Вячеслав Шишков
Угрюм река (14)

14

През двата ясни дена всичкият сняг от бреговете изчезна и Угрюм-река синееше под слънцето със студен блясък.

Пътниците още не можеха да се отърват от острото усещане, което като с нож ги проряза при спускането през прага.

— Жжжи — и готово! — усмихваше се Ибрахим.

В ушите им продължаваше да ехти ревът на дивите вълни и още неуспокоилите се души на пътниците се намираха под обаянието на чудото.

— Хвърлиш ли се смело напред — винаги ще оцелееш. Вземеш ли да се страхуваш — твой загубен… — поучаваше черкезинът.

Слънцето и припреният бързей на реката си знаеха работата. Вярата в успеха беше очевидна. Ами да, още някакви си две-три седмици и — град Крайск. Дявол да го вземе, колко е хубаво все пак, колко е радостно да се живее!

— Ще ни стигнат ли припасите, Ибрахим? Барутът и сачмите са на свършване.

— Ще ни стигнат…

В тихата вечер залезът беше червен с жълто по края.

— Вятър ще има — каза Ибрахим. — Запомни ми думата.

Наистина от полунощ задуха вятър. Наложи се да завържат шитика здравата: вълните с плясък се блъскаха в бордовете му и тайгата покрай бреговете шумеше.

Премръзналите пътници се събудиха рано. По пясъчните брегове вятърът въртеше пясъка като зимна виелица и цялата река беше покрита със свирепи гребени.

— Насрещен е!… Калпава работа — каза Прохор.

— Като поплуваме още малко, реката може да направи завой.

Небето беше безоблачно. Угрюм-река — мощна.

Шитикът излезе точно на талвега. Вятърът го блъскаше право в носа. Течението от вятъра сякаш беше спряло, пътниците едвам-едвам пъплеха надолу.

След силна едночасова работа Прохор погледна назад: сивкавият пушек на огъня е съвсем наблизо. Черкезинът слезе от кърмата и също хвана две гребла. Шитикът тръгна малко по-бързо. Но ето че минаха една плитчина с щръкнали камъни и по-нататък започна тиха вода. Шитикът почти спря. Вятърът бушуваше и се блъскаше в него с все сила. Мачтата трепереше, на нея плющеше и се развяваше червено-бялото знаме. Беше непоносимо студено, вятърът с шум нахлуваше в ръкавите им и тършуваше под дрехите, охлаждайки тялото.

По крайбрежните храсти пътниците забелязаха, че шитикът върви срещу течението.

— Назад вървим. Налегни, Прошка! — Но не им стигаха сили; вятърът настойчиво тласкаше шитика обратно.

— Да опитаме с въжето.

Ибрахим се впрегна и борейки се с вятъра, затегли шитика напред.

Прохор се опита да разпали направеното на носа огнище, за да стопли вкочанените си ръце, но напразно: вятърът гасеше огъня.

Бръскаше пясък от брега, шибаше го болезнено в лицето и заслепяваше възпалените му очи. Примижал и навел ниско глава, Ибрахим напрягаше цялата си сила, дишаше като кон, но шитикът не искаше да върви.

— Хайде сега ти, Прошка!… Изморих се. — Той захвърли въжето и олюлявайки се от изнемога, тръгна към шитика. Вятърът шибаше дрехите му и краищата на бялата му качулка като две плитки се стелеха хоризонтално по въздуха.

Чак до вечерта се блъскаха без полза на едно и също място. На другия ден беше същото: слънце, ураганен вятър, бели гребени. И тайгата шумеше заплашително. Не потеглиха: напразен труд.

На третия ден беше същото.

Заедно с остатъците от сухарите, брашното и барута увереността им в успеха намаляваше, наяве взе да им се присънва лош сън…

На петия ден се опитаха да изкарат шитика на средата. Пращяха здравите гребла, виеха като привидения студените уключини. Хванаха прътите, натискаха ги с все сила в дъното, прътите се извиваха като дъги, но водата беше гъста като тесто и неподатлива. Прътът на черкезина се пречупи с трясък и Ибрахим се пльосна по очи в ледената вода. С това свърши опитът им. Пак огън на брега, злоба в сърцето и пробудило се тайно отчаяние.

Даваха си кураж:

— Нищо… Нека спре вятърът, ще полетим като стрела.

— Нищо. Недей плаши!…

Но очите са по-откровени от езика. Прохор питаше черкезина с очи и получаваше ням отговор: „Зле е, Прошка!“

Мъчителната седмица свърши. И на залез-слънце вятърът утихна.

След едната радост дойде друга — сънят им взе да става хубав: изведнъж и двамата видяха — стои край водата, до завоя, един тунгус с кожена дреха.

— Бойѐ, миличък, здравей! — провикна се Прохор, едва ли не разплакан от радост.

— Здрасти, твоя-моя…

Тунгусът беше възрастен, кьосав, на гърба му подскачаше черна плитка, очите му смаяно-уплашено примижаваха срещу наближилите го хора.

— Познаваш ли добре реката?

— Познава… Цялото познава… Дале-еч!… Края познава…

— Според теб кога ще доплаваме? — попита го Прохор и зачака със затаен дъх.

— Няма изплаваш. Още малко, всичко замръзне… Задаравата.

— Ами тогаз какво да правим? — плахо попита Прохор.

— Излезеш… Презимуваш… Тръгнем по тайгата… Ехе…

— Ние искаме да плаваме! — викна Прохор.

— Ще пукнеш — спокойно каза тунгусът и започна да разпалва усилено лулата си.

— Нали не е далеч?

— Дале-еч е. Студ почва, синилга. Виелица… Ехе… Самият смърт.

— Заведи ни до Крайск. Колкото искаш, ще ти дам.

— Не… Мой не иска… Малко-малко дочакай пролет, тогаз може… Да се съживи голям вода, бързей… Пет дена стигне. Крайск — на друга река е.

— Бойѐ, гълъбче, хайде, миличък, — нежно заговори Прохор, хвана тунгуса за ръкава и го загледа ласкаво, по детски в тесните, присвити очи. — Бойѐ, майка имам в родния ми край… Баща… Майка ми ще умре, ще помисли, че съм загинал. За бога, бойѐ, заведи ни.

— Не, мой не иска.

— Заколвам те! — изведнъж ревна черкезинът, сграбчи тунгуса за яката и замахна с ханджара.

Тунгусът веднага се просна на земята и вдигна ръка, за да се защити.

— Тръгвай!

— Къде влачиш мой?

— Тръгвай!

Докато вечеряха, не си казаха нито дума, в душата си двамата празнуваха, третият започваше да вижда кошмарен сън. Тунгусът не се докосна до храната.

— Недей кахъри, Прошка — тихо мърмореше Ибрахим и ръгаше момъка с лакът в ребрата. — Ще ни заведе… Познава реката. Заповед ще му давам.

Тунгусът им хвърляше от време на време свиреп поглед, озърташе се към потъналата в мрак тайга, подсвиркваше призивно и мънкаше нещо злобно. Прохор се опита да го заговори, но той въртеше глава: „Мой не разбира“ — и упорито мълчеше. Черкезинът сложи тунгуса да спи, здравата му изви ръцете назад с въжета и го върза за едно дърво до самия огън:

— Опитай се да избягаш сега. — И пак го заплаши с ханджара: — Глей!… Цх!…

Тъмнобронзовото лице на тунгуса се бърчеше плачливо, той подсмърчаше и говореше сърдито, отсечено:

— Защо лош?… Млого лош… Защо мъчиш! Ехе…

— Глей — заплашваше го черкезинът с ханджара.

— Като стигнем, бойѐ, до Крайск, всичко ще ти дам: чай, захар, барут…

— Глупак! — викна тунгусът и целият настръхна като рис. — Глупак! Мой как стигне назад?! Жена тук, елени тук, всичко тук… Молим, пусни, защо здраво вързал? Пфу!

Той се мяташе, гризеше със зъби въжетата и в безсилна злоба жално зави така, че огласи цялата тайга.

— А туй виждаш ли го? — каза Ибрахим с дяволит глас, цъкна с език и започна да налива спирт в една синя тумбеста чашка.

Тунгусът веднага млъкна, очите му засвяткаха и — сякаш беше си хвърлил маската — разплаканото му лице се заусмихва до уши:

— Ехе! Винка! Дай по-бързо! Дай твоя-моя… Най-слядко. — Той целият трепереше като пропаднал пияница и точеше лиги.

— А ще ни заведеш ли?

— Заведеш! Как няма заведеш. Твоя-моя… Най-слядко. Дай още, по-бързо!…

Как няма да ги заведе, разбира се, ще ги заведе… Нека само заранта прескочи до шатрата си, да си вземе храна, да си вземе пушката, да каже на жена си сама да обикаля пасищата, да й каже катерички, елени да бие… Какво си мислят те, че не е човек ли, че не разбира?… Как може да зареже хората, да ги остави сами в тайгата, опазил господ! Тук само смърт ги чака: няма накъде да вървят, смърт. А в Крайск всичко му е познато: търговците са му познати, един чиновник познава, а и с най-главния началник се познава, със Стьопка Иванич… Той има лъскави копчета и ей-толкави мустаци, отстрана носи те такъв нож, чак до земята!… Много добре му е познат Стьопка Иванич, главният, веднъж го грабнал пиян, за краката до затвора го завлякъл, по муцуната го бил; — Полицейски…

Ибрахим се усмихваше. Прохор бърчеше чело, разглеждаше приказливия тунгус и беше неспокоен. Ибрахим черпеше тунгуса със спирт, пиеше и той; гощаваше го с чай, с каша, ядеше и той. Когато се понапи, тунгусът започна да фъфли и високо да се смее: той е много богат, цялото това място е негово и още двайсет дена да вървиш, накъдето ти очи видят, все е негово… Елените му са повече от песъчинките в една шепа… Той е княз, той в тайгата е големец…

Но въпреки всичко за през нощта го стегнаха още по-здраво за дървото и се проснаха на брега да спят край пламтящия огън.

— Е, сега за нас няма страшно, Ибрахим. Трима сме… Тунгусът познава реката. Дори и да презимуваме някъде, на него тук всичко му е известно. Ибрахим, скъпи, мили!…

— Нищо, кунак, нищо. Сега сме добре.

— Майчицата ми… Ех, майчице!… Как ли ще се зарадва. Живот ще живеем, Ибрахим!

— Ще живеем, джигит…

— Като понатрупам години — ще стана богат, знатен… Ще живея честно.

— Знам, богат ще станеш, знатен ще станеш… Честен — трудно, Прошка.

— Ще бъда!… А като пристигнем в Крайск, ще си накупим пасти… Сто парчета, Ибрахим!… Много обичам пасти…

— Шишчета ще си направим… Питки ще печем. Пилаф обичам. Чесън ще му сложим, стафиди.

Сънят на черкезина е здрав, непробуден. Прохор чуваше насън звуци: пееха, спореха, караха се и пак пееха стройно някакви безлики моми, викаха Прохор да тръгне с тях и на него му беше сладко-сладко да слуша гласовете им.

— Шейтан!!

Прохор скочи и се огледа. Беше ден. Огънят гореше буйно.

— Избягал е шейтанът му с шейтан! — Зъбите на Ибрахим скърцаха, ръката му яростно сграбчваше ханджара.

Прохор погледна здравите, провиснали от дървото въжета и изведнъж почувствува непоносима болка в сърцето. Той нищо не виждаше пред себе си. Още не знаеше, че як зимен студ е сковал нощес реката и шитикът — единствената надежда на пътниците — е замръзнал в дебелия лед.

Прохор стана от земята и мълком, преплитайки крака, се помъкна към жалкия си кораб. Не усети как, след като се беше напекъл на буйния огън, изведнъж го грабна студът. Юношата също като лунатик или като умираща котка безсъзнателно се свря под покрива, в самия ъгъл на шитика, заби глава в чувала, където се вледеняваха жалките остатъци от сухарите, и горчиво се разрида.