с куфар в ръката.

— Кой? — отново попита изплувалият от мрака човек, наметнат с овчи кожух.

— Трябва ми слугата!

— За кво?

— Стая искам!

— Стая ли, казваш? Да нощуваш, значи?

— Ами да.

— Сам ли си или с някоя уруспия, да му се не видяла и намярата?

— Разбира се, сам! Аз съм пътник.

— Тъй речи де. Стаи имаме всякакви… На теб за колко пари ти трябва? Имаме по трийсет копейки. Има и по-скъпи… Най-хубавата, двойната, е за рубла.

— Дай ми най-хубавата!

— Върви подире ми, гусин пътник! Само че внимавай, да не си праснеш челото… Тук една греда падна… Толкоз време дърводелец не можем да намерим. Ама че град!… На туй му викат град… А чорбаджията лежи в пандиза. От две седмици лежи. Сбиха се с кмета и му повреди брадата и лявото око. А ти откъдешен си? За какво си пристигнал? Масло да не си докарал? Или си някой голям чиновник? Случайно да си доктор? Не знаеш ли живеницата с какво се цери? Един ми препоръча калина, а някакъв скитник беше се завъртял тъдява, рече ми яйчен сапун с чай да пия. Тоест да изпия десет-петнайсет чаши и — под кожуха… Хубавичко да се изпотя, значи… Опитах, ама душата ми не приема. Кажи-речи, една седмица повръщах. Мислех, че ще пукна, да му се не видяла и намярата…

Бръмчейки гъгниво като досаден бръмбар, човечецът мъкнеше търговеца подире си. Изкачиха се по някаква тайна стълба с разкривени стъпала, повървяха пипнешком по мъртвия коридор, най-сетне човечецът се спря, тикна в ръцете на Пьотр Данилич канещата свещица, измъкна от джоба си огромен допотопен ключ, с който човек можеше и вълк да претрепе на място, навря го в дупката на бравата и взе да го върти. Но вратата не се отключваше. Човечецът се разкрачи, зажумя, озъби се, от което завързаното му през ушите с червена забрадка личице придоби страдалчески израз, запъшка тежко и затанцува без полза пред омагьосаната врата.

— Пфу! — вбесено плю той върху десния ботуш на търговеца и изписка: — Я сега ти… По си як от мен.

Търговецът запретна ръкави, плю си на шепите, вкопчи се в грамадния ключ и започна да го върти и друса и тъй и инак, вдигайки страшен грохот, сякаш каруца препускаше по калдъръм.

— Чакай, гусин пътник, да донеса я газ, я масло. Трябва да я смажем. Тогаз по-лесно ще се отвори. Ох, текат ми ушите.

Докато той отиде и се върне, разяреният търговец успя да счупи ключа.

— Ами сега?

И двамата — човечецът и търговецът — се гледаха с недоумение като два истукана.

— Ще трябва в друга стая — посъветва ги по едно време кочияша.

— Вярно бе! — весело викнаха и двамата едновременно — и търговецът, и човечецът. — Какво се напъваме на вятъра?

— Може и в друга — каза човечецът. — Свободни стаи имаме колкото щеш. Само че онез са по-прости. Струват осемдесет копейки сребърни и ще си имаш главоболие с дървениците, да им се не видяла и намярата…

— Много дървеници ли има? — попита загубилият търпение търговец.

— А бе не че са кой знае колко, ама има… Всичката кръв няма да ти изпият…

Кисел, влажен въздух лъхна търговеца. Той повъртя нос и рече:

— Ама че карцер!… Виж какво: запали веднага печката, затопли самовара и ми донес вечеря. Нещо като чорба, овнешко, каша… Ако има пелмени — и пелмени ми донес.

Човечецът го гледаше смутено, примижавайки ту с дясното, ту с лявото око, и го прекъсна с уплашен глас:

— Тоест имайте любезността, нищо такова не може да се намери при нас… И готвачката е кьор-кютюк пияна…

— Веднага я събуди!… Гладен съм като вълк…

— Тоест тя даже умря… Да й се не видяла и намярата. Тъй че не може… Спиртът я изгори отвътре. Вчера я откараха в полицията. За анатопсия.

Търговецът изгледа човечеца с убийствен поглед и каза късо:

— Глупак!

От по-нататъшните обяснения се оказа, че в кухнята троха не била останала и самият човечец от два дена вече бил само на хляб, но и него е изял. Ядосаният Пьотр Данилич поривисто си нахлупи калпака и пипнешката излезе от хотела, за да си купи в съответствие с развилнелия се апетит най-малкото един наръч франзели.

— Надали ще сполучиш — унило долетя до него гнилият глас на човечеца. — Сега всички са изпозаспали… Девет часа наближава. Кучетата ще ти прегризят гръцмуля. Отвързани са.

Затъвайки в девствени преспи — нощта беше снежна, непрогледна, — търговецът, целият запотен, страшно ядосан от присвиващия го глад, тръгна по улицата, като се проклинаше, че не се е сетил да се запаси с храна някъде по пътя. По едно време пак му дойде наум за безследно изчезналия Прохор, но човешката природа бързо стъпка всичко и сега едничката му мисъл беше — да яде, да яде колкото може повече, на всяка цена!

И барем да се мернеше някоя жива душа. Всички сякаш бяха изклани, прозорците тъмни, дори кучетата спят като пребити, а е едва девет и нещо.

За миг изплува луната, в мътната й светлина се замержеля бяла двуетажна къща.

„Аха! Данъчното… Точно в центъра съм… Катедралата…“

До една широка порта седеше на пейката нещо като огромна копа. От нея на кълба се вдигаше пара като от тунгуска юрта. Пьотр Данилич се досети, че това е пазач. Наистина: навлечен най-малко с два кожуха, обърнати с козината навън и нахлузени един връз друг, в огромни валенки, натикани в галоши, с които като с лодка човек смело може да преплува коя да е река, нощният пазач приличаше на допотопно чудовище, а на всичко отгоре спеше като мъртъв.

Когато на Пьотр Данилич му омръзна човешки да буди спящия, той го сграбчи за заскрежената огромна, вдигната като гюрук яка и го събори на земята. Пъхтейки и претърколвайки се от единия хълбок на другия като стелна крава на лед, пазачът все не можеше да стане. Като гледаше тоя безпомощно мърдащ ръце и крака хипопотам, глупавата му шапка и ръкавици, ушити от кучешки кожи, люшкащото се клепало с камъче и калаената, вързана на шнур свирка, Пьотр Данилич от сърце се разсмя.

— Туй се казва пазач!… Бива си те!

— Ох, бащице, я ми помогни… Направи тая добрина.

Пьотр Данилич го изправи на крака.

— Сега ми дай тоягата… Не мога се наведе — като влязла в капан стара лисица жално заскимтя старецът.

Търговецът му подаде тежката чепата дряновица.

— Ох, благодаря ти, бащице, жив да си! — И пазачът си смъкна ръкавиците и внезапно перна смаяния търговец с дряновицата по главата.

— Какво те прихваща, дърт дяволе?!

— Пада ти се! Друг път да не правиш скандали по нощите. Разбойник с разбойник…

Старецът засвири със свирката и заудря клепалото, а с мътните си тесни очички взе да оглежда прилично облечената фигура на застаналия пред него човек.

— Ти как смееш бе, дърт дяволе?! Утре ще те обадя на полицейския началник… Аз съм търговец!

— Търгове-е-ц? — проточи старецът: от гърдите му се изтръгна съкрушена въздишка. — Щом е тъй, върви си по пътя… Не се бой… Няма нищо. Ти от кои беше?

— Громов се казвам. Къде мога да се наям?

— Громо-о-в? — смая се старецът, дойде по-близо до Пьотр Данилич и се загледа втренчено в лицето му. — Да не би да си от тайгата?

— Оттам съм. От тайгата.

— Ама работа!… Покорно благодаря. Излиза, че си на Данило син. Какво, дядо Данило жив ли е още?

— Помина се.

На Пьотр Данилич му се искаше да прекъсне грубо разговора, но в него трепна надеждата, че старецът ще го нахрани.

— А ти какво, познаваше ли го?

— Дядо Данило ли? Не само че го познавах, ами и на страшния съд господен един до друг ще ни изправят… Разбра ли как го познавах? Колар му бях, из тайгата го карах. — В гласа на стареца звучеше злъчна злоба като съскане на змия, на която са премазали опашката. — Има си хас! С една и съща кръв сме миросвани.

— Как тъй?

— Е, туй вече не е твоя работа… — Старецът се изкашля многозначително, тупна с дряновицата си по снега и млъкна.

— Слушай, дядо, няма ли да ме нахраниш? — удари го на молба Пьотр Данилич и изплю насъбралата се горчива слюнка. — Чак ми прилошава. От заранта не съм ял.

— Къде ще те храня посред нощ? Кое време е — всички спят… Чакай, сетих се. Иди в Грабиловка, веднага след моста, там едни момци пекат гевреци и до късно не си лягат. Може да имаш късмет.

Той пак се тръсна като копа върху пейката и забоботи, вслушвайки се в скърцането на бързо отдалечаващите се стъпки:

— Да съм го нахранел! Хъ! Какво му се дощяло… Друг път ще те нахраня… Изяде една дряновица по кратуната — стига ти толкоз… Разбойническо семе. Пфу!

И се завъртяха из старата глава спомени, колкото по-надълбоко — толкоз по-ярки.

„Да, покойникът беше смелчага, Данило де… Пътуваме с него по обирджийско време през тайгата… Изведнъж дрънват съвсем тихичко звънчета — ние веднага в гъсталаците… Аз държа в ръката си стърчишка, той — топуз… После аз си отстрадах в каторгата за греха, а той, змията, със злато се откупи… Неговата верица!…“